Брегът беше на това място доста равен, а гората толкова тясна, че бързо достигнах окрайнината й. Аз запомних точно мястото, от което я напуснах, за да не го пропусна вечерта и закрачих после бързо на север, доколкото го позволяваше, разбира се, немного удобният терен. След изтичането на малко повече от един час, сметнах, че се намирам в близост до Ел Махбайа. Горската полоса, състояща се тук най-вече от дървета субакх и суффара, правеше една толкова рязка извивка, та нямаше как да не приема, че зад нея лежи нилският завой, който образуваше полуострова на Ел Махбайа. Пред мен имаше един доста гъст шубрак от храсти набик и киттр, от другата, откритата страна следваше… ха, оттам се задаваше един ездач, наистина ездач, който не седеше на камила, а на кон — нещо много рядко по тези места.
Аз продължих несмутимо пътя си. Като ме видя, онзи спря и ме загледа по начин, сякаш се удивляваше да съзре тук непознат човек. Когато приближих, забелязах, че конят му е повит с мрежа против комари, което му придаваше странен вид. Ездачът се намираше между зрялата и старческата възраст, беше заел една вдъхваща респект стойка и ме изучаваше с толкова мнителен поглед, че можеше да ми изкара акъла. Стигайки до него, аз пръв, кръстосах ръце и понечих да поздравя. Онзи обаче ме изпревари, като сложи ръце на гърдите и се обърна към мен с едно „Ес селям ’алейк“. Той значи беше привърженик на строгото правило, което изисква ездачът да поздрави пръв пешеходеца. Аз отговорих на неговото наречие:
— Алек ’с селям ва рахмату-длахи ва баракатух! (Мир на теб и с теб да бъдат милостта и благословията на Аллах!)
Той сега ме проучи, доколкото бе възможно, още по-остро отпреди, сложи ръка на приклада на пищова, който надничаше от пояса му, и попита:
— Май не си тъдявашен?
— Да.
— Бил ли си вече някога тук?
— Не.
— Какво дириш насам?
— Това мога да кажа само на онзи, който повелява тук.
— Кои е той?
— Не знам.
Тези въпроси и отговори следваха бързо един след друг като светкавица и гръмотевица. Аз го гледах открито и неустрашимо в лицето, чийто израз ставаше все по-мрачен и застрашителен.
— Знаеш ли къде си?
— Вероятно в близост до Ел Махбайа.
— Аллах! Ти не си тукашен и все пак това име ти е известно. От кого си го подочул?
— Не съм го подочул, а узнал по съвсем редовен начин.
— От кого?
— Това също мога да кажа само на твоя повелител.
— Тогава ела!
Думите му прозвучаха повече като заплаха, отколкото като покана. Той подкара коня напреко през храстите, които се затваряха с шибане зад него и мен, додето започна гората и се натъкнахме на един тесен път. Тук спря.
— Ако наистина искаш да идеш при господаря на Ел Махбайа, то сега крачи напред! Блазе ти, ако не си предател! В противен случай ще напуснеш това място само като труп в Нил или като роб, ако решат да ти съхранят живота! Сега върви!
Той измъкна пищова и запъна петлето. Аз тръгнах напред и оня ме последва. Не беше приятно чувство да знам, че куршумът му може всеки миг да ме улучи откъм тила.
Пътят се виеше в множество завои, докато стигнахме до една трънена ограда. При вика на ездача в нея възникна една пролука, през която се озовахме на един доста голям открит мегдан. Стражът, разтворил оградата, веднага я натъкми отново след нас. На мегдана имаше безчет по-големи и по-малки колиби, между които се движеха фигури, чийто вид не бе в състояние да събуди доверие. После видях няколко много дълги, много широки и много дълбоки колиби, до чиито входове лежаха цели купчини синджири и шебахи. Аха, това бяха тюрмите за „изключително многото рекик“, за който бе говори Хубахр. Аз се намирах сред Ел Махбайа и нейните жители приближиха, за да ме измерят с любопитно-заплашителни погледи. За мое успокоение сред тях не открих познато лице. Те буквално образуваха шпалир, и то до една колиба, чийто по-грижлив строеж даваше да се заключи, че е собственост на някой тачен жител. Пред вратата ездачът слезе от коня, който беше ужасно пострадал от комарите.
— Ел Джаллад!150 — каза той, после пристъпи в постройката, а аз бях тикнат след него.
Стените на колибата се състояха от дебели клони, омазани с глина. От тавана висяха щраусови пера като символ на плодородието и безконечността. Молитвената посока към Мека беше указана чрез една ниша. От стените заплашваха камшици, както и няколко меча за две ръце, чийто полир бе разяден от дебела кървава ръжда. Една пейка за връзване при бастонада и един як дръвник формираха до вратата задушевен натюрморт. Това бе жилището на много религиозен и много свиреп мюсюлманин.
Оня седна на един килим, взе в ръце молитвената броеница и захвана да се моли, мърморейки тихо, додето влезе един огромен чернокож, който взе един от мечовете и щръкна безмълвно до мен. Това беше свидният джаллад, който така точно си знаеше ролята, че, види се, често я упражняваше. Богомолецът остави броеницата да падне, обърна се към мен и каза твърдо и неумолимо:
— Сега животът ти виси само на един косъм. Мечът може да те връхлети като светкавица. Чувал ли си някога името Юмрук ел Марабут151?
— Не — отговорих аз.
Едва бях изрекъл тази дума и палачът издигна меча за удар. Разпитвачът обаче му махна възпиращо и продължи:
— Няма такъв, който да е дошъл насам, без да знае това име, и да не е изгубил главата си. Ти си първият, с когото правя изключение, защото очите ти гледат като тези на невинно дете. Юмрук ел Марабут се наричам аз, повелителят на Ел Махбайа. Първият въпрос не те доведе до смъртта, макар да липсваше нужният отговор, вторият обаче може толкова по-бърже да ти я докара. От кого си научил местонахождението на Ел Махбайа!
Значи очите ми бяха невинни детски очи! И същевременно те наблюдаваха палача тайно, но зорко. Ако наистина ми беше посегнал, то в следващия миг не аз, а той щеше да е труп и после приятелят Юмрук също. Бях подготвен за всичко. Ако трябваше да умра, то във всеки случай нямаше да стане ей така съвсем сам, както си мислеха тези добряци. Придадох на лицето си един по възможност още по-безобиден израз и отговорих:
— От Хубахр, верският ученик на марабута от Аба.
— Аллах! — извика старият зарадван. — Ти си видял Хубахр? Къде и при кого се намираше той?
— При Абу Рекик, който ме праща с този пръстен.
Изхлузих пръстена от пръста и го сложих в ръката, която той чевръсто бе протегнал към мен. Едва бе хвърлил един поглед на пръстена и рече припряно:
— Хатимът152, наистина хатимът на Абу Рекик! На когото повери той този пръстен, онзи трябва да стои високо в неговата почит и хаберът му трябва да е много важен. Ела тук, седни до дясната ми страна и ми кажи каквото имаш да известиш!
Как се зарадвах само на тази покана! Бях спечелил играта, стига междувременно да не настъпеше някое фатално събитие. След като се поклоних три пъти почтително, аз седнах до лявата му страна, не до дясната — една скромност, която, изглежда, предизвика задоволството му, и започнах:
— Хаберът, който ти нося, е наполовина радостен и наполовина нерадостен. Радостен е, защото ако искаш, Рейс Ефендина и Кара Бен Немзи ефенди до броени часове ще се намират в ръцете ти. Но нерадостен…
Стигнах в приказките си само дотук, защото могъщият Пестник на Светеца скочи, като запратен от някоя пружина и плесна прехласнато ръце.
— Най-сетне, най-сетне, най-сетне! Хамдулиллах! Те идват, идват! Търчат направо към неумолимия Юмрук ел Марабут, който ще ги стрие! Къде са? Кажи бързо къде са!
— Лежат на котва нагоре оттук в последната извивка на реката.
