близостта на водата бе покрита с гъста тучна трева. Там се намираха двестата воини с ездитните си волове и подкарвачите, които бяха докарали останалите говеда. Борите имаха здрави черни фигури, облечени само с кожена препаска. Оръжията им без изключение се състояха от ножове, достатъчно здрави, за да могат да си проправят път през увивната растителност, и дълги стари кремъклийки, с които тези хора обаче, както по-късно разбрах, доста добре умееха да боравят. Воловете бяха яки и добре охранени, с по-изящни форми и линии от нашите. Очите им гледаха умно и разсъдливо и по време на нашия поход не се яви ни един- едничък случай на твърдоглавие, както това толкова често се наблюдава у нас. Аз намерих техния вървеж за лек и пъргав. Този, който по-късно яздих, се подчиняваше и при най-лекия натиск, понасяше напреженията, без да се уморява, и не прояви непокорство нито един-единствен път.
Тук имаше в наличност далеч над четиристотин такива животни. Товарните волове носеха от всяка страна или ликов кош, или голяма глинена стомна. Кошовете бяха предназначени за приемане на здравите предмети, а стомните — за превозване на питейната вода, тъй като водата на блатата, на които щяхме да се натъкваме по пътя си, не беше годна за пиене. Определените за предводителите ездитни волове носеха на гърба си своего рода седло и имаха на носа, както и всички останали, две халки, за които бяха закрепени поводите.
Повелителят на борите дръпна на хората си една реч, която за съжаление не разбрах. Както ми каза преводачът Агади, той им съобщил причината, направлението и целта на нашия поход и ги призовал към храброст. Те отговориха с крясък, който много вероятно трябваше да има смисъла на нашето „Да живее!“ или „Ура!“. После Воат ги накара да минат пред мен първо пешком и след това яздешком. Тая процедура трябва да бе „преглед на войските“. Те ми направиха много добро впечатление и само Стария Десауец им бе нужен на тия негри, за да ги приучи да вървят в крак. Каквото им липсваше в друго отношение, те напълно компенсираха с лютите физиономии, които кривяха. Ако се съдеше по тях, то сега имах пред себе си, както би се изразил Селим, най-храбрите герои във всемира.
Когато парадът свърши, ние се върнахме в бивака. Войните останаха в степта, тъй като при нас сред дърветата нямаше място за тях. Но известен брой трябваше да ни придружат, за да си вземат месо. Че от него имаше достатъчно налице, човек може да се сети, ако кажа, че убитият хипопотам бе имал дължина почти четири метра.
2. Осъдени на обесване
Не бяхме престояли кой знае колко дълго в бивака и ето че се върна лодката с асакерите, които ме известиха, че Рейс Ефендина вече бил доплавал. Отправих се към хипопотамския капан, за да го дочакам там, тъй като това място най-добре подхождаше за акостиране. Оттам скоро след това видях кораба да се появява при входа на маийех и след няколко минути офицерът дойде сам на брега.
Аз му съобщих резултата от мисията си. Той също намери за много изгодно, дето борите се решили с такъв брой да вземат участие в нашия поход, и даде заповед екипажът на кораба да слезе на сушата.
Докато ставаше това, аз поведох Рейс Ефендина към предводителя на борите, който го приветства чрез преводача с почтителни слова. После негърът покани рейса да се отправи с него към степта, за да инспектира на свой ред борските войни. Тъй като аз вече ги бях видял, отказах да отида с тях. Рейс Ефендина можеше самият да вземе в ръце необходимите приготовления за марша. Аз следователно нямах никаква работа и понеже имаше още няколко часа до вечерта, а не ми се щеше да се шляя безделно, наумих да се занимая с лов на някакви ядливи птици. Тъй като Воат трябва да познаваше околността, аз го попитах накъде да се насоча, та да стигна до изстрел.
— Тук няма да намериш нищо, ефенди — отговори ми чрез Агади Воат. — Нашето присъствие е подплашило дивеча. Но ако гребеш до отвъдния бряг, сигур ще намериш каквото търсиш.
— Знаеш ли, дали там отвъд ще съм гарантиран срещу неприятелски срещи?
— Знам, че хич от нищо не бива да се страхуваш. Няма да се натъкнеш на никакъв човек, тъй като местността е обитавана само от нас.
Това уверение трябваше да разсее всяко съмнение. Аз поканих Бен Нил да ме придружи в лодката. Думите ми бяха чути от един, когото по-рано често бях вземал със себе си, ала в последно време вече не, понеже отдълго се намираше на борда при Рейс Ефендина, а именно Селим, „изхвърляча на кокали“.
Той пристъпи бързо към мен и помоли:
— Ефенди, вземи ме със себе си! И аз искам да стрелям по птици.
— Не си ми необходим — отклоних аз, спомняйки си по-раншните затруднения, в които ме бе вкарвал.
— Защо? — попита оня с удивено лице.
— Защото сигурно пак само серсемлъци ще вършиш.
Тук Селим заметна дългите си ръце във въздуха и плесна длани над главата.
— Серсемлъци! Аз, най-прочутият воин и ловец във всемира, серсемлъци! Ти оскърбяваш глъбините на моята душа и опечаляваш чувствата на сърцето ми. Пред мен не може да устои и най-храбрият герой на земята. Нека се нахвърлят върху ми петдесет речни коня и сто слона, те нищо няма да могат ми стори. По- скоро аз ще ги натръшкам мъртви за пет минути. А пък ти се каниш да гърмиш само по птици!
Дори и този увещаващ протест надали щеше да съумее да ме накара да изпълня желанието му, ала на Бен Нил, види се, му бе мерак да вземем пак стария самохвалко с нас, защото се застъпи за него.
— Ама не му отказвай, ефенди! Ти чу, че оттатък ще бъдем напълно сигурни. Значи не може нищо да ни се случи.
— И така да е, Селим най-малкото ще ни пропъди птиците, защото като едното нищо ще свърши някоя дивотия. Е, нека видим дали барем веднъж ще може да се държи разумно.
Взехме малката корабна лодка, която беше много по-лека и предлагаше място за повече от двама гребци и един кормчия. Бен Нил и Селим загребаха. Преплавахме напреко маийех и пристанахме на отсрещния бряг, където слязохме и проникнахме в гората. Вървяхме през нея може би повече от четвърт час, но така и не стигнахме до стрелба. Птици имаше достатъчно, ала бяха твърде плашливи.
— Още не сме се отдалечили достатъчно от бивака — рече Бен Нил. — Трябва да навлезем по-навътре в маийеха.
Тъй като сметнах забележката на Бен Нил за правилна, върнахме се обратно при лодката и изминахме едно значително разстояние покрай брега, додето стигнахме една тясна бухта, която се вдаваше вляво в сушата. Насочих навътре. Селим се огледа и каза:
— Тук ще намерим каквото търсим. Да слизаме!
Той прибра греблото, без да дочака заповедта ми. Бяхме отдалечени още на няколко метра от брега, до който се бе струпало нещо като полуостров от зелена блатна трева. От това, че Селим изтегли греблото, лодката получи завой, който аз нямаше как да компенсирам с руля. Ние попаднахме с носа на плавателния съд в шавара. Селим сметна плаващия полуостров за твърда земя и…
— Стой! — викнах му. — Ще се продъниш!
Но много по-бързо, отколкото бях могъл да го предупредя, дългият обесник се беше изправил и извършил скока. Моите думи се изпълниха буквално — той се продъни и изчезна под предателската зеленина на блатния треволяк. Понечи да почерпи вода с единия борд, поради което аз се наклоних рязко на дясната страна, за да надигна лявата. В този миг Селим изплува тъкмо от тази страна, вкопчи се в дълбоко наведения планшир и зарева:
— Аз се давя! Помощ, помощ!
— Издигни краката, плувай! — извиках му аз. — Иначе ще прекатуриш лодката!
— Искам вътре, вътре! — разврещя се оня. — Крокодилите идват, крокодилите! Приберете ме вътре! Бързо, бързо, че ще ме разкъсат!
Не се мяркаше никакъв крокодил, ала въпреки това страхопъзльото остана да виси непохватно и тежко на лодката, така че не съумях да я изправя.
— Бен Нил, бързо на другата страна, иначе ще се преобърнем! — повелих аз.
Моят млад спътник понечи да се подчини и се дръпне от Селим. Това още повече увеличи страха на дългуча.
— Не се махай! — изкрещя той. — Остани тук! Вземи ме вътре! Те идват, идват!
Селим се изтегли от страх пред крокодилите, каквито тук изобщо нямаше, високо на планшира и посегна
