— Чух.
— Тогава ела!
— Аз оставам!
— Защо? — кипна онзи.
— Защото си имам причини.
— Причини! А, да де, вярно, ти винаги вършиш всичко по причини. Е, ами имай тогава добротата да ми позволиш да ги чуя тия твои причини!
— Залови ли някого между Кака и Куек?
— Не. Защо питаш?
— За да разправиш кой ти е дотърчал там в ръцете. Или ще кажеш, че никой не е бил толкова балама да ти дотърчи в ръцете, та да можеш сега да проведеш веднага съд над него?
— Имах предвид пленниците тук.
— Тези? Тук? Машаллах! Те на никого в ръцете не са дотърчали, най-малкото на теб. Аз трябваше порядъчно да се потрудя и свикам цялата си дееспособност и хитрост, за да ги получа в ръцете си, чуваш ли, в моите ръце. Те не са ми дотърчали в тях. Ние бяхме шестима мъже и заловихме две дружини роботърговци и освободихме шейсет роби. Само че това не стана така удобно, както ти е угодно да го представяш.
— Я хайде не цепи косъма, ефенди! Пленниците ми принадлежат и аз ще определя какво наказание ще изтърпят.
— На теб ли принадлежат, наистина на теб?
— Разбира се!
— В такъв случай забравяш своето собствено, неотдавнашно отсъждане.
— Какво отсъждане?
— Корабът принадлежи на теб, а брегът — на мен. Аз го приех това отсъждане, а пък никога не съм бил някой празен тефтер, дето можеш да го листиш напред и назад според угодата си.
— Трябва ли да означава това, че дръзваш да ми възразяваш? — запита египтянинът с мятащи искри очи, при което челото му се покри със заплашителни бръчки.
— Дръзвам? — ухилих му се аз. — Нищо не дръзвам аз, като изразявам различно мнение от теб.
— На мен това! — викна Ахмед, тупвайки крак. После посочи с ръка кораба. — Ти знаеш колко мъже и пушки се намират на борда. Знаеш също, че там имам едно хубавичко малко помещенийце за опърничави подчинени. Искаш да стигнеш дотам, че да те принудя да ми се покориш?
Тогава аз станах и стиснах мишницата му, при което той се сви от болка.
— Окаянико! Твой подчинен аз не съм, да се покорявам няма за какво, а да ме принуждават не се оставям! Само опитай с кауша! Мисля, че по-скоро ти ще се намериш вътре отколкото аз. И твоите асакери? Казвам ти, ако ти се прище да направиш проверка, чия воля стои по-високо за тях — твоята или моята, веднага ще узнаеш, че те ще се подчинят не на теб, а на мен. А дори и всичко това да не беше така, то играта ти пак нямаше да е лесна. Ето, аз стоя тук пред теб, един самичък мъж. Повикай асакерите си и им заповядай да ме заловят. Ще се пролее много кръв, преди на някой от тях да се удаде да достигне брега, а първият, когото ще пипна, ще си ти самият!
Така заплашително, както сега пред Рейс Ефендина, много рядко съм стоял пред човек. Той отърси ръката ми от своята и кресна:
— Човече, не ми посягай!
Очите му се задълбаха като ками в моите, ала аз издържах невъзмутимо погледа. Ръцете му се свиха в юмруци, а под конвулсивното потрепване на устните гъстата брада се движеше нагоре-надолу.
— Ти сложи ръка на мен, заплаши ме! — избълва дрезгаво. — Знаеш ли какво ще се случи сега?
— Да. Ще се изпълни любимата ти фраза: „Горко на онзи, който стори зло!“
— Да, горко на онзи, който стори зло! Ти се възбунтува срещу мен! Аз притежавам власт над живота и смъртта на всички хора, които принадлежат към моя кораб, а към тях се числиш и ти. В името на хадифа, ти си мой пленник и сега ще ме последваш на борда!
Ахмед трепереше от възбуда, докато аз оставах напълно спокоен.
— За името на твоя хадиф пет пари не давам. Аз не се намирам в египетска служба.
— Но в моя! Аз съм твой началник, комуто си длъжен да се подчиняваш. Ти си арестуван.
— Това сериозно ли е от твоя страна наистина?
— Толкова е сериозно, че ще те застрелям на мига, ако направиш и най-малкото движение да ми се възпротивиш.
Офицерът измъкна двуцевния си пищов, запъна двете петлета и насочи дулата към гърдите ми. Да, той го правеше сериозно, личеше му. Твърдо беше решил да стреля по мен, ако не се подчинях. Ахмед беше ориенталец с гореща кръв, неумеещ да се владее, толкова повече че при самостоятелния пост, който заемаше, бе отвикнал да се прекланя пред друга воля. Какво да правя? Да му се подчиня? Това не можеше и през ум да ми мине. Бях задължен към себе си и своето потекло, с което се гордея като никой друг, да му покажа, че не съм някой хлапак. Ето защо му повелих заплашително:
— Махни оръжието!
— Не ми и хрумва! — противопостави се оня. — Покоряваш ли ми се? Казвай бързо! Защото ще броя само до три и ако още не си се подчинил, стрелям. Значи едно…
Той не стигна нито даже до две, тъй като още при едно му изтръгнах пищова от ръката и го захвърлих, сетне го пипнах за мишците, вдигнах го и го запратих на земята.
— Куче краставо! — ревна Ахмед, опитвайки да се съвземе. — Ще ми заплатиш за това с живота си!
— Ха! — отговорих. — Ти си този, който ще плаща. Така си го пожела!
С тези думи му стоварих един пестник — при ставането си беше наклонил глава към мен — по слепоочието, от което той рухна отново и с едно дълбоко издихание се изпъна в цял ръст. Беше загубил съзнание. Без да се грижа на първо време повече за него, аз повиках аскери, който седеше още в йолата и бе видял всичко. Той се подчини. Когато застана пред мен, плъзна страхливо поглед между мен и зашеметения си началник.
— Какво стори, ефенди! Аз знам, наистина, че имаше право, защото всичко чух, ама сега Рейс Ефендина няма да миряса, преди да ти е отмъстил за този удар!
— Не се страхувам от неговото отмъщение. Сега ми кажи преди всичко откровено, кого повече предпочиташ — него или мен?
— Моят отговор гласи така, както всеки от нас би ти го дал: На него ние сме длъжни да се подчиняваме, теб обаче обичаме.
— Добре! Сега аз застъпвам на негово място. Ти знаеш, че аз често съм ви предвождал вместо него. Така ще стане и сега. На него нищо няма да му се случи, а вие само ще имате полза от тая работа. Помогни ми да го вържа и отнеса на височината на мишра!
— Ще бъда ли наказан по-късно за това, ефенди?
— Не, обещавам ти.
— Ти винаги сдържаш каквото си обещал, така че ще ти се подчиня.
Аз иззех оръжията на Рейс Ефендина и го вързах със собствения му пояс. После го отнесохме горе, където моето завръщане се очакваше, особено от Бен Нил, с голямо напрежение. Как се удиви той, когато донесохме Рейс Ефендина като пленник, и как се удивиха после ел хомрите и роботърговците, като чуха кой беше вързаният мъж, когото оставихме при тях на земята. Не искам точно да кажа, че играех „va banque“(Ba банк), но това, което си позволявах, все пак си беше опасна игра. Ако някой от пунктовете, за които сега държах сметка, не се вържеше, резултатът много лесно можеше да е моята смърт. От страна на Рейс Ефендина, както го познавах, не можех да очаквам пощада. Когато преди малко той беше заговорил за корабния карцер и аз след това го заплаших, че ще обърна пиката, не си и мислех, че ще бъда принуден тъкмо тази закана да превърна в действителност. Имаше, наистина, по-леки пътища да се измъкна от сегашното положение, ала всички ми се струваха твърде безславни, че да поема по някой от тях. Трябваше ли да дам възможност на Рейс Ефендина да ме обвини в страхливост? Не! Предпочитах да изляза срещу опасността, която може би беше по-голяма, отколкото я оценявах. Ако моята роля на „Шахин“ трябваше да бъде изиграна, е, тогава имаше само един начин, достоен за моето досегашно поведение и уважението, за което претендирах.
