френските матрони, Аурелиано Втори купи на Петра Котес легло с епископски балдахин, сложи копринени завеси на прозорците и покри тавана и стените на спалнята с големи огледала от планински кристал. Тогава го видяха по-веселбар и по-смахнат от всякога. С влака, който пристигаше всеки ден в единайсет, той получаваше сандъци и сандъци шампанско и бренди. На връщане от гарата домъкваше на стъкменото пируване всичко живо, що срещнеше по пътя си, местно или другоземско, познато или непознато, без никаква разлика. Дори изплъзващият се сеньор Браун, който само продумваше на чудноват език, се остави да бъде съблазнен от изкушителните знаци, които му правеше Аурелиано Втори и няколко пъти се напи до смърт в дома на Петра Котес и даже накара свирепите овчарски кучета, съпровождащи го навсякъде, да танцуват тексаски песни, които той самият предъвкваше наслуки в такт с акордеона.
— Дръпнете се, крави — викаше Аурелиано Втори в пароксизма на празненството. — Дръпнете се, че животът е кратък!
Никога не бе имал по-хубав вид, нито го бяха обичали повече, нито е бивало по-буйно плоденето на неговите животни. Колеха се толкова говеда, толкова прасета и кокошки в безкрайните пирове, че пръстта на двора почерня и се разкаля от толкова кръв. Онова беше едно вечно изхвърляне на кости и карантии, бунище от остатъци, и трябваше да се горят цели купища динамит по всяко време, за да не изкълват лешоядите очите на гостите. Аурелиано Втори стана дебел, теменужен, като костенурка, последица от апетита, който едва можеше да се сравнява с тоя на Хосе-Аркадио, когато се върна от обиколката на света. Славата на безмерната му хищност, на огромната способност за прахосничество, на безпримерното му гостоприемство прехвърли границите на тресавището и привлече най-опитните лапачи по крайбрежието. Отвсякъде пристигнаха чутовни чревоугодници да участвуват в ирационалните надлапваници по вместимост и издръжливост, които се уреждаха в дома на Петра Котес Аурелиано Втори бе непобедимият ядач до онази нещастна събота, когато се появи Камила Сагастуме, тотемична самка, известна по цялата страна с доброто име Слоницата. Двубоят продължи чак до разсъмване във вторник. В първите двайсет и четири часа, след като бяха омахали една телица с юка, няме и печени банани, а освен туй и сандък и половина шампанско, Аурелиано Втори беше уверен в победата. Изглеждаше по-въодушевен, по-жизнен, отколкото невъзмутимата противничка, притежателка на очевидно по-професионален стил, но тъкмо поради това не толкова вълнуващ за пъстрата публика, препълнила къщата. Докато Аурелиано Втори ядеше с ръфане, мръснословещ от жажда за победа, Слоницата подбираше месото с изкусността на хирург и го ядеше, без да бърза и дори с известна сладост. Тя беше исполинска и набита, ала над великанската й снажност преобладаваше нежното на женствеността и имаше толкова красиво лице, толкова изящни и добре гледани ръце и толкова неотразим професионален чар, че когато Аурелиано Втори я видя да влиза в къщата, подхвърли тихо, че би предпочел да не провежда състезанието на масата, ами в леглото. По-късно, когато я видя да излапва задния бут на телицата, без да наруши нито едно правило от най-добрата етикеция, сериозно подметна, че онова изящно, омайно и ненаситно хоботно е в известен смисъл идеалната жена. Не грешеше. Славата на трошикости, предшествуваща Слоницата, бе неоснователна. Тя не беше смилачка на волове, нито брадата жена от гръцки цирк, както се разправяше, а директорка на академия по пеене. Научи се да яде, когато вече беше уважавана майка на семейство и търсеше начин децата ида се хранят по-добре, и то не чрез изкуствени дразнители на апетит, а чрез пълно спокойствие на духа. Нейната теория, доказана на практика, се основаваше върху основното положение, че човек, комуто всички въпроси на съзнанието са напълно уредени, може да яде безспир, докато го надвие умората. Тъй че от нравствени съображения, а не от спортен интерес, тя заряза академията и домашното огнище, за да се състезава с човек, чиято всеизвестност на велик безпринципен ядач бе обиколила страната. Щом го видя още първия път, тя разбра, че не стомахът ще погуби Аурелиано Втори, а характерът. В края на първата нощ, докато Слоницата беше все тъй безстрашна, Аурелиано Втори се изтощаваше от толкова говорене и смях. Преспаха четири часа. Когато се събудиха, всеки изпи по един сок от петдесет портокала, по осем литра кафе и трийсет сурови яйца. На второто разсъмване, след много безсънни часове и след като бяха олапали две прасета, един грозд банани и четири сандъка шампанско, Слоницата се усъмни, че Аурелиано, Втори, без да съзнаваме открил начин, но по абсурдния път на пълната безотговорност. Значи, беше по-опасен, отколкото тя си мислеше. Обаче когато Петра Котес занесе на масата два печени пуяка, Аурелиано Втори беше на една стъпка от задръстването.
— Ако не можете, не яжте повече — рече Слоницата. — Наравно сме.
Каза го от все сърце, разбирайки, че и тя не може да изяде вече нито хапка поради угризението на съвестта, че предизвиква смъртта на противника. Но Аурелиано Втори го изтълкува като ново предизвикателство и нагълта от пуяка доста повече, отколкото позволяваше неговата невероятна вместимост. Изгуби свяст. Падна ничком в чинията с кости, забълва парчета кучешка пяна през устата и се задави в предсмъртни хъркания. Сред мрачините усети, че го хвърлят от най-високото на една кула към някаква бездънна пропаст и в последното лумване на умствена яснота съзна, че в края на онова несвършващо падане го чака смъртта.
— Занесете ме при Фернанда — можа да каже.
Приятелите, които го оставиха в къщата, помислиха, че е изпълнил обещанието на съпругата си да не умре в леглото на държанката. Петра Котес бе намазала с боя лачените чепици, които той искаше да носи в ковчега, и вече търсеше някой, който да ги отнесе, когато отидоха да й кажат, че Аурелиано Втори бил вън от всякаква опасност. Наистина, възстанови се за по-малко от седмица, а след петнайсет дни празнуваше с безподобна веселба събитието на своето оцеляване. Продължи да живее в дома на Петра Котес, ала навестяваше Фернанда всеки ден и понякога оставаше да се храни в семейството, като че ли съдбата бе обърнала положението и го бе оставила за съпруг на държанката и за любовник на съпругата.
Това бе почивка за Фернанда. В досадите на изоставеността единствените й развлечения бяха упражненията на клавесин през време на обедния сън и писмата от децата. В подробните вести, които им пращаше всеки петнайсет дни, нямаше нито ред истина. Тя криеше от тях мъките си. Прикриваше тъгата на една къща, която въпреки светлината върху бетонните, въпреки задухата в два часа след пладне, въпреки честите празнични повеи, които идваха от улиците, все повече и повече заприличваше на грамадната колониална къща на нейните родители. Фернанда се рееше сама сред три живи призрака и мъртвия призрак на Хосе-Аркадио Буендия, който понякога отиваше да седне е някакво инквизиторско внимание в полузрака на стаята, докато тя свиреше на клавесина. Полковник Аурелиано Буендия беше една сянка. Откак за последен път излезе на улицата да предложи на полковник Херинелдо Маркес войната без бъдеще, той напускаше работилницата само да иде по малка нужда под кестена. Не приемаше вече посещенията, освен тия на бръснаря през три седмици. Хранеше се каквото му занесе Урсула веднъж на ден и макар че продължаваше да майстори златни рибки със същата страст, както преди, спря да ги продава, щом узна, че хората не ги купуват като скъпоценности, а като исторически светини. Бе направил в двора клада с куклите на Ремедиос, които красяха спалнята му от деня на неговата женитба. Бдящата Урсула разбра какво вършеше синът й, ала не можа да му попречи.
— Каменно сърце имаш — каза му тя.
— Това не е работа на сърцето — каза той. — Стаята се пълни с молци.
Амаранта тъчеше погребалния си покров. Фернанда не разбираше защо пише случайни писма на Меме и дори й праща подаръци, а не иска и да проговори за Хосе-Аркадио. „Ще умрат, без да узнаят защо“ — отговори Амаранта, когато тя й зададе въпроса чрез Урсула, и онзи отговор пося в сърцето й една загадка, която никога не можа да изясни. Висока, надменна, саблено корава и студена, винаги облечена в изобилни пенливи фусти и с благопристоен вид, който устояваше на годините и лошите спомени, Амаранта изглежда носеше върху челото си пепелния кръст на девствеността. Всъщност носеше го на ръката, върху черната превръзка, която не сваляше дори за спане и която тя самата препираше и гладеше. Животът й минаваше в бродиране на покрова. Човек би рекъл, че тя везе денем и развезва нощем, и то не с надеждата да разгроми по тоя начин самотата, а тъкмо напротив, за да я поддържа.
Най-голямата грижа, която преживя Фернанда в своите години на изоставеност, беше да не би Меме да отиде за първата ваканция и да не завари Аурелиано Втори в къщата. Задръстването сложи край на онова опасение. Когато Меме се върна, родителите й се бяха договорили не само момичето да вярва, че Аурелиано Втори си е все тъй опитомен съпруг, но и да не забележи тъгата на къщата. Всяка година по два месеца Аурелиано Втори изиграваше ролята си на примерен съпруг и вдигаше веселия със сладоледи и препечени питки, които радостната и палава ученичка оживяваше с клавесина. Беше видно още тогава, че е наследила съвсем малко от характера на майката. Изглеждаше по-скоро второ издание на Амаранта, когато последната
