него, но все пак само ако знаехме къде точно ни застрашава опасността. И откровено казано, въобще нямах желание именно само благополучно да преминем. Там имаше роби за спасяване, сред които се намирали даже бели! В случая беше наш дълг да не се махаме страхливо от пътя на тези, които искаха да ни погубят.
Значи непременно трябваше да узнаем къде лежи Ел Махбайа. Но от кого? Разбира се, от Хубахр, протежираният ученик на новия пророк, който учел, че робството е устройство, повелено от Аллах. При мисълта, че точно този ученик ще ни подпомогне срещу своя учител, ми се натрапи една усмивка, защото бях убеден, че няма да ми представлява трудност да го склоня за тая работа, естествено не по пътищата на любезността. Абу Рекик го беше описал като хитър и отракан, но страхлив човек. Е, хитростта на един суданец не ме плашеше, а страхливостта беше пунктът, с който смятах да се заловя.
Но още имаше време. Засега щеше да ми е достатъчно да знам кой от тези хора беше Хубахр. Аз не бях забранил на хората да разговарят помежду си и те порядъчно се ползваха от това косвено разрешение. Като проследих скришом откъслечните фрази, подхвърляни между тях, при което бяха споменавани и имена, аз скоро научих къде лежи въпросният. Той беше дребен, сух човечец с три коси срезни белега по слепоочията и бузите и значи принадлежеше към народа фундж, най-вероятно към подразделението хаммедж или бурун. Със своето тъмно лице той приличаше точно на някой феннек148 и аз щях още от пръв поглед, дори и да не бях подслушал Абу Рекик, да го сметна за хитър и притворен. Неговите неспокойни, в постоянно движение очи можеха само да затвърдят това мнение. Та значи той беше един от онези бранници на исляма, един-единствен от които струвал колкото хиляда храбри асакера!
Сега знаех достатъчно и се заех само с необходимите разпореждания за нощта. Стражите бяха така разпределени, че на пет ел хомри се падаше един аскери, защото аз можех да се осланям повече на моите четирима асакери, отколкото на всичките шейсет ел хомри. После си легнахме да спим.
На утрото бях разбуден по моя заповед много рано и изкачих мишра, за да потърся някое подходящо за моята цел място. Когато намерих едно такова, се върнах и дадох заповед пленниците да бъдат откарани на това място. Там те бяха развързани, разсъблечени и после отново вързани. Дрехите на пленниците щяха да навлекат по-светло оцветените сред ел хомрите. Двама асакери и двайсет ел хомри трябваше да останат тук като стража. Всички се помириха с тези разпореждания, Абу Рекик — също. Като чу, че ще бъде надзираван тук заедно с хората си, той бе подтикнат от своето разочарование и угриженост към въпроса:
— Защо не бива да останем долу при реката, ефенди?
— Не можеш ли да се досетиш? — отвърнах. — Та работата е много проста. Тук горе няма да можете да видите кога идват хората от кор Ом Карн, а те няма да са в състояние да чуят гласа ти, ако ги подканиш да ви освободят.
Тогава Тамек извика уплашен:
— Аллах керим! Кой те навя на мисълта, че искам да го сторя?
— Недей да питаш! Ние християните притежаваме способността да отгатваме така точно мислите на мюсюлманите, все едно са изписани на челата им. Аз няма да напусна този мишра заради хората от Ом Карн. Те няма да ме последват, за да ви освободят, и ти няма да ми причиниш мъките, сякаш имам сто крака, по които да получа бастонадата. Аз ти казах, че ще пленя очакваните от теб търговци, и ще осъществя намерението си. Сега чуй какво ще наредя на пазачите!… Всеки от пленниците, който нададе висок вик или не остане да лежи на мястото си кротко и мирно, да бъде моментално намушкан! Сега, Тамек ер Рхани, дето се наричаш Абу Рекик, потърси помощ при „Светеца“, който щял да прати своите поборници по цялата земя, за да побият във всички страни зеленото знаме на Пророка. Той представял робството като повеля на Аллах и нека ти помогне да сложиш отново в окови и продадеш пленниците, които освободих от твоите ръце, и които сега те пазят!
— Бъди проклет, обречен на най-дълбокия Джехеннем! — процеди оня през зъби, вбесен, че му съсипах надеждата относно хората от Ом Карн.
Аз не му обърнах внимание, а се върнах на брега и инструктирах четиридесетимата ел хомри как да се държат. Тоалетите на търговците бяха облечени от хората, които щяха да останат при мен и Бен Нил. Другите трябваше да се оттеглят и се крият, за да не бъдат видени, а заедно с тях също третият и четвъртият аскери, чиито куртки лесно можеха да подплашат очакваните противници.
Когато тези приготовления бяха направени, зачакахме с напрежение пристигането на враговете. Ако дойдеха поотделно и някой от първите се усъмнеше нещо, останалите можеха да ни се изплъзнат. Много скоро се убедихме, че тази тревога е напразна, защото видяхме всичките да се появяват на един голям сал, като не пътуваха по разделения Нил. Носенето на сала през различните наносни острови щеше да коства все пак усилия, така че те бяха навлезли във водата по-горе, където реката още не се делеше, и се прибутваха към нас. Когато пристанаха, вързаха сала здраво и скочиха всички на сушата, без първо да изпратят съгледвачи, за да се убедят в своята сигурност. Тези хора навярно често бяха приемали тук роби, без някой да ги е обезпокоявал, и по тая причина бяха станали небрежни и непредпазливи.
Те ни видяха да седим и тръгнаха към нас. Аз не бях успял да разбера дали познаваха Абу Рекик лично и станах да поздравя. Ел хомрите също се надигнаха. Противниците дойдоха досами нас. Ние си разменихме обичайните приветствия и после предводителят попита малко учуден:
— Къде е Абу Рекик? Не го виждам! И къде са робите, които искаме да вземем?
— Лежат горе на височината на мишра — обясних аз — И Абу Рекик се намира при тях. Той мислеше, че сте взели стоки като заплащане, и беше много разочарован, когато чу, че имате само златен прах.
— Златото не е ли точно толкова добро като стоката? Нека идем при него, та да можем да видим робите! Нямаме време много да се застояваме, защото Рейс Ефендина е наблизо.
— Какво? Рейс Ефендина? — направих се аз на изплашен. — Възможно ли е? Откъде го знаете?
— Един мъж, който се спускаше по реката от Гхраб ел Айш и искаше да отиде до Ом Карн, ни го каза. Той видял ловния кораб на хадифа да лежи при Куек. Ние трябва да побързаме, защото кучетата от тоя кораб обичат да хапят. Слава на Аллах, че се намират още толкова далеч горе над този брод, и че той им е неизвестен!
— Напразно славиш Аллах — рекох насмешливо.
— Как тъй?
— Тези кучета познават брода и са вече тук.
Той ме погледна слисано в лицето.
— Не те разбирам. Ти се майтапиш, нали?
— Не, защото аз съм едно от тези кучета.
При тези думи го повалих с пестник на земята. Това беше уговореният с ел хомрите знак. Те се юрнаха насам и малкото търговци бяха притиснати от над четиридесет противници, надвити, разоръжени и вързани, преди изобщо да са стигнали до мисълта да окажат съпротива. И когато лежаха изненадани и вързани на земята, изглежда, все още им беше трудно да вземат работата на сериозно, поне чертите им изразяваха повече удивление отколкото страх, а предводителят им се обърна заповеднически към мен:
— Що за държане е това? Да не би да се тъкмите да ни учите на някоя новоизнамерена фантазия?
— О, не — ухилих се аз. — Това не е фантазия, а сериозност. Аз принадлежа, както ще видиш по тези две куртки, към кораба, на който живеят кучета, а четирийсетимата мъже, дето ви тръшнаха и вързаха, са двете трети от робите, които искаше да купиш. Вчера вечер аз ги освободих и плених Абу Рекик заедно с хората му.
Сега му секна дъхът. По лицето му се появи израз на страх и той пропелтечи:
— Право ли… чувам?… С ума ли… съм си… всъщност? Наистина ли… принадлежите към… Рейс Ефендина?
— Да, към него принадлежим — натъртих аз.
— Ами ти… сигур не си… самият… Рейс?
— Не, аз съм негов приятел.
— Аллах, Аллах! Тогава ти може да си само Кара Бен Немзи ефенди!
— Този съм действително.
Сега се разрази една бурна сцена, подобна на вчерашната при залавянето на Абу Рекик. Трябваше да понеса същите грубости и „благопожелания“, същите самомнителни заплахи и изобщо не ме учуди, че в крайна сметка Бен Нил ми даде съвета да им вдъхна почит с бастонадата. Воят достигна връхната си точка, когато дадох заповед да се опразнят джобовете на пленниците, но с помощта на крепки удари скоро се
