прослава щеше да е свършено. Аз щях да добавя и го предупредя и за други неща, ала в този миг дойде Бен Нил и доложи:
— Те ще дойдат, ефенди. Лодката е вече спусната във водата.
— Какво говориха те с теб?
— Нищо. Очакваха да разкажа нещата, ала аз веднага щом предадох поръчението ти, отплавах обратно.
— Добре! Аз зная, че си ми верен, и че мога да разчитам на теб. Сега ще се отдалеча за кратко, а ти ще надзираваш Рейс Ефендина. По време на отсъствието ми той не бива дума да изрече. При първите произнесени от него на глас срички, забиваш ножа в гърдите му. Разбрано?
— Да, ефенди. Ахмед Абд ел Инсаф е най-неблагодарният човек, когото познавам, и аз ти обещавам в името на Аллах, че само да си отвори устата, няма да го пощадя.
Бен Нил измъкна ножа си и седна до него на земята. Аз помолих Шех ес Сеф да ме последва с десет ел хомри и преди да достигнем брега, видях да пристига лодката с тримата очаквани. Ел хомрите бяха зарадвани, дето можеха още сега да ми удостоверят своята благодарност. Аз ги поставих на едно подходящо, скрито място, казах им късо как да се държат и се приближих после до водата дотолкова, колкото намерих за уместно за моите намерения. Офицерите ме видяха, пристанаха и тръгнаха към мен. Бяха без саби и огнестрелни оръжия и имаха по себе си само своите ножове.
— Ти ни повика, ефенди — каза лейтенант Али Фарид. — Аллах ни проводи крамола и нещастие. Ние видяхме, че ти тръшна повелителя. Той къде е? Какво му стори? Ние всъщност би трябвало да гледаме на теб като на враг, понеже сме негови офицери, ала ние те обичаме и знаем, че неправдата никога не стои до страната ти. Какво имаш да говориш с нас?
— Седнете! Ще ви разкажа.
Те се отзоваха на подканата, а аз заех място срещу тях, и то така, че ако извадех револвера, да не могат да предприемат нищо срещу мен. Сторих го за всеки случай, макар да вярвах, че те поне вътрешно са на моя страна и няма да се обявят за Рейс Ефендина. После наченах разказа си с посочване неблагодарността на техния предводител. Обърнах внимание на неговата суровост и недостъпност дори спрямо тях. Изложих всичко, което сметнах за подходящо, да ги прикоткам за моя план и накрая им съобщих какво се бе случило на това място между него и мен. Когато свърших, те се намираха в още по-голяма обърканост. Убеждението ги зовеше на моя страна, дългът обаче — срещу мен. Никой не искаше да вземе пръв думата и едва когато подканих директно мюлазима, той попита:
— Значи Рейс Ефендина лежи вързан при другите пленници?
— Да.
— Какво мислиш да правиш сега?
— Ще поема командването на кораба и ще осъществя един лов, за който още нищо не съм ви казал.
— Взел ли си предвид, ефенди, че ние като войници трябва да застанем на страната на Рейса, макар нашето приятелство да ни повелява да помогнем на теб?
— Взел съм го предвид.
— Тогава кажи как се каниш да ни освободиш от това противоречие. Направи възможно, че да си останем твои приятели, без да се превръщаме във врагове на Рейс Ефендина!
— Това мога да сторя. Кажете ми обаче по-напред вашето гледище за поведението на асакерите! Ако дойда сега на борда, тръгна посред тях и им обещая богата плячка, като ги подканя да се подчиняват не на Рейс Ефендина, а на мен, за кого ще вземат те решение?
— За теб, това е сигурно. От него те се страхуват, теб обаче обичат. Те са обвързани само до Хартум. Там излизат от отношенията началник-подчинен, а ако получат благодарение на теб плячка, ще побягнат и по-рано от Рейс Ефендина. Но ти не мисли само за тях, а и за нас!
— Това веднага ще чуете. Преди всичко погледнете двата револвера в ръцете ми. Който от вас посегне към ножа, моментално получава куршум в главата!
— Ама, ефенди, ти нали…
— Тихо, нито дума! Това, което говоря и върша, е само за ваше добро. Там зад храсталака стоят единайсет бедуини ел хомр. Аз ще им дам знак да приближат, за да ви вържат за външен вид. Ние ще ви откараме при Рейс Ефендина и ето как от вас ще бъде снета всяка отговорност. Зад неговия гръб аз ще се отнасям с вас като приятели и даже ще ви позволя да вземете участие в разпределението на плячката.
— Но, ефенди, ако се съгласим с предложението ти, което действително предлага най-добър изход, емирът все таки ще ни е гневен, задето сме се оставили да ни арестуват!
— Гневен? Вие ще бъдете нападнати с изненада от мен и единайсет ел хомри, докато той беше надвит единствено само от мен. Така че той би трябвало да насочи своя гняв повече срещу себе си, отколкото срещу вас.
— Това е вярно. Ти винаги умееш да отстояваш своите тъкмежи. Но какво ще правиш, ако се възпротивим да дадем съгласието си?
— Тогава ще превърна привидността в сериозност. Мои пленници вие при всички случаи ще бъдете. Срещу револверите ми и единайсетимата мъже не можете да излезете насреща. Ето защо се надявам, че ще бъдете разумни и няма да ме принудите да пролея кръвта на мои приятели. Решавайте бързо, защото нямам време!
Тайно ми доставяше удоволствие, дето бях пипнал така здраво добрите хора. Те поумуваха още късо време, ала не стигнаха по-далеч от съзнанието, че моето предложение беше най-доброто, и ето как лейтенантът заяви накрая:
— Повикай ел хомрите, ефенди! Но те не бива да издават, че доброволно сме се оставили да ни вържат. Рейс Ефендина трябва да помисли, че сме се отбранявали!
— За тая работа вече аз ще имам грижата. Вие само му кажете също да не разчита на асакерите! Ако ви се удаде да му вбиете в главата това убеждение, ще е възможна дори и една друга, много по-добра развръзка. Ако му обърнете внимание на резила, който очаква и него, и вас, ако се разбере как съм го надвил и съм му изтръгнал властта, може би той ще ми отстъпи командването, без да се налага да ви държа в окови. Но си отбележете добре, аз искам да имам командването и няма да отстъпя от това при никакво условие!
Един знак от моя страна беше достатъчен да свикам ел хомрите. Офицерите бяха вързани леко и откарани горе, където техният вид изпълни Рейс Ефендина със страх. Той не се бе осмелил дума да произнесе. Сега ме попита:
— Ефенди, бива ли вече да говоря?
— Да — отвърнах аз. — Но се постарай да бъдеш по-учтив и мисли за репутацията си, когато няма да се намираш в положението, за което сам си си виновен.
— Ще позволиш ли да говоря с тримата си подчинени, без никой да слуша?
Ахмед говореше за позволение. Той трябва значи доста издълбоко да се бе опомнил.
— И аз ли не бива да го чуя? — зададох насрещен въпрос.
— И ти. Но най-вероятно после ще узнаеш какво сме говорили.
— Благоразумието ми запретява да изпълня това твое желание, защото вие така или иначе само ще кроите планове, насочени срещу мен. Но за да ти покажа, че не се страхувам от вас, няма да ти чупя хатъра. Давам ви четвърт час, повече не.
Наредих да отнесат четиримата мъже толкова далеч настрани, че да могат да разговарят помежду си необезпокоявано, но все пак да са под надзор, и не бях много любопитен за резултата, защото го предвиждах. Четвъртината час не беше още изтекъл, когато Ахмед ме повика. Той ме попита с приглушен глас, така че да не се чуе по-нататък от никого:
— Наистина ли искаш да идеш на кораба, за да спечелиш асакерите за себе си?
— Да.
— Те няма да се оставят да ги подведеш!
— Я стига! Хич не опитвай да ме заблудиш! И ти си също така твърдо като мен убеден, че няма да са ми нужни много приказки, за да постигна намерението си. Ако беше откровен и умен, то щеше да знаеш какво трябва да ми кажеш.
— И какво би било то?
