връщане.
— Ужасно ли беше? — осмели се да попита накрая Беа, като за пръв път погледна Сара право в очите.
— Не, не беше.
— Но той не те ли… насили?
— Не.
— Но ти си била в харема, нали така?
— Да, но Калид не ме изнасили.
— Искаш да кажеш, че той не те е избрал за леглото си?
— Избра ме, но аз отидох с желание. — Ето, каза го най-накрая.
— О! Разбирам. — Беа силно се изчерви.
— Джеймс не ти е разказвал с подробности какво се случи с мен.
— Не.
— Аз го помолих да не го прави, но ти искаш да узнаеш. Тъкмо се готвех да се омъжа за пашата на Бурса, когато Джеймс ме откри.
— Да се омъжиш за него! — Беатрис бе смаяна.
— Да.
— Но как?
— На сватбена церемония. Но когато стана ясно, че бъдещият ми съпруг ме е оставил да си мисля, че Джеймс изобщо не се интересува какво е станало с мен, разбрах, че за нас няма бъдеще.
Беатрис не знаеше какво да отговори.
— Знам, че си шокирана, Беатрис. Както вече ти казах, не мислех да ти казвам нищо, но очевидно е, че ти проявяваш любопитство, пък и аз бих предпочела да знаеш точно как стоят нещата.
— Искаш ли да се върнеш при него?
— Всеки миг — отвърна тъжно Сара.
— Тогава защо не го направиш? — попита Беа, като истински изненада Сара.
— Защото нищо не се е променило. Мислех, че съм го накарала да види нещата и по друг начин, но съм сбъркала. Не мога да прекарам живота си с мъж, който ме смята за своя собственост, която може да бъде скрита, за да не му я отнеме някой.
— Всички тук разсъждават по този начин — отвърна примирено Беа. — Не си ли го научила?
— Да, така е. Той не можа да превъзмогне натрупаното през годините чувство за собственост към хората.
— Но ти го обичаш.
— Да — призна Сара. — Знам, че сигурно си шокирана от този факт, но е истина.
— Не съм човек, който има правото да раздава присъди — каза Беа, като се изправи. — Истина е, че не мога да свикна с живота тук, но съвсем не очаквам всички да се чувстват по същия начин. А сега позволи ми да проверя дали Листак е готова с вечерята.
Едва Беа бе излязла от стаята, когато вътре нахълта Джеймс. Веднага махна вратовръзката си и се отправи към шкафа да си налее едно бренди.
— Страхувам се, че нося лоши новини — каза той, като си наля от кехлибареното питие.
— Какви?
— Не мога да ти резервирам билет за „Ориент Експрес“ поне още един месец.
— Защо?
— На двайсет и девети в Париж има някаква конференция. Дотогава всички места са резервирани. Ще трябва да почакаш.
Сара не отвърна нищо.
— Съжалявам, Сара. Знам, че да стоиш тук и да не правиш нищо друго, освен да мислиш за времето, прекарано в Двореца на орхидеята и да слушаш оплакванията на Беа, е особено мъчително.
— Всичко е наред. Сигурна съм, че Бостън все още ще си е на мястото, когато пристигна с месец закъснение.
— Освен това наближава лошото време — добави Джеймс. — През есента вали почти постоянно. Няма да имаш възможност да се разхождаш или да излизаш много.
— Мога да почета — предложи Сара. Джеймс се отпусна тежко на най-близкия стол.
— Ваканцията ти в Ориента не се оказа такава, каквато си мислеше, нали?
— Така е.
— Толкова съжалявам, Сара. Моя беше „блестящата“ идея да те изпратя в харема. Чувствам се отговорен за всичко, което ти се случи след това.
— Аз съм зряла жена, Джеймс. Мога сама да вземам решения и да си нося последствията.
— Съжаляваш ли?
— Не. Не мисля, че някога ще съжалявам, че съм се влюбила. Между нас не се получи, защото сме твърде различни, но чувствам, че докато съм жива, ще продължавам да го обичам.
— Толкова ли много означава той за теб?
— Да.
— В такъв случай, защо го напусна?
— Не знам, Джеймс. Не разбирам откъде добих тази сила. Той е много умен, а ме направи на глупачка. Не може да се промени, а аз не мога да живея с някой, който ме смята просто за вещ.
— Страхуваш се, че той ще те отхвърли след време? Мъжете от Изтока често постъпват така. Нали затова съществуват харемите, за да си осигуряват разнообразие.
— Не се страхувах от това, наистина. По свой собствен начин Калид ми е… верен.
— Тогава какво? Духовната пропаст между вас се оказа твърде дълбока, така ли?
— Мисля, че това е само една от причините. В края на краищата, неговата култура го е създала такъв, какъвто е.
В този момент на вратата се появи Беатрис.
— О, здравей, Джеймс. Не разбрах, че си се прибрал. Вечерята ще бъде сервирана след десет минути.
Сара и Джеймс се изправиха и я последваха в трапезарията.
— Изчезвай от погледа ми, стара жено, докато не съм заповядал да те насекат на парчета и да те сервират на еничарите за вечеря — заяви мрачно Калид, без да погледне Козем.
— Трябва да говоря с теб — отвърна упорито баба му, като махна с ръка на войниците, които стояха готови при най-малкия знак на Калид да я изхвърлят.
— Мисля, че вече каза достатъчно.
Козем седна до него и го потупа успокоително по ръката.
— Не всичко е загубено.
Внукът й измърмори нещо под нос и отдръпна ръката си. Козем го погледна изпитателно и поклати глава. Калид имаше тридневна брада, ризата му, от която липсваха две копчета, беше отворена до кръста, а очите му бяха кръвясали от безсъние.
— Знам къде е тя — каза Козем.
— Аз също знам къде е. В къщата на братовчед си в Константинопол. Четирима от хората на Турхан наблюдават мястото през цялото време. Но това не означава, че тя ще се върне при мен.
— Мога да ти помогна.
— О, така ли? Както „помогна“ на нея да си отиде? Не те разбирам. Сигурно си си изгубила ума. Преди Сара да дойде тук, ти не говореше за нищо,
— Може би защото си твърде зает да измислиш начин как да върнеш Сара — отвърна направо Козем.
