— Все същото!
— Да! — съгласи се той. — Банда вампири, опитващи да те убият! Обичайното!
— Обичайното!
— Е — каза той, докато си обличаше якето, за да освободи ръцете си. — Да се захващаме!
Намръщвайки се, направих една крачка към него.
Той се наведе и постави ръка зад колената ми, повдигайки ги във въздуха. Другата му ръка ме хвана преди да си ударя главата в земята.
— Идиот! — измънках аз.
Джейкъб се изкикоти, тичайки вече през гората. Той запази балансиран ход, бърз тръс, който силен човек можеше да поддържа само при равна повърхност, ако не беше натоварен с четиристотин килограма, като него.
— Няма нужда да тичаш! Ще се измориш!
— Тичането не ме изморява! — каза той. Дишането му беше спокойно — като променено темпо на маратонец. — Освен това, скоро ще застудее. Надявам се, че лагера ще е готов преди да пристигнем.
Поставих пръст на тракащият цип на якето му.
— Мислех си, че сега не ти става студено.
— Не знам. Донесох го за теб в случай, че не си подготвена. — Той погледна към якето ми, сякаш беше разочарован, че съм подготвена. — Не ми харесва как се променя времето. Изнервя ме. Забеляза ли, че не срещнахме никакви животни?
— Хм, не!
— Предполагам, че нямаше. Сетивата ти са толкова притъпени.
Оставих това да премине.
— Алис също беше разтревожена за бурята.
— Отнема много, за да успокоиш гората по този начин. Избрахте пълен мрак, за да лагерувате.
— Не беше напълно моя идея.
Краткия път, по който той пое, започна да се издига все повече устремено, но това не го забави. Той стъпваше от камък на камък, без да изглежда, че има нужда от ръцете си. Безпогрешния му баланс ми напомни за планинската коза.
— Какво е новото ти допълнение към гривната? — попита той.
Погледнах надолу и осъзнах, че кристалното сърце се поклащаше на китката ми.
Свих рамене виновно.
— Още един подарък за завършването.
Той изсумтя.
— Камък. Фигури.
Камък? Изведнъж се сетих за недовършеното изречение на Алис пред гаража. Вглеждах се в блестящото кристално сърце и се опитах да си спомня какво се опитваше да каже Алис преди… за диамантите. Да не би да се опитваше да каже, че вече е сложил един? Следователно, аз вече носех един диамант от Едуард? Не, това е невъзможно. Сърцето сигурно е пет карата или нещо от този вид. Едуард не би…
— Мина доста време, от както не си идвала в Ла Пуш. — Джейкъб каза, прекъсвайки тревожните ми предложения.
— Бях заета — отговорих му аз. — И… сигурно не бих дошла.
Той се нацупи.
— Мислех, че ти трябваше да бъдеш тази, която прощава, а аз трябваше да бъда недоволния.
Свих рамене.
— Доста мислех за последния път, а ти?
— Не!
Той се засмя.
— Макар и да лъжеш, ти си най-големия инат — жив човек.
— Не знам за втората част, но определено не лъжа.
Не ми харесваше да водим този разговор при сегашните обстоятелства — с горещите му ръце, обвити около мен, и нищо, което да мога да направя, за да го променя. Лицето му беше по-близо, от колкото исках да бъде. Искаше ми се да направя крачка назад.
— Умният човек обмисля всички варианти.
— Направих го! — отвърнах аз.
— Ако не си мислила за… последния ни разговор, значи това не е вярно.
— Разговора не е свързан с решението ми.
— Някои хора биха направили всичко, за да се заблудят.
— Забелязала съм, че върколаците са крайно предразположени към тази грешка — мислиш ли, че е генетично заложено?
— Това означава ли, че той целува по-добре от мен? — Джейкъб попита навъсено.
— Наистина не мога да кажа, Джейк. Едуард е единствения човек, който съм целувала.
— Освен мен.
— Но аз не мога да го броя това за целувка, Джейкъб. По-скоро нападение.
— Ох! Това болеше!
Свих рамене. Нямах намерение да върна думите си обратно.
— Извиних се за това! — напомни ми той.
— И аз ти простих… почти. Това не променя начина, по който я помня.
Той промърмори нещо неразбираемо.
След това беше тихо за момент — чуваше се само умереното му дишане и вятъра, фучейки над нас. Лицето на стръмна скала се издигаше ясно пред нас, гол, груб, сив камък. Проследихме подножието, което се извиваше нагоре от гората.
— И все пак мисля, че е малко безотговорно — изведнъж каза Джейкъб.
— За каквото и да говориш, грешиш.
— Помисли, Бела. Според теб си целувала само един човек — който реално не е човек — през целия си живот, и вече се отказваш? От къде знаеш, че е това, което искаш? Не трябва ли да се отпуснеш малко?
Запазих гласа си спокоен.
— Знам точно какво искам.
— Тогава не би боляло, ако провериш отново. Може би трябва да се опиташ да целунеш някой друг — просто за сравнение… това от предния ден не се брои. Можеш да ме целунеш, за пример. Нямам против, ако ме използваш за експеримент.
Той ме придърпа по близо към гърдите си, така че лицето ми беше по-близо до неговото. Той се усмихваше на собствената си шега, но аз не предприемах никакви шансове.
— Не се занимавай с мен, Джейк. Кълна се, че няма да го спра, ако поиска да ти счупи челюстта.
Паническата нотка в гласа ми го накара да се усмихне по-широко.
— Ако ме помолиш да те целуна, той няма за какво да се разстройва. Той каза, че няма проблем.
— Не затаявай дъх, Джейк — не, чакай, промених си мнението. Продължавай напред. Просто сдържай дъха си, докато не ти кажа да ме целунеш.
— Днес си в лошо настроение.
— Чудя се защо?
— Понякога си мисля, че ме харесваш повече като вълк?
— Понякога да. Сигурно е свързано с факта, че не можеш да говориш.
Той сви широките си устни замислено.
— Не, не мисля, че е за това. Мисля, че ти е по-лесно да бъдеш около мен, когато не съм човек, защото не ти се налага да се преструваш, че не те привличам.
Останах с широко отворена уста. Затворих я от веднъж, скърцайки със зъби.
Джейкъб чу това. Устните му се изтеглиха плътно през лицето му в триумфираща усмивка.
Поех дълбоко дъх преди да проговоря.
— Не! Убедена съм, че е за това, че не можеш да говориш.
