че никога няма да отучи дребната кавказка от този навик.
— Трябва да ви приготвя за една специална вечер, господарке — отвърна тя, останала без дъх. — Търсех кафтана ви в синьо и сребристо, който толкова много ви отива.
— Каква специална вечер?
— Получих съобщение, че трябва да се представите при пашата, облечена за специален случай.
— Специален случай?
Какво беше това? Защо Калид не й бе казал нищо?
— Да, господарке.
— Мемтаз, ще облека кафтана, но няма да слагам никакви обици, колан или шапка. Омръзна ми да нося цяла камара дрехи всеки път, когато трябва да се явявам пред пашата.
Мемтаз изглеждаше много разстроена.
— Добре, ще направим един компромис — омекна Сара. Малката прислужница мислеше, че не си върши добре работата, ако Сара не излезеше от харема накичена като коледна елха. — Ти ме облечи, а след това аз ще си избера пет украшения.
— Пет?
— Да.
Мемтаз кимна доволно.
Докато Сара приключи с вечерята, изкъпа се и се облече, стана време за срещата й с Калид. Беше се отказала от бижутата и пояса, които бе избрала Мемтаз, но върху себе си имаше достатъчно други украшения. Излезе от харема, като се питаше какво ли е намислил Калид за тази вечер, но той не направи никакъв намек или знак, когато бе въведена при него.
Сара го наблюдаваше любопитно, когато той намали светлината на фенерите и я погледна. Бе облечен в дрехи по западен модел, както често правеше, когато бе с нея. Получаваше се нещо наистина любопитно — тя беше облечена като типична богата жена от Изтока, а той като лондонски плейбой в панталоните си от туид и памучна риза с цвят на слонова кост. Направи й знак да седне, след това й подаде една увита кутия, подпечатана с жълт восък.
— Какво е това?
Той се отпусна в краката й и се облегна на лакът.
— Отвори го.
Сара се подчини. Не беше възможно да му устои.
В кутията имаше чифт кадифени пантофки, украсени със злато и скъпоценни камъни. Сара вдигна едната и я разгледа внимателно.
— Много са красиви. За мен ли са?
— Разбира се. Поръчах да ги направят. Използвах твоите обувки, за да са ти по мярка.
— Благодаря.
— Разбираш ли значението на този подарък?
— Не.
— Така си и помислих. По този начин те моля да се омъжиш за мен.
Сара впи поглед в него, неспособна да каже нищо.
— Като ми подаряваш чифт обувки? — попита тя накрая с глупаво изражение на лицето.
— Такъв е обичаят — усмихна се той.
— Защо?
— Обувките символизират, че ще имаш всичко, от което се нуждаеш до края на живота си. Според обичая, пантофки трябва да получат всички членове на семейството ти. Поръчах един чифт и на Мемтаз.
Сара стоеше и само се взираше в него.
— Какво ще ми отговориш?
Тя отново не каза нищо.
— Все още можеш да се върнеш в Америка, ако такова е желанието ти — каза тихо той. — Аз те моля да останеш с мен в Бурса и да ми бъдеш жена.
Сара се наведе, докосна лицето му, а той я притегли в прегръдките си.
— Защо се колебаеш?
— Това е много важно решение: да изоставиш един начин на живот и да започнеш друг. Никога повече няма да видя дома си, нали?
— Можем да пътуваме.
— Това не е всичко, Калид.
— Какво още има?
— Не искам да бъда
— Страхувам се, че нямаш избор.
— Но всичките тези хора, които постоянно ми се покланят или се просват в краката ми, ме изнервят.
— Ако ще се почувстваш по-добре, мога да им кажа да те заплюват всеки път, като те видят.
— Не мисля, че е смешно.
— Съжалявам.
— Не може ли да продължаваме както сега? — попита Сара. — Толкова съм щастлива!
— Би ли искала да си взема друга жена? Ще се наложи да го направя заради сигурността на трона ми.
— Не бих го преживяла — отвърна тихо тя.
— Тогава нямаш избор. Искам да бъдеш моя жена и майка на децата ми. Искам да родиш наследника ми.
Мисълта да носи неговите деца я развълнува неочаквано много. Как ще изглеждат те? Дали ще наследят красивото му тяло, тъмни очи и разкошна черна коса? Дали ще бъдат красиви като баща си?
— За какво мислиш? — попита той.
— За бъдещето.
— Искам да го споделиш с мен.
— Когато те срещнах, никога не съм си представяла, че ще водим този разговор.
— Аз пък си представях.
— Знаел си, че ще поискаш да се ожениш за мен още в момента, в който ме видя?
— Знаех, че ще станеш важна част от живота ми. Невъзможно ми е да ти опиша колко.
— Предполагам, че съм чувствала същото, но не исках да го призная дори и пред себе си — каза тихо тя.
— Значи отговорът ти е „да“? — попита той, като пое ръката й и потърка бузата си в нея.
— Да, Калид, ще се омъжа за теб.
— Ще наредя приготовленията да започнат веднага — каза той, като я целуна леко по челото.
— Какви приготовления?
Калид се усмихна.
— Аз съм пашата на този район и трябва да направя официална сватба, за да бъде наследникът ми признат.
— Какво включва една такава сватба?
— Ще пристигнеш в Двореца на орхидеята забулена с плътен воал и облечена в сватбена рокля от червена коприна. След това ще преминеш под копринен тунел, който ще се простира от колата, с която ще пристигнеш, до вратата на двореца. Козем ще те заведе до сватбения трон, който ще бъде издигнат на пиедестал. След като повдигна воала и те видя, ще хвърля монети към зрителите, за да потвърдя, че те приемам като моя жена.
— Защо трябва да ме приемаш?
— При браковете между обикновени хора съпругът често не вижда булката до деня на сватбата.
— О, не, това е ужасно. Искаш да кажеш, че той може да я отхвърли, ако не хареса как изглежда?
— Да.
— Но жената няма такова право.
