удаде да бъде въдворено необходимото спокойствие. Златният прах беше разпределен както вчера между Бен Нил и асакерите, останалата плячка се падна отново на ел хомрите. Когато тая работа отмина, отведохме търговците горе при другите пленници.
Срещата — за няколко персони навярно повторна — беше за двете групи спокойна. Никой не изрече дума, но ако всички бяха изразили гласно мислите си, сигурно щеше да възникне оглушителна олелия. Каква омраза говореше от всички черти, каква ярост от всички погледи! Като мохамедани те гледаха на своето пленяване като на едно предначертано в Книгата на живота събитие, което е нямало как да бъде избегнато. Но фактът, че всъщност само шест души бяха съумели да го извършат, и че предводителят на победителите беше гяур, възбуждаше у тях бяс, който не можеха да скрият. На мен този бяс беше безразличен. Ел хомрите пък се хилеха и се радваха. Ако останеше на тях, всички пленници без изключение щяха да бъдат хвърлени в Нил.
Хората от Ом Кари също трябва да имаха камили с необходимите припаси, оставени на другия бряг под надзора на неколцина мъже. Те трябваше да бъдат докарани отсам. За целта наредих да се стъкми един голям сал, който до обяд беше готов. После прехвърлих реката с известен брой ел хомри. Бен Нил остана, поемайки вместо мен командването от тая страна.
Въпреки всички закани не бяхме могли да научим на кое място отсреща трябва да пристанем, ала за мен не беше трудно да го открия. Един полуизсечен амбаков храст издаде мястото, където е бил изготвен салът. Недалеч от него лежаха, преживяйки, камилите, пазени от един-единствен мъж, с когото на бърза ръка се оправихме. Въпреки големината на сала ние трябваше на няколко пъти да се прехвърляме, което продължи до вечерта.
Бен Нил междувременно беше определил горе на мишра едно подходящо бивачно място и така разпределил всички необходими стражи сред ел хомрите, че за мен не беше останало нищо за връщане. Провизии имаше в наличност за няколко дена. Независимо от това аз наредих да докарат лодката ни, за да устроим вечерта при светлината на няколко огъня риболов с копия. Така се снабдихме с риба в изобилие.
Огньовете горяха цялата нощ, та при случай да послужат на Рейс Ефендина като знак за хвърляне на котва, а на утрото бяха разставени постове да следят за неговото приближаване. Аз бях на мнение, че Ахмед ще дойде нощем, защото той си въобразяваше, че се намираме на остров Матениех. Както го познавах, щеше така да нагласи нещата, че да пристигне там заранта, и ако сметката беше вярна, то трябваше да мине край нас не много след полунощ. Постовете имаха точни указания как да се държат. Беше възможно също Рейс Ефендина да спре, щом види огньовете, по-горе кораба и да прати една лодка, за да разбере кой се, намира край тях.
Минаха две нощи и два дена, без да се появи някакъв плавателен съд. Значи бях изпратен на много глуха линия, което обаче не ме ядосваше, а само можеше да увеличи тайното ми удовлетворение. На третата нощ така уредих работата, че двама асакери да стоят на стража след полунощ. Предположението, което ме наведе на тази идея, се оказа основателно, защото някъде около два часа долу при мишра отекна изстрел — уговореният сигнал за видян кораб. Бен Нил трябваше да остане в бивака, в четирите ъгъла на който горяха огньове. Аз тръгнах да слизам с другите двама асакери. На първо време трябваше да ме видят само с четиримата войници, а останалия народ — едва когато ми беше на мен угодно.
Когато стигнахме на брега, постовете ми показаха мачтовия фенер на един кораб, който бе хвърлил котва на известно разстояние от нас нагоре по течението, веднага щом забелязал огньовете.
— Това е „Еш Шахин“ — казах аз. — Рейс Ефендина ще спусне лодката и ще прати мюлазима или сам ще дойде.
— Как ще протекат нещата, ефенди? — осведоми се един от асакерите, когото го беше грижа за неговия златен прах.
— Ако дойде мюлазим Али Фарвд, всичко ще премине гладко. Дойде ли обаче Рейс Ефендина лично, най-напред ще има бурна разправия.
— А после?
— После всичко ще се развие във ваше задоволство, обещавам ви го.
— Благодарим ти, ефенди. Благодарение на теб ние станахме толкова богати, че повече няма да ни е нужно да понасяме такива трудности. Бихме се изпълнили с голяма печал, ако се наложи отново да предадем красивото злато.
— Вие ще си го задържите, разчитайте на това. Дръжте се в сянката, за да не ви видят! И ако после ви бъдат отправени въпроси или пък упреци, не казвайте нито дума, а предоставете отговарянето на мен.
Те се изтеглиха в тъмното, а аз седнах така, че да не могат веднага да ме забележат откъм водата. Не мина много и видях една лодка да плава бавно насам. Шестимата гребци даваха лек обратен напор, вследствие на което съдът не получаваше скоростта на течението. Когато лодката дойде по-близо, видях на носа да стои една изправена фигура — беше Рейс Ефендина. Не забелязвайки никой при огньовете, той нареди да бъде даден по-силен обратен напор, така че лодката въпреки течението остана на едно място, и викна насам:
— Бана бак! (Ахой!) Кой е там на брега? Отговаряйте или нареждам да се стреля!
— Бана бак? — отвърнах аз. — Кой е там във водата? Отговаряйте или стрелям!
Тогава той разпозна гласа ми и попита:
— Възможно ли е? Ти ли си, ефенди?
— Да.
— Сам?
— Не.
— Кой е с теб?
— Асакерите.
— Къде е Бен Нил?
— Временно отсъства.
— Къде е? На Матениех?
— Не, той също е тук.
— Чакай! Идвам веднага!.
Лодката приближи и пристана. Рейс Ефендина скочи от нея и дойде при мен. Аз се бях изправил. Очите му блестяха. Вече се канеше да ми иска обяснения, когато видя четиримата асакери — те се бяха строили един до друг при приближаването му — и ги сгълча гневно:
— Защо стоите тук, хаймани? Защо не сте на Матениех?
— Защото трябваше да ми се подчинят — отговорих аз на тяхно място.
Тогава той се извъртя към мен.
— На теб? Те мои асакери ли са, или твои? Кому са длъжни да се подчиняват?
— Досега на мен! Ти ми ги даде да ги взема със себе си и ги постави под моя заповед.
— Сега те са отново при мен, аз анулирам тази заповед и я правя невалидна. Беше ли на Матениех?
— Не.
— Защо не?
— Защото дойдох само дотук.
— Само дотук? Аллах! Нали ти заповядах да идеш до Матениех!
Ахмед ми искаше обяснения с тон, сякаш бях някой обикновен аскери. Това не биваше да търпя. Ето защо възприех същия тон.
— Заповядал си ми? Откога можеш нещо да ми заповядваш?
— Откакто аз… — той спря по средата, отстъпи крачка назад и запита: — Как говориш ти с мен? Да не би да ти е скимнало да се правиш пред мен на повелител?
— Що за израз! На мен никога не ми скимва нещо и още по-малко съм свикнал да се правя на някой си, отбележи си го! Аз отговарям само по начина, по който ме питат. С грубости и безцеремонност при мен нищо не се постига.
— Аллах, Аллах! Това ли ти е благодарността за благодеянията, които непрестанно съм ти оказвал?
— Това не е благодарност, защото благодеяния преди туй не е имало. Но ако независимо от всичко изискваш от мен благодарност, то ще ме намериш готов! Онова обаче, което ти ми дължиш, можеш да
