Шериф?
— Ти виждаш как се учудвам. Ти ме бъркаш с някой друг човек.
— Едва ли! Има и още нещо, което напълно отговаря на теб. Хубахр, когото имам предвид, е пратен при Абу Рекик, за да бъде негов водач до Ел Махбайа! Сиреч това си ти!
— Не, не съм аз! Кой ти е рекъл тази лъжа?
— Това сега още няма да издавам. Та значи не си този, за когото говоря?
— Не.
— В такъв случай ми е жал за теб. Ти ми допадна и аз на драго сърце щях да те спася. Но това можеше да стане само ако беше онзи Хубахр. Лягай долу!
Аз го натиснах към земята и му свързах отново краката. Тогава той попита:
— Защо ми слагаш вървите още сега? Така нали няма да мога да вървя. Да ме носиш ли искаш?
— Не. Ти изобщо няма да се връщаш. Тъй като не мога да ти спася живота, нека поне не търпиш така дълго мъките на пленничеството като другите. Аз искам да те избавя от тях, като те обеся тук.
Казах го с привидно най-добро настроение. Оня разтвори широко уста и ме зяпна ужасено. Аз се бях снабдил с едно въже и сега се приготвих да му го вържа около врата. Тогава той си възвърна отново говора:
— Ефенди, не ме убивай, не ме убивай! Искам да ти кажа истината! Аз съм човекът, когото имаш предвид.
— Добре! Къде се намира Ел Махбайа? Опиши ни пътя дотам!
Хубахр се съсредоточи и откликна после на подканата, ала подхвана неблагоразумието да курдиса Ел Махбайа в околностите на Абу Шока край Бахр ел Асрак.
— По-добре мълчи! — пресякох го аз. — Ти искаш да ме измамиш, защото вярваш, че нападението над нашия кораб все пак ще успее, ако плаваме надолу по течението.
— Значи мислиш, че Ел Махбайа лежи надолу оттук край Бахр ел Абиад?
— Да. И понеже ти поиска да ме измамиш, сега все пак ще те обеся.
Наведох се пак с въжето към него. Тогава оня изплака:
— Остави ме, ефенди! Не искам да умра. Искам да остана жив! Аз няма да те лъжа повече, а ще ти кажа истината!
Виждаше му се, че вродената страхливост сега доби власт над него. Явно имаше намерение сега действително само истината да ми съобщава. За да го облекча, аз му се притекох на помощ:
— В такъв случай и аз ще бъда откровен с теб. Знам точно, че ти си мъжът, за когото говорех. Научих го от Абу Рекик и Гери, неговият мюлазим.
— От тия двамата? — попита онзи, наостряйки слух. — Бива ли да вярвам на приказката ти?
— Да, ти чу, че знам всичко за теб. Не е ли ясно от това, че аз, чужденецът, трябва да съм го научил от тях? На теб ти е известно, че никой освен Абу Рекик не знаеше кой си. Той го е споделил с Гери и сетне аз го узнах от тях двамата.
— Аллах! Съзнавам го. Само Абу Рекик знаеше работата и тъй като сега и ти я знаеш, трябва да си я научил от него. Ефенди, защо ти я съобщи той?
— Толкова ли си глупав, че да не можеш сам да се досетиш?
— Глупав? Глупав аз не съм и никога не съм бил… Ох, много добре подозирам за какво са се раздрънкали Тамек и мюлазимът. Те са искали да се спасят. Бастонадата им е вдъхнала страх. Сега те искат да бъдат освободени, а ние другите трябва да изкупим техните грехове. Но аз с това не съм съгласен. Аз също искам да бъда свободен и моят живот е толкова скъпоценен, колкото и техният. Ако ти ми обещаеш милост, аз ще ти кажа точно къде лежи Ел Махбайа.
— Аз вече ти обещах за този случай да те пощадя и ще съдържа думата си. Но ако сега не кажеш пълната истина, по-късно и с най-голяма откровеност няма да можеш да се спасиш. Ти ще останеш запрян на кораба, додето отминем Ел Махбайа, после ще те освободя. Но в случай че отново ме излъжеш, ти ще си първият, който ще умре. Аз ще накарам да те приковат за ръцете и нозете на мястото, най-много изложено на куршумите на нападателите.
— О, Аллах, благослови ме с помощта си! Щял съм да бъда прикован! Сериозно ли говориш, ефенди?
— Напълно сериозно. Или си мислиш, че се намираме положение, в което човек може да си прави майтап? Вашата единствена надежда се крепи на вярата ви, че при Ел Махбайа ще бъдете спасени. Това би могло да се случи само ако налетим на клопката, без нищо да подозираме. Но ти чу, че тя ни е известна, и ще осъзнаеш, че надеждата ви е напразна. Ти можеш да си съхраниш живота единствено, ако бъдеше мен откровен, напълно откровен. Сега избирай каквото си искаш — истината или лъжата, живота или смъртта!
— Избирам истината и живота, ефенди. Ти ще чуеш пълната истина, защото аз съзнавам, че на Абу Рекик не мога нищо да се надявам, и че само ти единствено можеш да ме освободиш. Познато ли ти е течението на Бахр ел Абиад оттук до остров Аба?
— Средна работа.
— Като тръгнеш надолу, вдясно остава Гагамуде, а вляво — Ом Делгал, Насабел, Ом Сонгур и Ом Саф. Ако плаваш три часа след последно споменатото селище с бързина, каквато има едно дахабийе по течението, после Нил в продължение на цял час се отправя право на север като дръжката на някое копие. След това реката завива внезапно надясно и протича край един полуостров, който е обрасъл с такава гъста гора, та изглежда, че човек не може да поникне в нея. Но там има няколко притулени тесни пътеки, които всичките излизат на една поляна, застроена със сериба, в която сега е скътан изключително много рекик. На едно крайбрежно място, откъдето може да се обглежда дължината на Нил далеч на юг, стои пост, който трябва да следи за вас.
— Значи три часа след Ом Саф! Тогава човек не трябва ли да види отдясно Джебел Айн?
— Така е, ефенди. В момента, когато съгледаш Джебел Айн, ти ще си още осигурен, но само след късо време корабът ви вече ще е забелязан от поста. Вярваш ли на това, което ти казах?
— Да. И ето защо ще процедирам по-меко с теб, отколкото си мислиш. Ти няма да бъдеш затворен, но се надявам и на по-нататъшните ми въпроси да отговаряш със същата откровеност. Сега нямам време да ти ги поставям. Ще те привържа тук и ще дойда да те взема малко по-късно, тъй като ловците на роби не бива да знаят, че правя едно изключение с теб. Дръж се кротко. Нищо няма да ти се случи.
Вързах Хубахр за едно дърво, и то така, че това да не му причинява болка, наистина, но пък и да не може да се освободи. Той не биваше да бъде събран отново с другарите си. Когато се появих на бивачното място, Рейс Ефендина ми се сопна така, че всички го чуха:
— Къде се хайманосваш? Колко дълго още трябва да остана вързан? Аз сторих каквото поиска и сега изисквам да бъда развързан.
— Това ще стане веднага щом се убедя, че всички асакери зачитат твоя документ, и че действително съм поел командването. За целта сега ще отида на борда.
— Аз обаче искам веднага да бъда освободен, незабавно!
— Искаш? О-о, не се съмнявам, че искаш, но трябва да си припомниш, че сега е меродавна моята воля, не твоята.
— Не ме докарвай до бяс! Ще се каеш за това още щом се намеря на борда!
— Какво непредпазливост от твоя-страна! Сега ти изрече мисълта, която преди малко, преди да почнеш да пишеш, прочетох по лицето ти. Тази писаница имаше за цел само да ме размекне и ти веднага със стъпването си на кораба щеше да я обявиш за невалидна, а мен вероятно щеше да тикнеш в хубавичкото малко помещенийце, което вече ми беше определил малко преди да те просна с пестник на земята.
Ахмед избълва едно люто проклятие.
— Това означава ли, че сега изобщо няма да се кача на борда?
— Това означава, че първо аз ще отида там. Какво ще стане после, ще научиш. Засега оставаш да лежиш тук под надзора на Бен Нил и ел хомрите, а тези мъже ще се погрижат да се държиш мирно и хрисимо, както подобава за моите подчинени.
— Шейтан! Ти, християнинът, който си нищо, хич нищо пред мен, се осмеляваш…
Той не можа да продължи по-нататък, защото Бен Нил го хвана с лявата ръка за гърлото, опря с дясната върха ножа на гърдите му и заплаши:
