не познаваше горчивината и вдигаше на глава къщата с танцовите си стъпки на дванайсет, четиринайсет години, преди тайната й страст по Пиетро Креспи да изкриви окончателно посоката на нейното сърце. Но обратно на Амаранта, обратно на всички, Меме все още не разкриваше самотническата орис на семейството и изглеждаше изцяло съгласна със света, дори когато се заключваше в гостната в два часа подиробед да се упражнява с неотстъпна дисциплина на клавесина. Виждаше се, че й харесва къщата, че прекарва цяла година в мечти за девичата врява, която предизвикваше нейното пристигане, и че не беше много далече от веселбарското призвание и гостоприемните безчинства на баща си. Първият признак на това бедствено наследство се разкри през третата ваканция, когато Меме се появи в къщата с четири монахини и шейсет и осем съученички, поканени по собствено хрумване и без никакво предизвестие, за да прекарат една седмица подомашному.
— Какво нещастие! — завайка се Фернанда. — Това създание е ужасно като баща си!
Наложи се да поискат легла и хамаци от съседите, да установят девет смени на масата, да определят разписания за банята и да намерят четирийсет табуретки на заем, та момичетата в сини униформи и мъжки чепици да не подхвръкват по цял ден насам-натам. Поканата бе цял провал, защото шумните ученички едва свършваха да закусват, когато вече трябваше да почват смените за обеда, и после за вечерята и цялата седмица можаха да направят само една разходка до насажденията, Привечер монахините биваха изтощени, неспособни да се помръднат и дадат още една заповед, а навалицата от неуморни млади момичета все още беше по двора и пееше блудкави школски химни. Един ден насмалко не премазаха Урсула, която се запъваше да бъде полезна тъкмо където най-много пречи. Друг ден монахините дигнаха врява, защото полковник Аурелиано Буендия се изпика под кестена, без да го е грижа, че ученичките били на двора. Амаранта без малко да посее суматоха, защото една от монахините влезе в кухнята, когато тя подсоляваше супата, и единственото, което й дойде наум, бе да пита какво били ония шепи бял прах.
— Арсеник — каза Амаранта.
През нощта на своето идване учащите така се заплетоха в стремежа си да отидат донужника преди да легнат, че в един часа след полунощ още влизаха последните. Фернанда тогава закупи седемдесет и две цукала, но само успя да превърне нощното затруднение в утринно, защото още от разсъмване пред нужника имаше дълга редица момичета, всяко с цукалото си в ръка, чакащо ред да го измие. Макар неколцина да пострадаха от треска и на някои да се заразиха ухапванията от комари, по-голямата част показаха несломима съпротива срещу най-мъчителните препятствия и дори по време на най-голямата горещина тичаха из градината. Когато най-сетне си отидоха, цветята бяха изпотрошени, мебелите изпочупени и стените покрити с надписи и рисунки, но Фернанда им прости поразиите, облекчена от заминаването. Върна взетите на заем легла и табуретки и прибра седемдесет и двете цукала в стаята на Мелкиадес. Заключената стая, около която някога се въртеше духовният живот на къщата, оттогава стана известна като стаята с цукалата. За полковник Аурелиано Буендия това беше най-подходящото име, защото докато останалата част от семейството продължаваше да се учудва, че стаята на Мелкиадес е неприкосновена за праха и разрухата, той я виждаше превърната в бунище. Все пак не изглеждаше, че го интересува кой е правият, и ако узна за участта на стаята, то бе, защото Фернанда минаваше напред-назад и смущаваше работата му цял ден следобед, за да прибере пукалата.
Из ония дни Хосе-Аркадио Втори отново се появи в къщата. Отминаваше по пруста, без да поздрави никого, и се заключваше в работилницата да разговаря с полковника. Макар че не можеше да го види, Урсула обследваше потракването на надзирателските му ботуши и я изненадваше непреодолимото разстояние, което го делеше от семейството, включително от брата-близнак, с когото в детството разиграваше остроумни игри на обърквания и с когото нямаше вече никаква обща черта. Беше източен, тържествен и имаше замислен вид и тъга на сарацинец, и зловещ отблясък по лицето с цвят на есен. Той най-много приличаше на майка си, Санта София де ла Пиедад. Урсула се упрекваше заради склонността си да го забравя, когато говореше за семейството, но щом отново го усети в къщата и забеляза, че полковникът го приема в работилницата през работно време, отново проучи старите си спомени и потвърди вярването, че в някой миг от детството се е разменил с брата близнак, защото тъкмо той, а не другият, трябваше да се нарича Аурелиано. Никой не познаваше подробностите от неговия живот. По едно време се узна, че не живеел на определено място, че развъждал петли в дома на Пилар Тернера и че понякога оставал да преспива там, но почти винаги прекарвал нощта из стаите на френските матрони. Живееше наслука, без чувства, без стремежи, като някаква блуждаеща звезда из планетната система на Урсула.
По същество Хосе-Аркадио Втори не беше член на семейството, нито пък би могъл да бъде на някое друго още от далечната предутрин, когато полковник Херинелдо Маркес го заведе в казармата не да види разстрел, а да не забрави за цял живот тъжната и малко подигравателна усмивка на разстреляния. Онова не беше само най-старият му спомен, но и единственият от неговото детство. Другия — за един старец със старовремско елече и шапка с гарванова периферия, който разказваше чудеса пред ослепителен прозорец, той не успяваше да постави в никаква епоха. Беше някакъв неуверен спомен, изцяло лишен от поучения или носталгия, противно на спомена за разстреляния, който в действителност бе определил посоката на неговия живот, и със стареенето се завръщаше в паметта му все по-ясен, като че ли отминаването на времето полека-лека го бе приближило. Урсула се помъчи да използува Хосе-Аркадио Втори, за да накара полковник Аурелиано Буендия да напусне своето затворничество. „Придумай го да отиде на кино — казваше му тя. — Макар да не му харесват филмите, поне ще има възможност да подиша чист въздух.“ Но скоро си даде сметка, че той е толкова безчувствен за нейните молби, както би могъл да бъде полковникът, и че те бяха обковани от една и съща непроницаемост за чувствата. Макар че нито тя, нито някой друг никога не узна за какво говореха в дългите заключвания в работилницата, тя проумя, че двамата са единствените членове на семейството, които изглеждаха свързани от родство.
Истината е, че и Хосе-Аркадио Втори не би могъл да изкара полковника от неговата заключеност. Ученическото нахълтване бе прехвърлило пределите на търпението му. Под предлог, че съпружеската спалня се намирала на произвола на молците, въпреки унищожаването на вкусните кукли на Ремедиос, той окачи хамак в работилницата и тогава взе да я напуска само за да иде на двора по нужда. Урсула не успяваше да скърпи с него що-годе разговор. Знаеше, че не поглежда чиниите с ядене, а ги слага на края на тезгяха, докато довърши рибката, и не го засягаше дали супата лоясва и дали месото изстива. Закоравяваше, все повече и повече, откак полковник Херинелдо Маркес отказа да го последва в една старческа война. Заключи се с резе вътре в самия себе си, а семейството накрая взе да мисли за него като за мъртвец. Вече не видяха у него човешко отношение до единайсети октомври, когато излезе на входната врата да види шествието на някакъв цирк. Онзи работен ден бе за полковник Аурелиано Буендия еднакъв с всички други през последните му години. В пет часа сутринта го разбуди врявата на жабите и щурците от външната част на зида. Ръменето упорствуваше още от събота и не бе имал нужда да чуе ситното му шушнене по листата на градината, защото тъй или иначе, беше го усетил в студа на костите си. Беше, както винаги, загърнат във вълненото одеяло и с дългите гащи от суров памук, които продължаваше да носи от удобство, макар че заради прашната им отживялост той самият ги наричаше „готски гащи“. Обу тесните панталони, ала не си стегна вървите, нито сложи върху яката на ризата златното копче, което носеше винаги, защото имаше намерение да се изкъпе. После закачули одеялото на главата си, среса с пръсти струйналия мустак и отиде по малка нужда в двора. Оставаше толкова много до изгрев слънце, че Хосе- Аркадио Буендия все още дремеше под прогнилия от ръменето палмов навес Той не го видя, както не беше го видял никога, нито чу няколкото неразбираеми думи, които му отправи видението на неговия баща, когато се пробуди стреснато от струята гореща пикоч, изпръскала обувките му. Остави къпането за по-късно, не поради студа и влагата, а заради потискащата октомврийска мъгла. На връщане към работилницата долови мириса на фитил от печката, която палеше Санта София де ла Пиедад, и почака в кухнята да се свари кафето, за да отнесе своята голяма чаша без захар. Санта София де ла Пиедад го попита, както всяка сутрин, какъв ден от седмицата е и той отговори, че е вторник, единайсети октомври. Видя неустрашимата жена, позлатена от сиянието на огъня, която сякаш нито в този, нито в никой друг миг от своя живот не съществуваше напълно, и си спомни отведнъж, че един единайсети октомври, в разгара на войната, го пробуди грубата увереност, че жената, с която бе спал, е мъртва. Беше вярно, и той не забравяше датата, защото и тя го бе запитала един час преди това какъв ден е. Въпреки възпоминанието и тоя път не си даде сметка до каква степен го бяха изоставили предзнаменованията и докато се вареше кафето, продължи да мисли от чисто любопитство, ала без ни най-малка опасност от носталгия, за жената, чието име не узна никога и чието лице не видя приживе, защото бе стигнала до хамака му, препъвайки се о тъмнината. Обаче
