— Тогава иди заради майка си. Емили бе нейната любима сестра, забрави ли?
— Защо за теб е толкова важно да отида? — попита Сара, като затвори куфара.
— Имаш нужда да бъдеш сред приятели, Сара — въздъхна Джеймс. — Двамата с Беа направихме всичко, което ни бе по силите, но да те гледаме как се измъчваш тук ден след ден, очаквайки всеки миг да се появи оня негодник и да слабееш все повече…
— Що се отнася до последната част, със сигурност положението ще се промени съвсем скоро — заяви сухо Сара.
— Забрави го.
— Лесно е да се каже, Джеймс.
— Тогава се върни при него! Не можеш да съществуваш просто така, ни жива, ни умряла. Освен това не е добре за бебето.
— Прекрасно знаеш защо не мога да се върна при него, Джеймс. Обсъждали сме го хиляди пъти. И да отида при леля Емили и да пия чай в спокойната й английска градина, няма да промени нищо.
— Откъде знаеш? Може би ще се почувстваш по-добре. И не забравяй, че това може да е единствената ти възможност да посетиш леля Емили. Тя няма да стане по-млада, а откакто съпругът й почина, рядко напуска Англия.
Сара го погледна, раздразнена, след това избухна в смях, като безпомощно поклати глава.
— Какво има? — Джеймс бе изумен.
— Ти си непоправим досадник, знаеш ли? Добре, ще отида в Дувър и ще посетя леля Емили.
Джеймс се ухили доволно.
— Предполагам в писмото си до нея не си й казал за състоянието ми?
— Не, разбира се, че не. Писах само, че си прекарала чудесна ваканция тук и сега се връщаш в Бостън.
Сара кимна.
— Ще трябва да променя резервацията си. Вместо да остана в Париж ще се наложи да намеря транспорт до Кале.
— Аз ще се заема с това — каза бързо Джеймс и излезе от стаята, като си подсвиркваше весело.
Сара се приближи до прозореца и се загледа в оживената улица, като се запита за кой ли път защо Калид не й се обаждаше. Защо си правеше труда на наблюдава къщата, защо бе попречил на заминаването й, ако не искаше да се свърже с нея? Дали пък Роксалена не бе сбъркала?
Никога нямаше да узнае. На следващата сутрин напускаше Турция и никога повече нямаше да види Калид.
— Ще ни пишеш ли често? — Беа попи влажните си очи с дантелената си носна кърпичка.
Останалите пътници се сбогуваха с роднините и приятелите си, а локомотивът нетърпеливо изпищя.
— Да, ще пиша — отвърна Сара.
— Толкова се тревожим за… знаеш за какво.
— За бебето, Беатрис. Можеш да го наречеш спокойно с истинското му име. — Сара се наведе и я целуна по бузата.
— И предай най-сърдечните ни поздрави на леля Емили — добави Джеймс.
— Добре.
— Изглеждаш много красива — каза Джеймс.
— Благодаря.
В напразен опит да повдигне духа си, Сара се бе впуснала по магазините и си бе купила хубав пътнически костюм от един магазин, обслужващ гости от Запада. Костюмът представляваше рокля на сиви и черни ивици с красив турнюр и широки поли. В тон с роклята вървеше прилепнало черно манто и сива шапка, украсена с гарванови пера и огромна черна панделка.
Само след два месеца единственото нещо от костюма, което щеше да й става, бе шапката.
— Всички да се качват! — прозвуча силен вик.
Поканата беше повторена на френски, след това на турски. Последните пътници вече се качваха на влака. Свирката пронизително изпищя, локомотивът изпусна облак лютив дим.
— Трябва да тръгвам — каза Сара, като се отскубна от прегръдката на Джеймс.
Но той въпреки всичко я прегърна отново, в очите му блестяха сълзи.
— Ако имаш нужда от нещо… — повтори той за хиляден път, взирайки се изпитателно в лицето й.
— Ще пиша, обещавам.
Беа на свой ред прегърна Сара за последен път, след което двамата с Джеймс отстъпиха крачка назад и наблюдаваха отстрани, докато Сара се качи по подвижната стълбичка, извърна се и им махна за сбогом. След това изчезна във вътрешността на влака.
— Чувствам се така, като че ли я изпращам към някаква неминуема беда — продума прегракнало Джеймс.
Беа не отговори нищо, изразът на лицето й бе тъжен. По свой начин тя бе много привързана към Сара.
Двамата съпрузи останаха на перона, докато влакът се скри в далечината.
Калид огледа със задоволство луксозния президентски апартамент на хотел „Делакроа“. Трите стаи бяха украсени със свежи цветя, бутилка от най-скъпото шампанско се изстудяваше в сребърна кофичка с лед, а на страничната масичка бяха поставени две красиви кошници, пълни с плодове. Той погледна отражението си в огромното, украсено със златна рамка огледало и оправи жилетката на новия си костюм. Беше облечен по последна европейска мода, беше се приготвил да говори с най-добрия си британски акцент. Ако това не дадеше резултат, просто не виждаше какво друго би могъл да предприеме.
Погледна часовника на камината и се намръщи. Влакът, с който пътуваше Сара, трябваше да е пристигнал преди час, а хотелът се намираше съвсем близо до гарата. Беше помолил портиера да го уведоми, когато пристигне тя, но досега не бе получил никакво съобщение.
Калид излезе от апартамента и се отправи към асансьора. Огромният полилей, който осветяваше фоайето пред апартамента, изчезна, когато асансьорът пое надолу.
Калид се приближи до рецепцията и се огледа наоколо, докато чакаше служителят да се появи. В задната част на фоайето се виждаше масивно стълбище с парапет от орехово дърво. Дебелият червен килим и лампите „Тифани“ допълваха луксозната обстановка.
Калид удари с длан по звънеца. От една странична врата се появи служителят.
— С какво мога да ви помогна, господине? — попита той на френски с меко изразен марсилски акцент.
— Чакам госпожица Уулкът, която вече трябваше да е пристигнала. Можете ли да проверите? — заговори Калид на френски.
— Разбира се — отвърна служителят и отвори голямата книга за посетители, след това прехвърли купчина телеграми, които се намираха от другата му страна. — Ето!
— Какво е това?
— Мис Уулкът отмени резервацията си. Няма да пристигне днес.
— Какво искате да кажете? Вчера сутринта сам проверих и дежурният служител ми каза, че госпожицата трябва да е тук днес следобед!
— Сигурен съм, че за вчера информацията е била съвсем вярна, господине. Телеграмата получихме тази сутрин.
— Не знаете ли подробности?
— Страхувам се, че не.
Калид се извърна и хукна през фоайето навън.
