Все още валеше, а вятърът духаше в стрехите на малката къща. Двете жени седнаха пред камината. Една котка на сиви ивици се потърка в краката на Емили, след което бързо се стрелна в коридора.
— Саманта е малко срамежлива с непознати — каза Емили, като се усмихна. — Но скоро ще се промъкне тук, за да те погледне отново.
Това развесели Сара и тя сърдечно се разсмя.
— А сега ми позволи аз да те погледна. Не съм те виждала… колко време стана? — зачуди се Емили.
— Десет години.
— Да, така е. Превърнала си се в много хубава жена.
— А ти изобщо не си се променила.
— Да се говорят лъжи, е грях, дете.
— Не говоря лъжи. Изглеждаш точно така, както си те спомням. Спомням си и тази брошка, с формата на камея.
Емили посегна и погали с обич брошката.
— Да. Брошката на баба Гибсън. Винаги я нося.
Емили беше облечена в скромна тъмносиня рокля, която й отиваше много. Сивеещата й червеникава коса беше вдигната на хлабав кок, закрепен с две черни фиби.
— Какво ще кажеш да пийнем малко чай? — попита Емили. — Вече запалих печката, за да приготвя обяд, така че просто трябва да сложа чайника. След това можем да седнем и да си поговорим.
— Звучи чудесно.
Емили стана да сложи чайника, а Сара се огледа наоколо. По-голямата част от стаята се заемаше от камината с дъбова надстройка, върху която бяха наредени различни семейни реликви, дреболии и няколко снимки. Мебелировката бе стара и удобна, на гърба на всеки стол имаше ръчно изработени покривчици, на дивана покривката завършваше с ресни. Тапетите бяха в типично викториански стил на розово-бели ивици, украсени с огромни рози, на прозореца имаше тънки муселинени завеси, привързани през средата със златисти пискюли.
В този момент Емили се върна.
— Чаят ще е готов след няколко минути. Страхувам се, че съм заприличала твърде много на англичаните, що се отнася до чая. Държа да е специално от Цейлон или Китай и споря с продавачите за размера и цвета на листата.
— Тук всички правят така, нали? — попита Сара, а Емили се разсмя.
— Предполагам. Научих се от съпруга си.
Емили зае мястото си срещу Сара и отново хвана плетката си.
— Сега ми разкажи какво става в Бостън. И как прекара ваканцията си.
Сара й разказа подробно последните новини за семейство Уулкът, като внимателно избегна онези моменти, които знаеше, че ще шокират леля Емили. Не й разказа за времето, което прекара с Калид, като остави възрастната жена да си мисли, че единственото, което бе правила в Турция, бе да разглежда забележителности и да гостува на Джеймс и Беатрис. От време на време леля й задаваше по някой въпрос, като стана няколко пъти, за да се погрижи за чая. Накрая Сара свърши разказа си, а Емили отново се изправи.
— Аз съм гладна, а ти, скъпа? Защо не дойдеш с мен в кухнята да видим какво можем да си приготвим?
Сара стана от мястото си и когато мина покрай леля си, възрастната жена сърдечно я прегърна.
— Не е ли прекрасно? Толкова ми липсваше цялото семейство и много се радвам, че реши да се отклониш малко от пътя си, за да ме видиш. Колко време ще останеш?
— Само тази вечер. Утре трябва да бъда на „Атлантик Стар“, който пътува за Бостън. Следващият параход е чак след месец.
— О, надявах се, че ще останеш поне няколко дни. Живея сама, откакто Джайлс почина.
— Имаме цялата вечер на разположение — отвърна мило Сара и последва Емили в кухнята.
Калид погледна отчаяно сивите стени на третата странноприемница, която посети за тази вечер, и въздъхна. Може би имаше десет подобни заведения в този район и той изобщо нямаше представа в кое от тях е отседнала Сара. Не беше сигурен дали не се е качила на някой параход веднага след като е пристигнала в Дувър. Не беше много вероятно, тъй като бе пристигнала късно вечерта, но пък тя винаги успяваше да го изненада. Калид огледа групата мъже, събрали се да изпият по чаша бира. Съдържателят се приближи към него.
— Вие ли сте собственикът? — попита той. Мъжът кимна.
— Търся една американка, която може да се е отбивала при вас — заяви Калид. — Висока, русокоса, със светла кожа и сини очи. Виждали ли сте такава жена?
Собственикът само го измери с поглед и продължи да бърше плота на бара. Калид въздъхна примирено и извади от портфейла си банкнота с лика на кралица Виктория. Мъжът се обърна към една жена, която мина покрай Калид, като носеше две чаши ейл.
— Какво има?
— Този джентълмен иска да говори с теб — каза собственикът и изчезна зад една подвижна врата.
Етел изтри влажните си ръце в престилката. Измери с поглед непознатия — висок, строен, с мургава кожа, разкошна черна коса и пронизващи тъмнокафяви очи. Пристъпи крачка напред, след това се спря.
— Какво мога да направя за теб? — попита предпазливо тя.
— Търся една американка, която може да е спирала тук — започна Калид. Тъкмо понечи да извади още една банкнота от портфейла си, когато Етел го сряза:
— Прибери си парите!
Калид я погледна изненадан.
— Защо искаш да я видиш? — попита жената.
— Тя ми е годеница. Или по-скоро, беше.
— Тогава защо не е с теб?
— Това е дълга история.
— Сигурно.
— Скарахме се и тя ме напусна. Тръгнах след нея, за да си я върна.
Етел го измери с леден поглед. Калид прокара пръсти през косата си.
— Вижте какво, госпожо, изминах дълъг път и съм изморен. За мен е от изключително значение да намеря младата дама, но ако не желаете да ми помогнете, просто ми кажете. Нямам време за губене.
— Я по-спокойно, господинчо, ще ти помогна, разбира се. Исках само да се уверя, че няма да причините повече неприятности на Сара.
Калид светкавично сграбчи ръката й.
— Познавате Сара?
— Тя беше тук.
— Къде е сега? — настоя Калид, като се огледа неспокойно наоколо.
— Бъди спокоен, не се крие в килера — отвърна сухо Етел.
— Кажи ми!
— Спри да крещиш, иначе току-виж се появила Алби и ще ти даде да разбереш! — сряза го Етел.
Калид я пусна.
— Така е по-добре. — Етел потърка мястото, където я бе стиснал.
— Ти наистина ли си крал или нещо такова?
— Или нещо такова.
— Е, това няма кой знае какво значение тук.
— Разбирам.
— Ако искаш да ти кажа нещо за Сара, ще трябва да се отнасяш с мен с уважение — заяви Етел, като
