— Толкова близо, толкова близо! Защо не са продължили да плават? Защо са пристанали там?
— Защото искат да нападнат Ел Махбайа.
Неговото въодушевление изчезна на часа. Видимо уплашен, той попита:
— Нас да нападнат? Та те не знаят хич нищо за Ел Махбайа!
— Знаят си я даже много добре, защото те биха Абу Рекик толкова дълго, че накрая той от болки призна. Така му въздадоха бастонадата, че табаните му цъфнаха.
— Тогава… тогава… той се… намира в… в тяхна… тяхна власт? — изпелтечи повелителят.
— Тамек е техен пленник! Заедно с всичките си хора и също тези, които дойдоха от кор Ом Карн.
Онзи нададе един болезнен вик и се смъкна бавно отново на килима.
— Разказвай! Разкажи ми всичко от игла до конец!
Аз откликнах на подканата.
— Името ми е Бен Собата. Живея в Гуради при планините Катул и познавам Абу Рекик вече от доста време, защото и аз като него търгувам с рекик. Само че прекарвам робите си през степта Баюда до околностите на Бербер. Този път обаче стана толкова опасен, че сега направих един опит по направлението, в което се движи Абу Рекик. Опитът излезе успешен, както мога да ти докажа.
Аз извадих торбичките златен прах, отворих ги и ги сложих пред него. Той ги претегли преценяващо с ръка.
— Машаллах, ти трябва да ми имаш голямо доверие. Какво ще направиш, ако задържа златото?
Можеше да си го задържа, защото то и бездруго щеше да ми падне заедно с него в ръцете.
— Ти няма да посегнеш на имуществото на един вярващ мюсюлманин, който разчита на твоята честност! — заявих аз. — Но слушай по-нататък! Аз доставих моите роби в Ом Делгал и тръгнах със заплащането към Кака, откъдето се канех да се насоча към остров Аба, понеже бях чул за Марабута, възвестяващ най-чистото учение, и исках да тръгна по стъпките на неговите нозе.
— Това е угодно на Аллах намерение. Аз съм Пестника на Светеца и ще те препоръчам. Говори по- нататък!
— В Кака не лежеше никакъв кораб и аз чух, че също за дълго време не се очаквал някакъв да пътува надолу. Тогава пристигна Рейс Ефендина със своя. Аз помолих за разрешение да пътувам с него и той удовлетвори молбата ми.
— Аллах акбар! Какво куражливо сърце имаш! Ти приличаш на някой гълъб, който се осмелява да подири закрила под крилата на сокола. Мъжете от тоя сой са много редки и аз чувствам, че ти бързо ще спечелиш моето приятелство. Значи наистина пътува с него?
— Да. Аз, види се, допаднах на Рейса, защото той обичаше да разговаря с мен. Тогава Аллах отреди да стане така, че под Куек Абу Рекик да му падне в ръцете заедно с шейсет роби. Аз не можах да попреча, но страха ми лесно можеш да си представиш. Все пак се овладях. Абу Рекик също имаше достатъчно благоразумие да скрие, когато ме съгледа, че ме познава. Той беше веднага споходен от мисълта, че мога да го спася. Аз не зная как Рейс Ефендина е добил някакво понятие за Ел Махбайа, накратко казано, той поиска да научи подробности за това място от Абу Рекик и когато онзи се възпротиви да ги издаде, нареди да го налагат, додето изказа, че Ел Махбайа се намира тук. Повече не можа да признае, защото и той не беше узнал повече от Хубахр. Този сложи на устните си печата на мълчанието и не издаде нито дума, докато беше разстрелян.
— Хубахр разстрелян? О, Аллах! Вярно ли е това?
— Да. Той беше първо застрелян и после обесен.
— Къде и кога?
— Преди няколко часа, там, където корабът лежи на котва.
— Този верен, благочестив, отдаден на Аллах мъж, в когото нямаше и следа от притворство! Дано всички шейтани на Джехеннема се изкачат, за да завлекат надолу къс по къс неговите убийци, там, откъдето за цялата вечност избавление няма! Не каза ли ти, че съм можел да сбарам тия кучета?
— Да. Ако пожелаеш да изслушаш хабера ми, моята душа ще се възрадва също както и твоята.
— Аз съм готов веднага да връхлетя тия псета. Ти само кажи как може да стане тая работа. По-напред обаче още едно: как ти се отдаде възможност да ме издириш?
— Благодарение доверието, с което най-вече Кара Бен Немзи ме дари. Те не успяха да узнаят нищо повече, освен че Ел Махбайа се намира из този район, понеже Хубахр отнесе тайната със себе си в смъртта. Те искат да ви нападнат и накажат и ето как трябваше да потърсят Ел Махбайа. Тук аз изрекох една лъжа, която Аллах ще ми прости. Аз казах именно, че по-рано дълго време съм обикалял из тези краища като дяллаб153. Те бяха наказани със слепота и ми дадоха заръката Ел Махбайа да търся. Аз се съгласих с радост и се промъкнах незабелязано до Абу Рекик, за да му го кажа. Можех да говоря с него само една минута. Той ми даде своя пръстен-печат да ти го покажа и да те помоля да спасиш него и живота му, и то още в тази нощ, защото утре ще е твърде късно.
— Защо твърде късно?
— Защото утре заран Ел Махбайа трябва да бъде нападната.
— Това няма да им се удаде, тъй като ти нали няма да се върнеш, за да им издадеш къде сме.
— Де да беше, както казваш! Ама не става. Ако не се върна, Рейс Ефендина ще приеме, че съм паднал в ръцете ви, и ще нареди за отмъщение да бъдат избити всички пленници.
— Това куче и кучият син на едно десетократно куче! При това положение наистина е неизбежно необходимо да се отправиш пак към тях, та дори и заради Абу Рекик, който ще се зарадва, дето си ни намерил. Златото си обаче не бива да излагаш отново на опасност при тези разбойници. Аз ще ти го скътам при мен, докато победим.
— Стори го! Аз те моля за това. При теб то ще ми е по-сигурно, отколкото в моя джоб.
— Твоето благоразумие е също толкова голямо, колкото куража, който си проявил. Щом пленниците щели да бъдат утре заранта избити, то ние трябва да ги освободим още тая нощ. Но за целта не ми е достатъчно само описанието на кораба и неговото положение, а аз самият трябва да видя нещата. Ще го намериш ли в тъмницата? Денят преваля и Молитвата за здрача е вече близо.
— Няма да го пропусна.
— Тогава след молитвата ще го потърсим, за да мога да определя как да го превземем с изненада. После ще се върнем тук и ще вземем толкова войни, колкото ще са ни нужни.
— И аз ли?
— Разбира се! След като пленниците, в случай че не се върнеш, ще бъдат убити едвам на заранта, значи не е необходимо да се явяваш по-рано на борда. Ето защо можеш спокойно да останеш при нас.
Това разпореждане слагаше една дебела черта на моята сметка, ала се опазих с нещо да възразя. По този начин щях мигновено да проиграя голямото доверие, което проявяваше към мен Пестника на Светеца, а пък и се надявах, че все ще намеря претекст да отида навреме на борда. Когато онзи ме попита за причината на пластира на лицето ми, отвърнах, че е заради един дълбок разрез от нож, който съм получил при последния лов на роби. Това, изглежда, удвои неговото доверие.
Междувременно се стъмни и трябваше да бъде измолена Могреб. Това стана по правилата на Терика ел Гуреши, който аз не можех да познавам. Аз принадлежах към една друга терика, което снемаше от мен задължението да повтарям гласно молитвата. Снизхождението, проявено към мен, бе отказано на един друг, чието присъствие тук в Ел Махбайа бих сметнал за чиста невъзможност. Ако някой ми беше известил, че този мъж се намира тук, щях да му се изсмея в лицето. И все пак си беше така.
Малко след молитвата влезе един от надзирателите на робите с доклада:
— Господарю, проклетият твърдоглавец, когото завчера ни прати Марабута, отново отказа да изрече молитвата според нашата терика. Какво ще заповядаш да му се случи?
— Иди доведи прокажения! Ще му дам аз да се разбере?
Сега бяха запалени две маслени лампи, при чиято светлина можех достатъчно добре да различа лицето на въпросния, когато бе доведен след няколко минути. Дългите, разбъркани коси му висяха като разнищени сиджими покрай хлътналите бузи, а от дълбоко потъналите очи се хилеше близката гладна смърт. Голотата му бе покрита с няколко жалки дрипи, а някога гордата фигура беше приела немощна, приведена далеч напред стойка. Въпреки това аз го познах веднага, защото тези красиви, строги черти на каещ се грешник бяха останали за мен незабравими-. Човек може да си представи изумлението ми — този мъж беше Сали Бен Акил, кюрдският странстващ проповедник, който търсеше Махди.
