— Мога ли да направя нещо друго за вас? — извика след него служителят на рецепцията.
Калид не му обърна внимание и излетя през вратата. Служителят изсумтя и затвори книгата. Чужденци! Какво ли не може да очаква човек от тях?
ГЛАВА 15
Калид стигна тичешком до преграденото с желязна решетка билетно гише на гарата „Свети Лазар“ и се обърна към продавача на изискан френски.
— Искам да получа сведения за една жена, пристигнала преди два часа с „Ориент Експрес“ от Константинопол.
— Съжалявам, господине, не даваме информация в коя посока пътуват пътниците ни.
Калид извади от джоба на жилетката си банкнота от двеста франка и я размаха пред носа на служителя. Последният я огледа преценяващо.
— Ще трябва да говорите с началник-гарата. Офисът му се намира зад онази арка.
Калид се затича в указаната му посока, като профучаваше покрай мъже и жени, облечени по последна европейска мода, покрай момчета, в кадифени якета и с меки шапки, покрай продавачи на фъстъци и сладолед и униформени носачи, които, изглежда, бяха навсякъде. Дочуваше далечния грохот и свистенето на пристигащ влак. Накрая стигна до офиса, почука на стъклената врата, на която беше написано Maitre d’gare, след което я отвори рязко. Началник-гарата тъкмо се бе заел с обяда си и при нахълтването на Калид вдигна стреснато поглед от хляба и сардините.
— Трябва ми спешно информация за пътничка, която е пристигнала днес с „Ориент Експрес“ — заяви властно Калид. — Продавачът на билети каза, че вие може да ми помогнете.
Началник-гарата остави чашата с бургундско и понечи да заговори. В същото време Калид извади банкнота от петстотин франка и я размаха пред него. Изражението на човека веднага се промени.
— Какво по-точно искате да знаете? — попита той, като пооправи смутено униформата си.
Калид обясни накратко всичко и началник-гарата извади книгата с имената на пасажерите и посоката, в която се бяха отправили. Пръстът му се плъзна по една колона с имена и след малко служителят доволно кимна.
— Да, господине. Както сам казахте, дамата трябва да е пристигнала преди няколко часа. Най-малкото билетът е бил резервиран на нейно име и е бил използван.
— Но тя изобщо не пристигна в хотела!
Началник-гарата само сви рамене.
— Можете ли да ми кажете в кой вагон е била и кои портиери са й взели багажа?
— Анри Дукло и Пиер Монтан.
— Повикайте ги тук. Ако е наела файтон или е отишла в друг хотел, може би е помолила някой от тях да й помогне.
Началник-гарата примирено въздъхна. Калид извади още петстотин франка.
— Дукло е в другата смяна. Ако искате да се срещнете с него, ще трябва да го почакате.
Калид кимна.
— Но Монтан мога да повикам още сега.
Калид отново кимна.
Началник-гарата излезе, а Калид започна да крачи неспокойно из малкото помещение, без изобщо да обръща внимание на окачените по стените разписания на влаковете и на нетърпимата миризма на чесън и сардини, която се носеше от недовършения обяд на чиновника.
Трябваше да намери Сара на всяка цена!
Когато Сара пристигна в Дувър, вече бе късна вечер, затова тя реши да прекара нощта в местната странноприемница „Скачащият елен“. Писмото на Джеймс едва ли щеше да пристигне при леля Емили по- бързо от нея самата и въпреки че беше телеграфирала, не можеше да бъде сигурна, че леля й знае за посещението й. Къщата й се намираше в малко селце без телеграф, така че съобщението със сигурност щеше да се забави. Сара смяташе, че ще е много невъзпитано да пристигне посред нощ.
Стаята й беше удобна, в нея гореше весел огън и въпреки че бе пропуснала вечерята, съдържателката на странноприемницата каза любезно, че може да й приготви пай. Сара осъзна, че умира от глад, което беше съвсем естествено. Сутрин дори не можеше да си помисли за храна, но вечер ядеше с охота, но поради пътуването и гаденето бе пропуснала обяда на кораба. Сара топлеше краката си на огъня, когато на вратата се почука леко и влезе прислужницата с поднос, върху който бе поставена чиния, покрита със салфетка.
— По-добре ли се чувстваш, скъпа? — попита жената, когато забеляза, че Сара бе вдигнала крака върху стола.
Младата жена кимна. Беше чудесно отново да чува около себе си хората да говорят на родния й език, макар и с кентски акцент, който понякога разбираше трудно.
— Видях те, когато пристигна тази вечер, изглеждаше съсипана, ако нямаш нищо против да се изразя така — добави прислужницата, като остави подноса на масата до камината. — Доста неприятно време имаме, нали? Дъжд, дъжд и пак дъжд, нищо, освен бури и порои тази есен. Освен това става и доста студено. Дълго ли беше пътуването?
— Да, пътувах с „Ориент Експрес“ от Турция, след това от Кале пристигнах в Дувър с кораб.
Прислужницата зацъка съчувствено с език, докато махаше салфетката от храната и наливаше ейл в една огромна чаша.
— Доста дълго си пътувала, миличка, нищо чудно че изглеждаш като изцедена. Въпреки това сега се чувстваш по-добре, нали?
— Да, така е. Храната мирише толкова хубаво.
— О, наистина, Алби приготвя най-вкусната храна в цялата област. Няма грешка! Хапни си, хапни си. Трябва да си възвърнеш малко цвета.
Сара започна да се храни и отпи от ейла. Прислужницата я наблюдаваше одобрително, скръстила зачервените си ръце над престилката, а милото й лице бе озарено от усмивка.
— Не си англичанка, нали?
— Не, американка съм.
— Дълго ли си отсъствала от къщи?
— Няколко месеца.
— Сигурно ти е мъчно за Щатите.
— Не осъзнавах колко ми е мъчно, докато не слязох от кораба и не видях знаците, написани на английски. Почувствах го като… приветствие за добре дошла.
— О, сигурно, така и трябва да бъде. Аз никога не съм пътувала в чужбина. Ако човек е щастлив, където живее, той трябва да си остане там.
Сара остави бисквитата в чинията и се загледа през прозореца.
— Понякога си мисля, че щеше да бъде много по-добре, ако изобщо не бях напускала дома си — промълви тихо тя и за свой ужас, се разрида.
Прислужницата се приближи, приседна в края на леглото и потупа утешително ръката й.
— Хайде, хайде, мис. Неприятности ли имате?
Сара кимна, а сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.
— Нещо свързано с пътуването ли?
— Да.
— Срещнала си някой мъж, предполагам.
— Как разбра? — удиви се Сара.
— Когато една хубава млада дама има неприятности, причината за това почти винаги се оказва някой мъж. Напуснала си го, така ли? В това ли е проблемът?
— Напуснах го, но има и още нещо. Бременна съм — отвърна Сара, хлипайки.
