— Не за това се притеснявам. Искам да стане така, както желаеш!
Възпрях стона си. Щеше да нарани чувствата му, ако му кажех истината — че нямаше значение, защото всички варианти бяха ужасяващи.
— Е, дори и да е на нейното, може пак да бъде в малък кръг. Просто ние. Емет може да получи духовен патент от Интернет.
Аз се изкикотих.
— Това звучи по-добре.
Нямаше да е толкова официално, ако Емет чете обетите, което беше плюс. Но щях да има проблем с безизразното лице.
— Виждаш ли? — каза той с усмивка. — Винаги има компромис.
Отне ми време, докато стигна мястото, на което новородените със сигурност щяха да пресекат следите ми, но Едуард никога не беше неспокоен за крачките ми.
Той трябваше да ме води по същия път назад, за да не се отклоня. Изглеждаше ми еднакво.
Бяхме близо до сечището, когато паднах. Можех да видя широкото сечище отпред и за това сигурно забравих да си гледам в краката. Хванах се преди да си ударя главата в близкото дърво, но малък клон се отчупи под лявата ми ръка и извадих дланта си.
— Ох! О, страхотно! — промърморих аз.
— Добре ли си?
— Добре съм. Стой, където си! Кървя, ще спре след минута.
Той не ме послуша. Едуард беше тук, преди да довърша.
— Имам аптечка! — каза той, сваляйки раницата. — Имах чувството, че ще ни потрябва.
— Не е зле. Мога да се погрижа — няма нужда да се чувстваш неудобно!
— Не се чувствам така! — каза той спокойно. — Ето, позволи ми да го почистя!
— Почакай малко! Имам друга идея!
Без да гледам кръвта и дишайки през устата, в случай, че стомахът ми реагира, притиснах ръката си към скалата, до колкото можех.
— Какво правиш?
— На Джаспър ще му хареса — промърморих на себе си. Започнах от сечището отново, докосвайки дланта си на всичко, което ми се изпречеше. — Обзалагам се, че наистина ще се хванат.
Той изстена.
— Задръж дъха си — казах му аз.
— Добре съм! Просто мисля, че преиграваш.
— Това е всичко, което трябва да направя. Просто искам да го направя добре.
Преминах ме и през последното дърво, докато говорех. Позволих на ранената си ръка да докосне папратта.
— Е, направи го! — Едуард ме увери. — Новосъздадените ще обезумеят, а Джаспър ще бъде наистина впечатлен от предаността ти. Сега ми позволи да оправя ръката ти — замърсила си раната.
— Позволи на мен, моля те!
Той хвана ръката ми и се усмихна, докато я оглеждаше.
— Това вече не ме притеснява.
Наблюдавах го внимателно, докато той чистеше раната, търсейки някакъв знак за страдание. Той продължи да диша със същата усмивка на уста.
— Защо не? — попитах накрая аз, докато изглаждаше лепенката на дланта ми.
Едуард сви рамене.
— Преодолях го!
— Ти си… го преодолял? Кога? Как? — опитах се да си спомня последния път, когато той си задържа дъха, докато беше около мен. Всичко, за което можех да си спомня беше отвратителният ми рожден ден миналия септември.
Едуард сви устни, изглеждайки търсеше думите.
— Живях в постоянни мисли, за това как си мъртва, Бела. Това промени начина, по който гледам върху нещата.
— Промени ли начина, по който мириша?
— Не съвсем! Но… имайки предвид мисълта, че съм те загубил… реакциите ми се промениха. Цялото ми съществуване се е резервирало от всякакъв вид действия, които могат да предизвикат същата болка отново.
Не знаех как да отговоря. Той се усмихна на изражението ми.
— Предполагам, че мога да го нарека много обучаващо изживяване.
Вятъра премина през сечището отново, разпилявайки косата ми около лицето ми и карайки ме да треперя.
— Добре! — каза той, тръгвайки към раницата. — Ти си свърши работата. — Той извади тежкото ми зимно яке и го задържа, за да мога да си мушна ръцете. — Вече не зависи от нас. Да отидем да лагеруваме.
Засмях се на подигравателния ентусиазъм в гласът му.
Той хвана бинтованата ми ръка — другата беше по-зле, все още в шини — и тръгна към другия край на сечището.
— Къде ще срещнем Джейкъб? — попитах аз.
— Точно тук! — той посочи дърветата пред нас, когато Джейкъб пристъпи предпазливо от сянката.
Не трябваше да ме учудва, че го виждах като човек. Не беше ясно защо търсех големия червеникавокафяв вълк.
Джейкъб изглеждаше по-голям отново — без съмнение повече от моите очаквания, вероятно несъзнателно съм очаквала да видя малкия Джейкъб от спомените си, безгрижния приятел, който не усложняваше нещата. Той беше скръстил ръце пред голите си гърди, грабнал якето в единия си юмрук. Лицето му беше безизразно, докато ни гледаше.
Ъгълчетата на устните на Едуард дръпнаха надолу.
— Трябва да има по-добър начин да го направим.
— Твърде късно! — промърморих мрачно.
Той въздъхна.
— Здрасти, Джейк! — поздравих го, когато се приближихме.
— Здрасти, Бела!
— Здравей, Джейкъб! — каза Едуард.
Джейкъб пренебрегна учтивостта.
— Къде да я отведа?
Едуард извади карта от страничния джоб на раницата и му я предложи. Джейкъб я разгъна.
— Ние сме тук! — Едуард каза, посягайки да докосне вярното място. Джейкъб се отдръпна от ръката му механично, а след това се успокои. Едуард се направи, че не е забелязал. — И ще я заведеш тук горе! — Едуард продължи, проследявайки криволичещ път около вертикалните линии на картата. — Грубо казано петнадесет километра!
Джейкъб кимна веднъж.
— Когато си на километър и половина далеч от тук, би трябвало да пресечеш пътя ми. Това ще те води. Имаш ли нужда от картата?
— Не, благодаря! Познавам местността много добре. Мисля, че знам къде отивам.
Изглеждаше, че на Джейкъб му беше по-трудно да поддържа тона си учтив, от колкото на Едуард.
— Ще мина по по-дълъг път! — каза Едуард. — И ще се видим след няколко часа!
Едуард се вглеждаше в мен нещастно. Той не харесваше тази част от плана.
— До скоро! — промърморих аз.
Едуард се изгуби между дърветата, насочвайки се в обратната посока!
Скоро след като Едуард го нямаше, Джейкъб се развесели!
— Какво става, Бела? — попита той с голяма усмивка.
Извъртях очи.
