човешко същество поне от половин век. На поривистия Аурелиано Тъжни не му трябваха толкова доказателства, за да действува. Блъсна с рамо главната врата и проядената дървена каса се срина без трясък, в безмълвно крушение от прах и пръст от гнезда на термити. Аурелиано Тъжни остана на прага, зачака да се разнесе мъглата и тогава видя в средата на стаята излинялата жена, все още облечена в дрехи от предишния век, с няколко жълти нишки върху оголения череп и с големи, все още красиви очи, в които бяха угаснали последните звезди на надеждата, а кожата на лицето й, напукана от суровостта на самотата. Потръпнал пред онова видение от друг свят, Аурелиано Тъжни едва осъзна, че жената се цели в него със старовремски военен пистолет.
— Извинете — промълви той.
Тя остана неподвижна в средата на претъпканата от вехтории стая, изучавайки длан по длан великана с четвъртити плещи и пепелна татуировка върху челото, и през мъглата на праха го видя в мъглата на друго време, с преметната на гръб двуцевка и връзка зайци, в ръката.
— Ради бога — възкликна тихо тя, — несправедливо е сега да ми натяквате е тоя спомен!
— Искам да наема къщата — рече Аурелиано Тъжни.
Тогава жената вдигна пистолета, прицели се с твърда ръка в пепелния кръст и запъна петлето с неумолима решителност.
— Вървете си — заповяда тя.
Онази нощ, по време на вечеря, Аурелиано Тъжни разказа случката на семейството, и Урсула плака от изумление. „Свети боже — възкликна тя и притисна глава между ръцете. — Още е жива!“ Времето, войните, неизброимите всекидневни нещастия я бяха накарали да забрави за Ребека. Единствената, която за миг не бе изгубила съзнанието, че тя е жива и гние в своята супа от какавиди, беше неумолимата и остаряла Амаранта. Мислеше за нея привечер, когато ледът на сърцето й я разбуждаше в самотното легло, мислеше за нея, когато сапунисваше повехналите си гърди и отпуснатия корем, когато си слагаше белите фусти и корсета от ризол на старостта, и когато сменяше на ръката си черната превръзка на ужасното изкупление. Винаги, по всяко време, заспала и будна, в най-възвишените и най-мерзки мигове, Амаранта мислеше за Ребека, защото самотата бе подбрала нейните спомени и бе изпепелила препъващите купове от носталгична смет, която животът бе натрупал в сърцето й, и бе пречистила, възвисила и увековечила другите, най- горчивите. От нея знаеше Ремедиос красивата за съществуването на Ребека. Всеки път, когато минаваха край грохналата къща, тя й разказваше по едно неблагодарно произшествие, една отвратителна басня, мъчейки се по тоя начин изнурителната й злоба да бъде споделена от племенницата й, следователно продължена отвъд смъртта, но не постигна намеренията си, защото Ремедиос беше неуязвима за каквито и да било страстни чувства, а още по-малко за чужди. Урсула, в замяна, която бе изстрадала развой, обратен на тоя у Амаранта, възкреси Ребека с чист от мръсотии спомен, тъй като образът на окаяното създание, което заведоха в къщата с чувала с костите на нейните родители, надделя върху обидата, която я направи недостойна да остане свързана към семейния дънер. Аурелиано Втори реши, че трябва да я отведат в къщата и да се грижат за нея, ала доброто му намерение бе скършено от непреклонната неотстъпчивост на Ребека, на която бяха нужни много години в страдание и несрета, за да извоюва предимствата на самотата, и не беше склонна да се откаже от нея срещу една старост, смущавана от лъжливите очарования на милозливостта.
През февруари, когато се върнаха шестнайсетте сина на полковник Аурелиано Буендия, все още белязани с пепелния кръст, Аурелиано Тъжни им говори за Ребека в грохота на пируването и за половин ден те възстановиха външността на къщата, подмениха врати и прозорци, боядисаха лицевата част в радостни цветове, подпряха стените и изляха нов цимент на пода, но не получиха разрешение да продължат преустройствата във вътрешността й. Ребека не се и показа на вратата. Остави да свършат замаяното възстановяване и после направи сметка на разходите и им прати по Архенида, старата прислужница, която продължаваше да я съпровожда, шепа монети, изтеглени от обръщение още от последната война и които Ребека все тъй смяташе за редовни. Тъкмо тогава се узна до каква невъобразима степен е стигнала нейната откъснатост от света и се разбра, че ще бъде невъзможно да я изтръгнат от нейното инатливо заключване, докато й остава един дъх живот.
При второто посещение, което направиха в Макондо Синовете на полковник Аурелиано Буендия, един от тях, Аурелиано Ръж, остана на работа при Аурелиано Тъжни. Той беше от първите, пристигнали за кръщаване в къщата, и Урсула и Амаранта го помнеха много добре, защото за няколко часа бе изпотрошил що чуплива вещ му мина през ръцете. Времето бе уталожило неговия първичен порив за растене и той беше мъж среден ръст, белязан с шарките на сипаницата, но учудващата му мощ за ръчно разрушение си оставаше непокътната. Толкова чинии счупи, дори без да ги докосне, че Фернанда реши да му купи сервиз, сплавен от калай, олово и цинк, преди да е унищожил последните съдини от скъпия й сервиз, но дори държеливите металически чинии не след дълго бяха изпоолющени и разкривени. Ала в замяна на оная непоправима сила, дразнеща дори самия него, сърдечността му предизвикваше незабавно доверие. Беше възхитително работоспособен. За кратко време увеличи дотолкова производството на лед, че прехвърли местния пазар, и Аурелиано Тъжни трябваше да помисли за възможността да разшири търговията и в други поселища из тресавището. Тогава намисли стъпката, решителна не само за осъвременяването на своята промишленост, но и за свързване на селището с останалия свят.
— Трябва да се докара железница! — каза той.
В Макондо тая дума се чу за пръв път. Пред чертежа, който Аурелиано Тъжни нахвърли върху масата, пряк потомък на схемите, с които Хосе-Аркадио Буендия онагледи замисляната слънчева война, Урсула потвърди впечатлението си, че времето се върти в кръг. Но противно на своя дядо, Аурелиано Тъжни не губеше ни сън, ни апетит, нито пък измъчваше някого с безизходици от лошо настроение, а замисляше най- безумните кроежи като непосредствени възможности, изработваше пресмятанията за разходи и срокове и ги довеждаше докрай без влудяващи промеждутъци. Аурелиано Втори — който, ако имаше нещо от прадядото и му липсваше нещо от полковник Аурелиано Буендия, беше пълната непроницаемост за назидание — отпусна парите за прокарване на железницата със същото лекомислие, с което ги отпусна за нелепото корабоплавателно дружество на брат си. Аурелиано Тъжни надникна в календара и замина следващата сряда, за да се върнел, когато щели да преминат дъждовете. Не се узнаха други вести от него. Аурелиано Ръж, претрупан с изобилията на фабриката, бе почнал вече да прави опити за производство на лед от плодови сокове вместо вода и без да знае, нито пък да е възнамерявал, измисли съществените основи за изобретяване на сладоледите, смятайки по тоя начин да разнообрази изделията на едно предприятие, което смяташе свое, защото братът не даваше признаци за връщане, след като отминаха дъждовете и изтече цяло лято без вести. В началото на следващата зима обаче една жена, която переше дрехи на реката по най- горещото време, прекоси главната улица, надавайки викове в обезпокояващо състояние на потрес.
— Ей го там — смогна да обясни — ужасна работа, сякаш печка влачи селище.
В този момент населението потръпна от някакво изсвирване с ужасяващи отеквания и необикновено пъхтящо дихание. Предните седмици бяха видели групите, които прокараха релси и траверси, и никой не им обърна внимание, защото помислиха, че са някаква нова дяволия на циганите, които се връщат със своето стогодишно и вече изложило се надувай и дрънкай пищялки и хлопки, и разтръбили превъзходствата на кой знае какво мърляво мазило на дълбокомъдрите омърляни мислители от Месопотамия. Но когато се съвзеха от объркването, поради свиренията и пъхтенията, всички жители се втурнаха на улицата и видяха Аурелиано Тъжни да маха с ръка от локомотива и омаяни видяха окичения с цветя влак, който пристигаше за пръв път, с осем месеца закъснение. Невинният жълт влак, който щеше да занесе в Макондо толкова неизвестности и очевидности, и толкова хвалби и неволи, и толкова промени, бедствия и носталгии.
Заслепени от толкова и тъй чудни изобретения, хората от Макондо не знаеха кое по-напред и колко ги удивляваше. Стояха до късна доба да съзерцават бледите електрически крушки, захранвани от електростанцията, която докара Аурелиано Тъжни при второто си пътуване с влака, и с чието завладяващо бум-бум-бум им струваше време и усилия да привикнат. Възмутиха се от живите образи, които процъфтяващият търговец Бруно Креспи прожектираше в театъра с гишета-лъвски уста, защото мъртвият и
