към Бен Нил. Страничният товар беше твърде тежък за лекия съд. Той загреба вода и се обърна, тъй като Селим въпреки това не се пусна. Старият кутсузлия изчезна отново в дълбочините и Бен Нил също потъна ведно с пушките ни, които бяха лежали на дъното на плавателния съд. Само аз останах на повърхността, тъй като проявих благоразумието веднага да разперя ръце и крака за плуване. Бен Нил бързо се измъкна.
— Къде е Селим? — попита той, не виждайки дългуча.
— Долу. Да се гмурнем, иначе ще се удави. Същевременно се отпуснах да потъна и мигновено бях сграбчен за единия крак. Заработих с ръце нагоре и заплавах после към брега, влачейки Селим. Той се беше вкопчил така здраво за крака ми, че дори когато се намерих на сухото, не се пусна. Наполовина във водата и наполовина на сушата, той беше стиснал здраво очи и не се помръдваше. Трябваше да употребя сила, за да се освободя от неговата спазматична хватка.
— Нали не е мъртъв? — попита Бен Нил, като дойде и той на брега.
— Не. Толкова бързо никой не се дави.
— Но е в безсъзнание. Ще пробвам дали ще ме чуе. Селим, Селим! Отвори очи, де!
Селим последва подканата, вторачи се в нас, изтегли се незабавно напълно на сушата, погледна, изпълнен със страх, обратно към водата и закрещя:
— Къде са крокодилите, къде? Бързо да се махаме оттук!
— Остани, пъзливецо! Никой крокодил не е толкоз будала да те сметне за някоя добра хапка. Тук ти си в пълна безопасност. Наблизо няма никакъв крокодил, но с нашия лов сега се свърши. И цялата работа дойде от това, че те взехме с нас. Знаех си аз, че няма да се мине без някоя гламавщина.
От тази дума Селим се върна отново на себе си. Той видя, че не съществува никаква опасност — причина, достатъчна за него, да заеме една възможно най-достойна стойка и да ми отвърне докачен:
— Не говори така, ефенди! Кой извърши гламавщина, ти или аз? Кой насочи към тоя треволяк, който нямаше как да не сметна за твърд бряг? Нали ти?
— Не. Аз исках да мина край него. Ти обаче изтегли веслото без моя заповед и лодката получи погрешен завой. Всъщност трябваше да те оставим да се удавиш, после повече нямаше да е нужно да се косим с такъв амсалах.
— Амсалах? Аз ли пък? Не, невъзможно е да имаш предвид мен, ефенди. И аз да се удавя? Казвам ти, аз съм във всички морета и реки така у дома си, че много по-лесно ще се удавя на сушата, отколкото във водата!
— Ако това е вярно, то влез там вътре и докарай лодката, но преди всичко измъкни пушките ни!
Тогава той се почеса по известните места зад ушите и замълча. Моята подкана впрочем не беше сериозно изречена. Селим не беше мъжът, който щеше да ни помогне да се доберем до пушките си. Аз самият трябваше да я свърша тая работа. Ето защо изпразних джобовете си, за да оставя съдържанието им да съхне на слънце, и притурих към него и пояса с всичко, що се намираше в него. След като си бях изул ботушите, навлязох във водата. Беше лесно да намеря пушките, тъй като лежаха точно на мястото, където бе станала аварията. Докато ги вадех с гмуркане, Бен Нил също се освободи от всичко излишно, за да плува към лодката, която се носеше нагоре с кила, и да я закара до брега.
После седнахме на сушата да се заемем с чистене и подсушаване затворите и цевите на пушките. При това бяхме обърнати с очи към водата и говорехме високо помежду си, тъй като не мислехме, че има причина да разговаряме тихо и да посвещаваме на гората някакво особено внимание. За съжаление обаче предводителят на борите ни беше — непреднамерено, наистина — невярно осведомил. Неговото мнение, че на този бряг няма да срещнем никакъв човек, се оказа погрешно. Ние даже видяхме много хора, и то само какви!
Аз тъкмо бях привършил с карабината „Хенри“ и поисках сега да посегна към револверите, за да видя доколко са пострадали от водата, когато зад нас прозвуча заповеден глас:
— Върху тях! Не им позволявайте да се надигнат и ги вържете!
Бях толкова бързо сграбчен отзад и съборен, че не намерих време да се обърна, много по-малко пък да скоча. Трима-четирима тъмнокожи типа коленичиха върху мен, един друг се мъчеше да ми върже с кърпата си за глава ръцете към тялото. Опитах да отхвърля враговете и да се изправя. Приповдигнах се, наистина, на няколко пъти, ала винаги бивах отново повалян, докато накрая бях вързан и безпомощен. Трима също така дръзко изглеждащи бабаити бяха надвили Бен Нил. Редом с него лежеше Селим. Той, „най-великият герой на всемира“, бе държан в шах от един-единствен човек.
Сега, когато бяхме обезвредени, се показа мъжът, чиято команда бяхме чули. Беше останал в шубрака, за да не би пък да бъде наранен от нас. Чувствайки се вече сигурен, той излезе и ни заговори.
— Вие тук при маийех Семкат, кучи синове? Това е отредено от Аллах! Той ви даде в моите ръце и сега със сигурност няма да ни причинявате повече вреди.
За наше изумление видяхме пред нас да стои Нубар, муца’бирът, комуто вече на няколко пъти се бях измъквал благополучно. Аз бях на мнение, че е потеглил заедно с Ибн Асл. Защо беше останал тук при маийех и що за хора бяха тези, които командваше?
Неговата физиономия изразяваше най-голяма радост, когато пристъпи непосредствено към мен.
— Шейтанът неколкократно ти помогна да ни се изплъзнеш, когато те мислехме изцяло в кърпа вързан. Тоя път обаче неговата помощ с нищо няма да ти е полезна, защото няма да ти предоставим време за измъкване. Веднага щом стигнем бивака, ще бъдеш обесен. За жалост тази смърт е прекалено бърза за теб. Ти би трябвало да бъдеш измъчван бавно, додето пукнеш. Ама и това може да се случи, ако се опънеш да ми кажеш истината. Та ако искаш да си спестиш болките, говори откровено! Откъде идвате?
Нубар говореше за някакъв бивак. Да не би Ибн Асл да беше още тук? Едва ли! Да го ударя на мълчание, щеше да е детински глупаво. Но и да му кажа истината, разбира се, също не ми хрумваше.
— Ние тримата сме тръгнали нагоре по реката — отвърнах.
— Повече никой?
— Не.
— Не лъжи, гяур!
— Казвам ти истината.
— Не, ти лъжеш! Лодката те издаде. Такива лодки тук няма, тя идва отдалеч и принадлежи на някой кораб. И тоя кораб е на Рейс Ефендина. Признай! От кого имаш лодката, кучи сине?
Реших тоя път да кажа истината, та по-нататък Нубар да не се усъмнява.
— От Рейс Ефендина — потвърдих.
— Така си и помислих! Къде лежи неговият кораб?
— Долу по реката, на ден и половина път с лодка оттук.
— И аз трябва да ти повярвам? Защо не сте и вие там?
— Защото Рейс Ахмед ни изпрати напред да стъкмим тук в маийех капани за хипопотами. Нашите асакери трябва още с пристигането си вдругиден да заварят месо.
— Какво чините изобщо тук горе?
— Търсим Ибн Асл.
— Аха! Че не ви ли е известна серибата му?
— Не. Но ще разузнаем къде е.
— Вие нищо повече няма да разузнаете, защото ще сте мъртви още преди да е залязло слънцето. Не се ли отбивахте по време на пътуването си в някоя сериба?
— Спряхме при серибата Алиаб.
— Кому принадлежи тя?
— На един стар, хром мъж, който върти търговия с крайречните жители.
— Може би търговия с роби?
— Не. Ибрахим е честен мъж и продава само позволени стоки.
Тук Нубар се изхили шумно и подигравателно.
— Такъв балама може да е само един християнин, един проклет гяур! Другоземецо, с тоя акъл нещата трябва доста печално да стоят! Ти си се оставил да бъдеш ужасно избудалкан от тоя „честен мъж“. Знай, оная сериба Алиаб принадлежи на Ибн Асл, а старият, хром мъж, който се е представил за търговец, е фелдфебелът на ловеца на роби!
— Мътните го взели! — направих се аз на сащисан.
— Да, така е! И вие искате да заловите Ибн Асл. Смехотворно! Той отдавна вече не е там, където го
