Сибин Майналовски
Бащата
Над Айрънвил полека-лека започваше да се смрачава. Много обичах точно тези мигове, преди по небето да започнат да изгряват бавно, една по една, яркобелите звезди, каквито могат да се видят само в такъв планински град, закътан в дълбоката провинция на Южна Дакота. Точно тогава винаги излизах от дома си и тръгвах по улиците, без да обръщам внимание на никого: нито на профучаващите покрай мен автомобили, нито на минувачите, нито дори на дрогираните хлапета, които вече ми изглеждаха като част от пейзажа. Просто вървях и се опитвах да изчистя съзнанието си максимално, до краен предел, така, че вътре да не остане нито една излишна мисъл освен онази, която все още, дори и след толкова време, продължаваше да не ми дава покой дори и насън и все още ме караше да се будя през нощта, облян в ледена пот. Онази, заради която понякога връзвах ръцете си и слагах черна кърпа на очите си, преди да заспя, понеже не бях сигурен какво мога да направя в съня си. Онази, която съвсем скоро (сигурен съм в това) щеше да изчезне.
И тази вечер не виждах причина да изменя на ритуала си, затова облякох изтъркано кожено яке и протрити на коленете дънки, за да не бия на очи, вързах косата си на опашка и излязох навън. По улиците се разхождаше мрачен и хладен вятър. Чудесно, тъкмо щях да си имам компания. Тръгнах, без да знам накъде ще ме отведат краката. Опитах се да се „изключа“ по някакъв начин, за да не чувам какво бъбрят хората покрай които минавах. Честно казано, ми беше доста трудно, понеже цял град говореше за последното, засега девето убийство, накарало всички (освен мен) да заключват вечер вратите на къщите си с по десетина ключалки и катинари. Постоянно дочувах едно и също име — Сколети, Сколети, Сколети… Да бе, как иначе: та нали Сколети бе босът на този град, нали нищо не ставаше без негово разрешение, дори шерифът му звънеше на мобилния телефон, преди да отиде до тоалетна, нали Сколети бе този, който не се влияеше от никого и нищо, за да извърши това, което си беше наумил… А сега някой бавно, но сигурно избиваше най-верните му хора един по един.
И, да ви кажа, убийствата бяха много странни. Отначало полицията си мислеше, че в случая става дума за някаква гангстерска война от доста сериозен калибър. Само че, доколкото знам, гангстерите обикновено правят на решето съперниците си с куршуми 45-и калибър, хвърлят ги с бетонени ботуши в реката или пък им прерязват гърлата с бръснач. Въобще има някаква показност. Тук обаче такава липсваше… за сметка на мистериозността. Първото убийство (тогава всъщност никой не знаеше, че става дума за убийство) бе на личния бодигард на Сколети. Някой, както се оказа впоследствие, му бе пуснал доста силен волтаж електричество през сърдечния стимулатор. Или поне до такова заключение стигна съдебния лекар след аутопсията. Двама от братовчедите на Сколети пък умряха, понеже кръвоносните им съдове се бяха… свили. Няма как да ви го опиша по друг начин. Лекарите се кръстеха и повтаряха, че подобно нещо не са виждали нито веднъж в практиките си. Представете си вена или артерия с размерите на игла за шиене… Не е чудно, че шайката на Сколети беше бутнала на акъл. А неизвестният продължаваше да ги избива един по един. При това убиецът проявяваше невероятна изобретателност. Предпоследната жертва, говореха слуховете (и, честно да ви кажа, всички им вярваха!), била намерена в леглото си, кротко заспала, без никакви следи от насилие. В общи линии всичко изглеждало нормално, само дето някак си ръцете и краката му били разменили мястото си. Не, не ме разбирайте погрешно, не че някой му ги е бил отрязал и сменил — сякаш Господ така го е бил създал! Аутопсията открила, че всички сухожилия и мускули са били там, където трябва… само че не точно на тези органи.
Е, ако става въпрос за палмата на първенството, тя определено се държеше от 24-годишния син на Сколети — последната жертва, открита вчера в тоалетната на кръчмата „Виолетовото псе“ в едно от гетата на Айрънвил. Полицията общо взето написа в доклада си глупости — че младежът кротко си пикаел, когато изведнъж от задната врата на кенефа се появил някакъв психопат, който изстрелял в пениса му един-два куршума и след това се изпарил като дим. Хм. Ако това наистина отговаряше на истината, то куршумите трябва да са били поне десетина, и то калибър 800 (ако такъв съществуваше). От члена на Сколети-младши не бе останало нищо, освен няколко вени, полюшващи се по вътрешната страна на бедрата му. Сякаш някой бе натикал в оная му работа около кило пластичен експлозив С-4 и бе драснал клечката.
Не че някой плачеше за бандата на Сколети. Както вече ви казах, шефът им бе абсолютен боклук, за когото никой не би дал и пукнат цент. Останалите деветима (всички вече покойници, за щастие) се забавляваха, като от време на време правеха пиянски побоища по кръчмите — или във „Виолетовото псе“, която им бе любимата, или в „Седмата чаша“. Понякога, когато им писнеше да натъртват кокалчетата на юмруците си, вместо боксове те грабваха „Узи“-тата, а вместо бейзболните бухалки — ония си работи, и тръгваха на лов за „прясно месо“ (така му казваха). В Айрънвил едва ли бе останала девойка, който да не мине под ножа на бандата на Сколети. Никой вече не се учудваше, когато прочетеше в сутрешния вестник, докато си пие кафето, че еди-коя си се самоубила, след като била изнасилена от „неизвестен извършител“. Неизвестен — дръжки! Всички знаеха, че някой от изродите на Сколети пак е решил да се прави на Казанова, но вече ви казах — шерифът Мартинес се боеше панически от боса и едва ли щеше да се приближи до него на по-малко от десет километра, та дори и Сколети да бе запечатан в оловен саркофаг с петметрови стени.
Така си вървеше животът в Айрънвил — прилично спокоен, но под повърхността — жужащ като гнездо на оси… или съскащ като змиярник. Централните вестници и телевизии нищо не подозираха и затова почти всякога ни заобикаляха в новините си. Така поне беше досега. Докато не започна странната и ненормална серия убийства.
Тоест, докато нерезите на Сколети не изнасилиха и убиха дъщеря ми.
Ето и сега. Когато говоря за това, цялото ми сърце се свива като орех, мускулите ми започват да треперят неудържимо, а върху главата ми пада червена като кръв гумена ципа, която няма пробиване. Затова всяка вечер се разхождам под огромните звезди, които винаги като малък ми напомняха за плачещи очи, приказвам си с вятъра, който също като мен е излязъл, за да се поразсее малко от налегналите го мрачни мисли, оставям се на краката си да ме носят където си искат… само и само за да не виждам тялото на дъщеря си, проснато като безполезен парцал върху сметището на Айрънвил.
А някога
Трябваше. Жена ми ни напусна, когато Мариан бе на две години, и забягна нанякъде с бившия си съпруг — мазен и разплут рокер, който на всичкото отгоре беше и кривоглед. Последното, което чух за нея, че е станала проститутка в Лос Анджелис, а възлюбеният й умрял от цироза. Бог забавя, но не забравя. Както и да е. Двамата с дъщеря ми бързо се научихме да се справяме с живота. Израсна пред очите ми. Постепенно стана истинска красавица — косата й бе гарвановочерна, очите й бяха тъмни и дълбоки като езерата в Канада, край които някога баща ми ме бе водил, а по тялото й нямаше нищо излишно. Вече си представях как, щом стане на 16–18 години, ще събира мъжете около себе си на тълпи.
Да, ама не. Не й било писано. Два дни преди 14-ия си рожден ден (ние с нея бяхме родени на една и съща дата — 31 октомври срещу 1 ноември, или Халоуийн) тя поиска да излезе с приятелките си из града. Разреших й — а и защо не? Все още не виждах никаква причина да се притеснявам за нея; та тя беше още на 13 години (нищо, че изглеждаше прекрасно като двадесетгодишна) и нямаше защо да се тревожа, че някой ден може да се доведе с венчална халка на пръста и да ме изостави така, както някога бе постъпила и майка й. Целунах я, пожелах й да се пази и я изпратих до вратата на скромната ни къща. Следващият път, когато я видях, бе захвърлена като непотребна играчка на края на сметището. Късата й рокличка бе запретната до кръста й, така че великолепните й крака (същите като на майка й) се показваха в целия си блясък, само че бяха опръскани с кръв. Блузката й висеше разкъсана на един от клоните на близко дърво. Тъмните й очи бяха широко отворени и в тях се четеше неописуем ужас. А вратът й бе изкривен под такъв ъгъл, че дори и да не забележи жълтата лента с надпис „Не преминавай! Полиция“, човек веднага би разбрал, че това красиво момиче никога повече няма да събира мъжките погледи върху себе си.
Нямаше начин да не разберем кой бе сторил това. Всички знаеха… и всички си траеха. И как — нали ако само някой бе продумал, Сколети и главорезите му щяха да си направят руска салата от мозъка му. Следствието приключи „поради липса на улики“; как да не приключи, след като с очите си видях как едно от ченгетата, което всяка вечер играеше покер със Сколети-младши, внимателно прибра пръстена му, лежащ
