Моето добродушие ме принуждаваше да му облекча трудния ход.
— Предай ми командването до Хартум, неограниченото командване, така че никой нищо да не може да ми противоречи!
— И какво ще ми дадеш ти в замяна?
— Свободата, на теб и твоите трима офицери, които оттук насетне до Хартум трябва да ми се подчиняват.
— Аллах акбар! Ти се тъкмиш да ми подариш онова, което си ми принадлежи!
— Погледнеш ли се, няма да твърдиш, че се намираш в притежание на свободата си.
— Нима считаш за възможно, че аз, прочутият Рейс Ефендина, ще предам цялата си власт на някой друг?
— Това е не само възможно, ами направо неизбежно, защото аз при всички случаи ще си обсебя предводителството, и ако ти разрешавам да ми го предложиш, то това е следствие моята доброта, за която трябва да ми благодариш!
Лицето му понечи да възприеме гневен израз, ала той се овладя и въздъхна:
— Ти игра с мен шах и ме направи мат!
— Не забравяй, че ти ми повели шаха и по своя собствена вина стана мат! На мен играта ми беше натрапена, сега аз ще продължа да я играя до последния ход. След всичко, което сторих за теб, ти поиска да ме отстраниш от кораба. Сега аз искам да бъда негов господар. От тази претенция няма да отстъпя.
— Това е отмъщение, а пък ти нали винаги си твърдял, че един истински християнин никога не си отмъщава!
— Ти се лъжеш. Това е нещо съвсем различно от отмъщение. Ти се отнесе към мен с незачитане и пренебрежение, към мен, който в стотици опасности съм ти извоювал най-пълно и дълбоко уважение. Затова сега моята чест ми повелява да те принудя да ми дадеш онова, което си ми отказвал. Аз победих и ако моята снизходителност сега ти предлага възможност да запазиш проформа, то бъди разумен да се заловиш за нея, защото ако не се решиш бързо, по-късно вече няма да приема никаква молба, а ще ви замъкна на борда като пленници и ще ви освободя едвам в Хартум. А ако поискаш там да ме привлечеш под обвинение, то ще съумея така да се оправдая — не само устно, но и писмено, та цял свят да може да го прочете — че цялата ти слава ще замине при Шейтана в Джехеннема!
Брадичката му клюмна досами гърдите. Той помълча известно време, после лицето му потрепна като под някаква спасителна мисъл.
— Добре, ще имаш командването до Хартум. А сега на мига ни освободи!
— Хм-м! Да не би да си намерил някоя задна вратичка, през която се каниш да ми се изплъзнеш? Аз не отивам на лов с мрежи, дето имат скъсани бримки. На мен ми е известна вратичката, за която си мислиш, и ще ти покажа колко здраво мога да я захлопна.
Съгласието на моето искане беше получено насила. Вътрешно Ахмед търсеше средство да се отърве час по-скоро от мен и в случая за него всяко такова беше редно, дори най-осъдителното, стига да водеше до целта. Той даже и сега беше още убеден, че е по-умен от мен, и се смяташе въпреки настоящото си положение за достатъчно хитър да излезе насреща ми. Тази мисъл допусна, макар и само за миг, по чертите му да се плъзне присмехулен израз. И с една много непредпазлива прямост запита:
— Задна вратичка? Не знам такава и даже съм готов писмено да ти отстъпя главното командване!
Този документ не ми предлагаше никаква сигурност. Рейс Ефендина можеше по-късно да нареди да ми го откраднат или изтръгнат със сила. Въпреки това аз приех, като изразих съгласие с привидно доволна физиономия:
— Да, стори го? Това беше, което желаех. Ти постоянно си носиш портфейла. Имаш ли хартия?
— Да, също и молив.
— Аз ще ти продиктувам всичко, а мюлазимът и кормчиите ще бъдат свидетели на твоя подпис.
Развързах му ръцете и той записа кратките думи с една готовност, която човек можеше да нарече похвална, ако не бе така очебийна. Когато прибави и подписа, ми подаде листа.
— Тъй, сега имаш пълна сигурност и ще ме освободиш!
— Чуй първо един въпрос! Тук е записано, че до Хартум аз във всяко отношение застъпвам на твое място, и че ти самият си длъжен да ми се подчиняваш. Трябва ли да се счита това като твоя твърда воля?
— Да.
— Тримата свидетели го чуха. Те могат да се върнат на кораба и да го оповестят.
— Аз не с тях?
— Ти си ми още нужен тук, имай само търпение!
Аз развързах споменатите и ги изпратих на „Шахин“. Бен Нил остана да седи като пазач на Рейс Ефендина, а аз се запътих към пленените роботърговци. Там освободих на Хубахр, съгледвача, краката, но ръцете — не, и го отведох на известно разстояние сред храстите. Когато спряхме, той ме погледна очаквателно в лицето. С какво ли намерение можеше да съм го отделил от другите?
— Ако не се лъжа, ти се наричаш Хубахр? — попитах го.
— Да, ефенди — потвърди оня раболепно.
— Знаеш ли каква съдба ви очаква?
— Смъртта, ефенди, ако Аллах не прояви милостта да ни предварди от нея.
— Аллах е справедлив и също милостив. Неговата справедливост ще унищожи всички твои другари, теб обаче неговата милост ще спаси, стига да се покажеш достоен за нея.
— Мен, ефенди? Аллах! Какво трябва да сторя, за да стана достоен за нея?
— Да отговаряш на въпросите ми съобразно истината.
— Изречи ги, изречи ги! Аз ще бъда така истинен и откровен, сякаш ме пита съдията в Деня на Страшния съд.
— Не обещавай твърде много! Аз те познавам и знам, че думите ти звучат различно от твоите мисли.
— Ти се лъжеш, определено се лъжеш!
— Не. Така знам например, че вие не се смятате за изгубени а твърдо се надявате на спасение.
— Който падне в ръцете на Рейс Ефендина, той вече не може да бъде спасен. Накъде би трябвало да отправим нашите надежди?
— Към Ел Махбайа.
Хубахр се бе старал да показва непринудена, искрена физиономия и това досега наистина му се бе удавало. Сега обаче му бе невъзможно да прикрие своя страх.
— Ел Мах… ба… йа? — запъна той. — Какво е то, ефенди? Такова име… не ми е известно!
— Твоя си работа! Аз те отделих от другите, за да те спася. Щом като за теб е толкоз важно да загинеш заедно с тях, то през ум не ми минава да ти натрапвам живота и свободата. Ела!
Дадох вид, сякаш искам да го поведа обратно. Тогава той помоли:
— Почакай малко, ефенди, почакай! Може би ще се сетя, може би ще ми дойде на акъла дали знам за Ел Махбайа!
— Надявам се заради теб и по тая причина ще те наведа на следата. Ел Махбайа е скривалище на един полуостров на Нил, където държат скрит множество рекик.
— Рекик…? — издума Хубахр колебливо.
— Да. Там ден и нощ стои пост, за да следи за появата на нашия кораб, който трябва да бъде нападнат.
— За това нямам и понятие, ефенди!
— Тъй! Също не и за това, че екипажът може да бъде избит или продаден — изцяло според угодата, но две персони, а именно Рейс Ефендина и аз, трябва да бъдат пощадени и предадени?
— На кого?
— На марабута от Аба.
— Не го познавам.
— Странно! Не познаваш собствения си учител?
— Собствения си учител? — запита Хубахр, пребледнявайки.
— Да. Нали си ученик на Мохамед Ахмед Ибн Абдуллахи, който ти е преподавал терика на шейх Мохамед
