— Мъж, който ме упои и ме отвлече!
— Не съм те отвлякъл, Сара. Купих те, според законите на страната.
— Да, но тази практика е против законите на
— А сега вече не ме мислиш за примитивен?
— Сега си мисля за теб като за мой любовник — отвърна Сара и потърка лице в голото му рамо, вдишвайки силния му мъжки аромат. Прокара гореща диря с езика си по ключицата му и целуна вдлъбнатинката на шията му.
— Ако продължаваш все в този дух, изобщо няма да довършим разговора си — каза той.
— Говорихме достатъчно, не мислиш ли? — Сара спусна ръка към колана на панталоните му.
Калид затаи дъх.
— Съгласен съм с теб. — Хвана я за ръката и я поведе обратно в спалнята.
— Значи, решила си да останеш с нас, Сара? — Козем изпусна тънка струйка пушек от лулата си.
— Не мога да си представя сега да напусна Калид — отвърна Сара.
Намираха се в покоите на Козем, а старата жена преглеждаше една от кутиите си за бижута и решаваше кои от украшенията вече не я интересуват. Те щяха да бъдат предоставени на другите жени от харема.
— Защото те спаси от бедуините?
— Защото искам да съм с него.
— Ами семейството ти? — попита внимателно Козем, като не смееше да погледне Сара.
— Братовчед ми Джеймс очевидно не се интересува от мен — отвърна тъжно Сара, като си помисли за бележката от Роксалена, която й донесе продавачката. — Няма ме от доста време, а не съм получила и вест от него. Предполагам, ще е по-добре да забравя миналото си и да си изградя нов живот тук.
Козем не отвърна нищо.
— Защо ме гледаш така? — попита Сара. — От момента, в който пристигнах, ти се опитваше да ме убедиш да остана.
— Истина е, че искам да останеш с Калид и да му родиш наследник.
— Тогава?
Козем не отговори, само вдигна една брошка, за да я разгледа и Сара. Тя поклати глава, тъй като не я искаше.
— Ако знаеше, че липсваш на хората от семейството си, щеше ли решението ти да бъде същото? — попита Козем с привидно спокоен тон.
Сара й хвърли подозрителен поглед.
— За какво намекваш?
— Намеквам ли? Какво значи намеквам?
— Какво се опитваш да ми кажеш? — обясни Сара. Козем сви рамене.
— Ами работата ти?
— Когато не се появя в началото на новата учебна година, училищното ръководство ще реши, че трябва да наемат някой друг — отвърна сухо Сара.
— Какво значи училищно ръководство?
— Не се тревожи за това. Защо ми задаваш всички тези въпроси?
Козем се изправи рязко, като отмести кутията с бижутата настрани.
— Не е ли време да се обличаш за урока по езда? Внукът ми ще те чака.
Сара бавно се изправи.
— Предполагам, че е така — каза тя, като все още се чудеше какво си бе наумила старата жена.
— Тогава върви. — Козем й направи знак да се оттегли.
Сара си тръгна. Веднага щом излезе от помещението, Козем извика един от евнусите, които стояха в коридора.
— Кажи на Турхан ага да се яви при мен в стаята за аудиенции на пашата.
Когато капитанът се появи, Козем премина направо към въпроса.
— Турхан, искам да отнесеш това писмо на адреса, който съм написала на плика. Намира се в Константинопол. — Козем извади писмото от широкия си ръкав.
— В Константинопол ли, господарке?
— Да, освен това искам ти лично да го занесеш. Не трябва да казваш на никого къде отиваш.
— Дори и на пашата?
— Особено на него.
Турхан ага се разтревожи.
— Господарке, не мога да поема такава отговорност…
— Аз ще поема отговорността.
— Как да обясня отсъствието си?
— Аз ще го обясня. Ще уредя всичко. Не мога да поверя тази мисия на никого другиго, освен на теб, Турхан. Сега тръгвай. Искам да заминеш веднага.
Турхан взе плика и се поклони, излизайки от стаята. Козем го проследи с тревожен поглед, като чупеше неспокойно пръсти.
Не знаеше дали е взела правилното решение. Калид искаше да скрие от Сара, че братовчед й беше правил опити да я намери. Но уважението и привързаността на старата жена към Сара се увеличаваха с всеки изминат ден, затова, въпреки че ужасно й се искаше Сара да остане в двореца, разбираше, че това не бива да става с измама. Сара трябваше да вземе сама своето решение, като знае цялата истина. Ако това, че семейството й я търсеше, я убедеше да се върне в Бостън, значи звездите бяха решили така. Калид беше отчаяно влюбен в нея, затова бе готов на всичко, само и само да я задържи, но Козем виждаше ясно положението. Сара заслужаваше да се отнасят с нея като с възрастен човек, способен сам да взема решенията си, а не като дете, чийто живот трябва да бъде направляван.
Козем се изправи и скръсти ръце, тъй като не можеше да удържи треперенето им. Ако Калид узнаеше какво бе направила и Сара си тръгнеше, гневът му щеше да бъде ужасен. Дори голямата обич към баба му нямаше да го спре да я накаже, а в Бурса последната дума имаше той.
Но въпреки всичко Козем изпитваше странно задоволство от факта, че бе предприела нещо. Още от раждането й всички решения в живота й бяха вземани от други, от мъже, а Сара й бе показала, че това не винаги трябва да е така. Въпреки че често й клатеше с укор глава и я порицаваше за независимостта й, Козем бе започнала да й се възхищава.
С постъпката си бе проявила своята независимост.
Калид наблюдаваше Сара, когато приближи препятствието и извика.
— Бъди по-самоуверена Конят веднага може да усети, ако се страхуваш.
Уста се приближи до летвата, след това рязко спря, обърна се и я заобиколи. Конят забави ход и в тръс се приближи до Калид.
— Никога няма да успея да го направя — въздъхна Сара, докато той й помагаше да слезе и подаваше юздите на коняря.
— Напротив, ще успееш. Яздиш от съвсем кратко време и вече искаш да прескочиш най-високото препятствие. Трябва да бъдеш търпелива, Сара. Всяко умение изисква време, за да се усвои. — Калид сложи ръка на рамото й и я прегърна.
— Никога не съм си мислила, че това ще ми харесва толкова — призна си тя.
— Язденето ли?
Сара склони глава на рамото му.
