оня ужасен случай с другите двама мъже, които бяха умрели заради Ремедиос красивата. Липсваше още една жертва, за да повярват другоземците и много от някогашните обитатели на Макондо в легендата, че Ремедиос Буендия не излъчва повей на любов, а смъртно течение. Това можа да се потвърди след месеци, едно следпладне, когато Ремедиос красивата отиде с група приятелки да разгледа новите насаждения. За хората от Макондо беше ново развлечение да обхождат влажните и безкрайни пътеки, обточени с банани, където мълчанието изглеждаше пренесено от другаде, все още неизползувано и затова толкова неподатливо да предава гласа. Понякога не се разбираше много добре казаното на половин метър разстояние, а въпреки това се оказваше напълно разбираемо в другия край на насажденията. За момичетата от Макондо онази модна игра беше повод за смехове и стряскания, за уплахи и подигравки, а вечер се говореше за разходката като за някакво сънно преживяване. Толкова голямо бе обаянието на онова мълчание, че Урсула нямаше сърце да лиши от развлечението Ремедиос красивата и й позволи да отиде един следобед, стига да си тури шапка и подходящ костюм. Откак групата приятелки влезе в насаждението, въздухът се просмука от смъртно благоухание. Мъжете, които работеха из рововете, се почувствуваха обзети от някаква странна омайност, заплашени от някаква невидима опасност, и мнозина рухнаха пред ужасното желание да плачат. Ремедиос красивата и нейните изплашени приятелки смогнаха да се укрият в близката къща, когато за малко не бяха нападнати от тълпа свирепи мъжкари. Малко по-късно бяха избавени от четиримата Аурелиановци, чиито пепелни кръстове внушаваха свещено уважение, сякаш бяха кастов белег, клеймо за неприкосновеност. Ремедиос красивата не разправи никому, че един от мъжете, възползувал се от блъсканицата, успя да налети върху корема й с ръка, която наподобяваше по-скоро орлови нокти, скопчващи се за ръба на пропаст. Тя се опълчи срещу нападателя в своего рода мигновено заслепение и видя неутешимите очи, които останаха отпечатани в сърцето й като жарава от съжаление. Същата вечер мъжът се похвали за своята дързост и се изфука с късмета си на Турската улица, няколко минути преди конски ритник да му строши гърдите и многолюдието от другоземци да го види, че бере душа насред улицата, задавен в кървави повръщания.
Предположението, че Ремедиос красивата притежава смъртна власт, тогава се поддържаше от четири неопровержими събития. Макар че на неколцина мъже с лека дума им правеше удоволствие да казват, че си струвало човек да си жертвува живота заради една любовна нощ с такава жена-смутителка, истината бе, че никой не направи усилия да го постигне. Навярно не само за да я надвият, но и да осуетят нейните опасности, би било достатъчно едно толкова първобитно и просто чувство като любовта, но единствено това не хрумна никому. Урсула вече не се погрижи за нея. Някога, когато все още не се отказваше от намерението да я спаси за света, тя се помъчи да я заинтересува с обикновените работи на къщата. „Мъжете искат повече, отколкото ти мислиш — казваше й загадъчно. — Трябва много да се готви, много да се мете, много да се страда заради дреболии, освен онова, което ти си мислиш.“ Всъщност тя мамеше сама себе си, като се мъчеше да я обучи за домашното щастие, защото бе убедена, че веднъж задоволена страстта, няма мъж на земята, способен да понесе и за ден една небрежност, която е отвъд всякакво разбиране. Раждането на последния Хосе-Аркадио и несломимата й воля да го възпита за папа я доотказаха от грижите й около правнучката. Изостави я на нейната участ, вярвайки, че рано или късно ще стане чудо и че на този свят, където има всичко, ще има и един мъж достатъчно ленив, за да мъкне и нея. Много по-рано Амаранта се бе отказала от всякакъв опит да я превърне в полезна жена. Още от забравените предиобеди в шивалнята, когато племенницата едва-едва проявяваше интерес да върти ръчката на шевната машина, тя стигна до простото заключение, че е глупава. „Ще трябва да те разиграем на томбола“ — казваше й, смаяна пред нейната непроницаемост за словото на мъжете. По-късно, когато Урсула се заинати Ремедиос красивата да се черкува с покрито лице, Амаранта помисли, че онова загадъчно средство ще се окаже толкова предизвикателно, че съвсем скоро ще има някой достатъчно озадачен мъж, за да потърси търпеливо слабото място на нейното сърце. Ала когато видя безумния начин, по който тя подцени един кандидат, по много причини пожелан от княз, отказа се от всякаква надежда. Фернанда дори не направи опит да я разбере. Когато зърна Ремедиос красивата облечена като царица на кървавия карнавал, помисли я за някакво изключително създание. Но когато я видя да се храни с ръце, неспособна да даде отговор, който да не е чудо на простотията, единственото, за което съжаляваше, бе, че семейните глупци имат толкова дълъг живот. Макар полковник Аурелиано Буендия да продължаваше да вярва и повтаря, че Ремедиос красивата в действителност била съществото с най-бистър ум, което изобщо е познавал, и че го показвала на всяка стъпка в учудващата си сръчност да се подиграва с всички, изоставиха я на божията воля. Ремедиос красивата остана да броди из пустинята на самотата, без кръст на гърба, съзрявайки в своите безкошмарни сънища, в нескончаемите си къпания, в храненията си без разписание, в дълбоките си продължителни мълчания без спомени, до един мартенски следобед, когато Фернанда рече да сгъне в градината чаршафите си от брабантско платно и поиска помощ от жените в къщата. Едва бяха започнали, когато Амаранта съгледа, че Ремедиос красивата е станала прозрачна от някаква силна бледост.
— Лошо ли ти е? — попита я тя.
Ремедиос красивата, уловила чаршафа за другия край, очерта съжалителна усмивка.
— Напротив — каза, — никога не съм се чувствувала по-добре.
Доизрече го, когато Фернанда усети някакъв нежен вятър от светлина да изтръгва чаршафите от ръцете й и да ги разгъва по цялата им ширина. Амаранта усети някакво тайнствено трепкане в дантелите на фустите си и понечи да се хване за чаршафа, за да не падне в мига, когато Ремедиос красивата започна да се издига. Урсула, вече почти сляпа, единствена запази спокойствие да различи естеството на онзи непоправим вятър, и остави чаршафите на произвола на светлината, загледана в Ремедиос красивата, която й махаше за сбогом сред ослепителното пърхане на чаршафите, които се изкачваха заедно с нея, които напускаха заедно с нея въздуха на бръмбарите и гергините и минаваха заедно с нея през въздуха, където привършваше четири часът след пладне, и се изгубиха заедно с нея завинаги из високия въздух, където не можеха да я достигнат и най-високите птици на паметта.
Другоземците, разбира се, помислиха, че Ремедиос красивата е рухнала най-сетне пред своята неповторима участ на пчела-царица и че семейството й гледа да си спаси честта с измишльотината за възнесението. Фернанда, хапана от завист, накрая прие чудото и дълго време се моли богу да й върне чаршафите. Повечето повярваха в чудото и дори се запалиха свещи и се отслужиха деветници. Може би дълго време нямаше да се приказва за друго нещо, ако дивашкото унищожаване на Аурелиановците не бе сменило учудването с уплаха. Макар никога да не го сметна за предзнаменование, полковник Аурелиано Буендия бе предвидил до известна степен трагичния край на синовете си. Когато Аурелиано Резач и Аурелиано Аркайа, двамата, които пристигнаха в блъсканицата, изявиха желание да останат в Макондо, баща им се помъчи да ги раздума. Не разбираше какво ще правят в едно селище, което изневиделица се бе превърнало в опасно място. Но Аурелиано Ръж и Аурелиано Тъжни, подкрепяни от Аурелиано Втори, им дадоха работа в своите предприятия. Полковник Аурелиано Буендия имаше все още съвсем объркани основания, за да не покровителствува онова решение. Откак видя сеньор Браун в първия пристигнал в Макондо автомобил — портокалов, открит, с тръба, която плашеше кучетата с джафканията си, — старият войн се възмути от угодническите преструвки на хората и разбра, че нещо се е променило в естеството на мъжете след времената, когато напускаха жени и деца и мятаха ловджийска пушка на рамо, за да отидат на война. Местните властници след Нерландското примирие бяха непредприемчиви кметове, съдии само за хубост, избирани сред миролюбивите и уморени консерватори на Макондо. „Това е управа на окаяници — подхвърляше полковник Аурелиано Буендия, когато виждаше да минават босите полицаи, въоръжени с дървени палки. — Толкова войни водихме, и всичко това, за да ни боядисат къщата в синьо.“ Когато пристигна банановото дружество обаче, местните чиновници бяха заменени с другоземски всевластници, които сеньор Браун отведе да живеят в електрифицирания кокошарник, за да се наслаждавали, както обясни, на достойнството, което съответствувало на тяхното въвеждане в длъжност, и да не се мъчели с горещината и комарите и безбройните неудобства и лишения на селището. Някогашните полицаи бяха заменени от платени убийци с мачети. Заключен в работилницата, полковник Аурелиано Буендия мислеше върху тия промени и за пръв път в мълчаливите му години на самотност го измъчи точната увереност, че е било грешка, гдето не се продължи войната до крайните й последици. Из ония дни брат на забравения полковник Магнифико Висбал заведе седемгодишния си внук да пие нещо разхладително при количките на площада и защото детето случайно блъсна някакъв ефрейтор от полицията и разля напитката върху униформата му, дивакът го направи на кайма с мачете и обезглави с един замах дядото, който закъсня да попречи. Цялото селище видя да минава обезглавеният, когато група мъже го носеха у дома му, и
