в празнотата на толкова жени, които пристигнаха в неговия живот по един и същи начин, той не си спомни, че тъкмо тя, в безумието на първата среща, за малко не потъна в собствените си сълзи, и че само един час преди да умре, се бе заклела да го обича до смърт. Вече не помисли за нея, нито за никоя друга, след като влезе с димяща чаша в работилницата и запали светлината да преброи златните рибки, които пазеше в тенекиена съдина. Бяха седемнайсет. Откак реши да не ги продава, продължи да изработва по две рибки на ден, а когато достигаше двайсет и четири, отново ги претопяваше в тигела, за да почне да ги прави отново. Работи цяла сутрин, погълнат, без да мисли за нищо, без да осъзнае, че в десет часа дъждът усили и някой мина пред работилницата, викайки да затворят вратите, за да не се наводняла къщата, и без да съзнава дори самия себе си, чак докато Урсула влезе с обяда и загаси светлината.
— Какъв дъжд! — рече Урсула.
— Октомври — рече той.
Казвайки това, той не вдигна поглед от първата за деня рибка, защото изработваше рубините на очите. Едва когато привърши и я сложи при другите в съдината, взе да сърба супата. После изяде, съвсем бавно, мръвката месо, сготвено с лук, белия ориз и резените пържени банани — всичко заедно в една и съща чиния. Апетитът му не се променяше нито при най-добрите, нито при най-суровите обстоятелства. Свършил обяда, изпита неспокойството на безделието. От своего рода научен предразсъдък никога не работеше, нито четеше, нито се къпеше, нито правеше любов, преди да са изтекли два часа за храносмилане, и това беше толкова вкоренено вярване, че неведнъж той забави военни действия, за да не подложи войската на опасностите от някое задръстване. Тъй че легна в хамака, вадейки калта от ушите с ножче за острене на моливи, и след няколко минути заспа. Присъни му се, че влиза в празна къща с бели стени и го разтревожи досадата, че е първото човешко същество, влязло в нея. В съня си припомни, че е сънувал същото предната нощ и много нощи през последните си години, и узна, че със събуждането образът се е изтрил от паметта му, защото оня завръщащ се сън имаше добродетелта да не бъде спомнян, освен вътре в самия сън. Наистина след миг, когато бръснарят подвикна пред вратата на работилницата, полковник Аурелиано Буендия се разбуди с впечатлението, че неволно е проспал няколко кратки секунди и че не е имал време да сънува нищо.
— Днес не — каза той на бръснаря. — Ще се видим в петък.
Имаше тридневна брада, прошарена с бял мъх, ала не смяташе за необходимо да се бръсне, щом в петък щеше да се подстригва и можеше да направи всичко наведнъж. Лепкавата пот от нежелания следобеден сън съживи в подмишниците му белезите от слепите циреи. Дъждът бе престанал, но слънцето все още не се показваше. Полковник Аурелиано Буендия звучно се уригна, което възвърна на небцето му киселината от супата и което бе като заповед за организма да наметне одеялото и да отиде в нужника. Там остана повече от необходимото време, приклекнал върху плътната вкисналост, която се изкачваше от дървения сандък, чак докато навикът му посочи, че е време да поднови работата. По време на клечането отново си припомни, че е вторник и че Хосе-Аркадио Втори не е идвал в работилницата, защото беше ден за плащане в чифлиците на банановото дружество. Този спомен, както всички други през последните години, го отведе, ни в клин, ни в ръкав, да мисли за войната. Спомни си, че полковник Херинелдо Маркес някога бе обещал да му намери кон с бяла звезда на челото и че никога после не стана дума за това. После се отплесна към разпръснати случки, ала ги възкреси, без да ги окачествява, тъй като, не можейки да мисли за друго нещо, бе научил да мисли ледено безстрастно, та незаличимите спомени да не нараняват никакво чувство. На връщане от работилницата видя, че въздухът започва да изсъхва и реши, че моментът е добър да се изкъпе, но Амаранта го бе изпреварила. И започна втората рибка за деня. Изработваше опашката, когато слънцето се показа с такава сила, че яснотата изскърца като платноходка. Измитият от тридневното ръмене въздух се изпълни с хвърчащи мравки. Осъзна, че му се иска да иде по малка нужда, а се стиска, докато досглоби рибката. Отиваше към двора, в четири и десет, когато чу далечните медни инструменти, бумканията на тъпана и ликуването на децата и за пръв път от младини насам съзнателно стъпи в един капан на носталгията и съживи чудното следпладне с циганите, когато баща му го заведе да види леда. Санта София де ла Пиедад заряза работата в кухнята и изтича към вратата.
— Това е циркът — извика тя.
Вместо при кестена полковник Аурелиано Буендия отиде също до входната врата и се размеси със зяпачите, които се любуваха на шествието. Видя облечена в злато жена върху темето на слон. Видя тъжна едногърба камила, видя облечена в холандско платно мечка, която тактуваше на музиката с черпак и тенджера. Видя смешниците да правят маймунджилъци на опашката на шествието и видя отново лицето на своята жалка самота, когато всичко отмина и не остана нищо друго освен светлото пространство на улицата и пълният с хвърчащи мравки въздух, и няколко зяпачи, надзъртащи в бездната на неизвестността. Тогава отиде при кестена, мислейки си за цирка, и докато пикаеше, помъчи се да продължи да мисли за цирка, ала вече не намираше спомена. Свря глава между раменете като пиленце и остана неподвижен, опрял чело о ствола на кестена. Семейството не научи чак до другия ден, в единайсет по обед, когато Санта София де ла Пиедад отиде да изхвърли боклука в задния двор и й направи впечатление, че лешоядите се спускаха.
Последната ваканция на Меме съвпадна с жалейката за смъртта на полковник Аурелиано Буендия. В затворената къща нямаше място за веселби. Приказваше се шепнешком, ядеше се в мълчание, казваха молитвата по три пъти на ден и дори упражненията на клавесин в горещината на следобедната почивка имаха погребално звучене. Въпреки тайната си враждебност срещу полковника, именно Фернанда заложи строгостта на онази жалейка, изненадана от тържествеността, с която правителството възхвали паметта на мъртвия враг. Аурелиано Втори, както обикновено, отново взе да спи в къщата, докато мине ваканцията на дъщеря му, и навярно Фернанда направи нещо, за да възстанови предимствата си на законна съпруга, защото на следната година Меме завари една току-що родена сестричка, която кръстиха против волята на майката с името Амаранта-Урсула.
Меме беше свършила учението. Дипломата, удостоверяваща я като концертираща артистка на клавесин, бе потвърдена от виртуозността, с която изпълни прочути теми от XVII век на веселието, уредено да се отпразнува завършването й, с което се сложи край на скръбта. Гостите се възхитиха повече на рядката й двойственост, отколкото на нейното изкуство. Лекомисленият и дори малко детинският й нрав не изглеждаше подходящ за никаква сериозна дейност, но когато седнеше пред клавесина, тя се превръщаше в друго момиче, чиято непредвидена зрелост й даваше вид на възрастен. Такава бе винаги. Всъщност нямаше определено призвание, но посредством непреклонна дисциплина бе постигнала най-високи оценки, за да не се противи на майка си. Биха могли да й наложат изучаването на каквото и да било друго нещо и постиженията щяха да бъдат същите. Още от съвсем малка я дразнеше строгостта на Фернанда, навикът й да решава вместо другите, и би била способна на много по-сурова жертва, отколкото уроците по клавесин, само и само да не се сблъсква с нейната неотстъпчивост. В заключителното тържество на нея й се видя, че пергаментът с готически шрифт и рисувани заглавки я освобождава от едно задължение, което бе приела не толкова от послушание, отколкото от изгода, и си помисли, че оттогава насетне дори упоритостта на Фернанда няма да се загрижи отново за инструмент, който и монахините считаха за музейна вкаменелост. В първите години помисли, че пресмятанията й са погрешни, защото след като приспа половината град не само в гостната стая, но и на каквито да е благотворителни вечеринки, училищни събрания и родолюбиви възпоминания, провеждани в Макондо, майка й продължаваше да кани всеки новодошъл, за когото предполагаше, че ще е способен да оцени добродетелите на дъщерята. Само след смъртта на Амаранта, когато семейството отново се заключи за известно време в жалейка, Меме можа да затвори клавесина и да забрави ключа в някакъв дрешник, без Фернанда да си прави труд да проверява именно кога, нито пък по чия вина се бе загубил. Меме издържа нагледните доказателства със същия стоицизъм, с който се посвети на учението. Това бе цената на нейната свобода. Фернанда беше предоволна от кротостта й и толкова горда от възхищението, което събуждаше нейното изкуство, че никога не се противопостави къщата да е пълна с приятелки и дъщеря й да прекарва следобеда в насажденията и да отива на кино с Аурелиано Втори или доверени госпожи, стига отец Антонио-Исабел да е разрешил филма от амвона. В онези мигове на отмора се разкриваха истинските вкусове на Меме. Щастието й беше в противоположния край на
