задържиш. Аз се отказвам от него.
— Значи не искаш да имаш нищо общо с мен?
— Да — отвърнах сухо.
— Аз с теб също. Мога да си вървя.
— Ами върви си!
Той навярно беше очаквал, че ще му се моля. При моя къс, решителен отговор отстъпи отново една крачка назад, погледна ме въпросително и предупреди:
— Знаеш ли изобщо какво казваш и правиш? Ти не си в Кайро, а в полупущинака на Горни Нил!
— Зная го!
— И въпреки това казваш да съм си вървял?
— Да.
— Добре, в такъв случай ние действително приключихме един с друг! Къде е лодката, която ти заех?
— Лежи там до брега, на около трийсет крачки оттук.
— Ще я взема със себе си, не мога да ти я оставя.
— Изцяло твоя воля!
— Ами ако загинеш тук?
— Аз? Ха! Уверявам те, че ще бъде преди теб В Хартум, а също и в Кайро.
— Ти си се побъркал. С теб вече не мога да имам никаква работа.
Рейс се обърна към асакерите и им заповяда:
— Марш, келеши, за лодката! Ще гребете към кораба и се качвате с мен на борда!
Той тръгна към своята лодка. Войниците останаха още за миг и ме погледнаха угрижено и въпросително.
— Сега се подчинете! — посъветвах тихо. — Скоро пак ще се видим.
Тогава те тръгнаха. Ахмед се отблъсна от брега и ми викна:
— Ма’асалам! (Остани със здраве!) Брегът е твой, а корабът — мой! Не смей да стъпиш отново на него, че ще е застрелям!
— Разбрано! Няма да дойда, докато не ме помолиш за това. Този бряг е мой, но аз няма да ти попреча да стъпиш на него.
— Много си бил милостив. Заминавай по Шейтана!
— Аз няма да го сторя, но затова пък ти си се запътил към смъртта, ти заедно с всичките си хора!
Вложих съвсем особено натъртване в това предупреждение. Той не му обърна внимание, ала аз знаех, че то няма да пропусне възнамеряването въздействие, защото той ме познаваше и сигурно много скоро щеше да си каже, че трябва да си имам някаква основателна причина да го предупредя. Гледах след двете лодки, докато пристанаха до кораба, и после се обърнах, за да седна сам при огъня.
Ето как седях сега, изхвърлен в пущинака! Ахмед не беше помислил дори за вещите ми, които бяха още на кораба. Но аз не се чувствах пък обезкуражен, о, не, никак дори! Аз имах Бен Нил с неговия златен прах, имах ел хомрите и имах — което изобщо бе по-ценно от всичко — своето непоколебимо упование в Бога! Има един Небесен отец, който не изоставя никое от своите деца, който дори в най-дълбокия пущинак, в най-ужасната пустиня, в уединеността на най-отдалеченото земно кътче остава при самотния земен пилигрим, стига този да не отблъсне ръката на Извечната Любов!
Само ми беше тъжно, много тъжно. Къде се беше дянало някогашното приятелство на Рейс Ефендина? И какво бях сторил, че го изгубих? Той поиска от мен една незаслужена благодарност, докато на мен заслужената отказваше. Има ли нещо по-омразно на земята от зложелателството и завистта? Нима не можеше един истински мъж като него — а той действително си беше истински мъж — да се опази от петната, които толкова много оскърбяват красивите нравствени чувства? Но всички ние сме си грешници и ни липсва възхвалата, която трябва да имаме пред Бога. Ето защо се посъветвах със себе си и подложих душата си на проверка, докато и аз с моите грешки съм допринесъл за пукнатината, която бе възникнала постепенно помежду ни и с течение на времето се бе разширявала.
Аз знаех какво ще стане и крайната победа бе определено моя. Но много по-приятно щеше да ми бъде, ако Ахмед не ми бе дал повод да му нанеса това поражение. Сега той сигурно седеше в каютата си и се осведомяваше от четиримата асакери. Така щеше да узнае какво се е случило, при което те щяха да премълчат за получения златен прах. После щеше да тръгне напред-назад, възбуден вътрешно, борейки се със своето зловидене. Щеше да се сети за моето предупреждение, което много вероятно не е било безпочвено. Към благородните чувства на неговото сърце щеше да се присъедини грижата за самия себе си, повтаряща му моите думи, че се е запътил към смъртта заедно с всичките си хора. Щеше да откликне на тези пориви, да нададе ухо на този глас. После щеше да размаха гребла отново насам, за да ми подаде ръка за помирение.
Така виждах нещата да стават и така си чаках. Но чаках дълго, додето утрото просивя. „Шахин“ все още лежеше на котва и аз видях на палубата много повече хора, отколкото бяха необходими за сабах149-вахтата.
Всички те като че гледаха надолу към мястото, където аз сега, понеже бе станало светло, бях оставил огъня да угасне. И тогава, най-сетне, видях да се изпълнява моето очакване. Малката йола бе спусната и Рейс Ефендина се качи само с един гребец. Той я остави да се носи с течението, докато се намери срещу мен. Тогава ми викна:
— Бива ли да сляза на сушата, ефенди?
— Да — отговорих аз.
— Няма ли да стреляш?
— Откога ме считаш за убиец?
— Добре! Идвам!
Ахмед пристана, слезе и тръгна към мен. Аз се надигнах и го загледах хладно и спокойно в лицето.
— Ефенди — поде той, — защо не ми разказа какво се е случило тук?
— Ти предостави ли ми време?
— Не трябваше да ставаш груб!
— Отправяй си упреци! От мен няма да чуеш никакви. Би ме заболяло да прехвърлям собствената си вина върху други.
Рейс Ефендина се извърна от мен и закрачи на няколко пъти напред-назад. После се обърна рязко, застана пред мен и попита:
— Нищо ли нямаш да помолиш?
— Не.
— Нищо да питаш?
— Също не.
— Нито една добра дума да речеш?
Значи аз трябваше да сторя онова, което всъщност бе негов дълг. Сдобряването не беше искрено замислено. Не приятелството, а грижата за себе си го бе подтикнала да дойде отново при мен. Въпреки това аз надвих себе си и му подадох ръка.
— Ще отговоря не със слова, а ето с това.
Ахмед я пое и заяви:
— Ние хората можем въпреки целия си разум да вършим най-абсурдни дивотии. Но сега нещата са си отново наред! Хайде води ме при пленниците! След като са били толкова гламави да ми дотърчат в ръцете, ще ги разпитам веднага и ще проведа съд над тях.
Ахмед го каза толкова леко, сякаш се касаеше за нещо саморазбираемо, все едно скастряше някой от своите аскери за изцапания тарбуш. Същевременно се извърна, за да тръгне напред.
За мен това все пак беше прекалено. Ако Рейс Ефендина беше дошъл само за да ме изтика настрани по тоя оскърбителен начин, то можеше да си остане на борда и да си продължи пътуването. Прозирах много добре. На него не му се искаше да ме кара да разказвам, гледаше да го отбегне, защото моят непредвиждан успех беше осуетил намеренията му и той се чувстваше посрамен. Злата завист се беше пробудила отново. Аз не задържах Ахмед, а се наместих отново на земята. Тогава той се обърна и ми викна:
— Защо не идваш? Не чу ли, че искам да видя пленниците?
