тътрузената глава, която една жена носеше за косата, и окървавеният чувал, където бяха набутали късовете от детето.
За полковник Аурелиано Буендия това бе пределът на изкуплението. Изведнъж се видя да страда от същото възмущение, което изпита на младини пред трупа на жената, пребита с тояги, защото я ухапало бясно куче. Огледа групите зяпачи, застанали пред къщата, и с някогашния гръмовен глас, възстановен от едно дълбоко презрение към самия себе си, стовари върху им бремето от омраза, което вече не можеше да търпи в сърцето.
— Все някой ден — извика — ще въоръжа моите момчета, за да свършат с тия лайняни гринговци!
В течение на същата седмица по различни места на крайбрежието неговите седемнайсет сина бяха изловени като зайци от невидими престъпници, които се прицелиха в средата на пепелните им кръстове. Аурелиано Тъжни излизаше от дома на майка си в седем часа вечерта, когато пушечен изстрел, бликнал от мрака, прониза челото му, Аурелиано Ръж бе намерен в хамака, който имаше обичая да окачва във фабриката, с шило за трошене на лед, забито до дръжката между веждите му. Аурелиано Резач бе оставил годеницата си в дома на родителите й, след като я беше водил на кино, и се връщаше по неосветената Турска улица, когато някой, тъй и неоткрит сред множеството, даде револверен изстрел и го повали в казан с кипяща свинска мас. Няколко минути по-късно друг похлопа на вратата на стаята, където Аурелиано Аркайа се бе заключил с някаква жена, и му извика: „Бързай, че убиват братята ти!“ Жената, която беше с него, после разказа, че Аурелиано Аркайа скочил от леглото, отворил вратата, а там го чакали с маузеров залп, който пръснал черепа му. В онази нощ на смъртта, докато къщата се готвеше да бди над четирите трупа, Фернанда обходи селището като луда, търсейки Аурелиано Втори, когото Петра Котес заключи в един дрешник, мислейки, че лозунгът за унищожение обхваща всеки носещ името на полковника. Не го остави да излезе чак до четвъртия ден, когато телеграмите, получени от различни места на приморието, дадоха да се разбере, че настървението на невидимия враг е било насочено само срещу белязаните с пепелни кръстове братя, Амаранта потърси тефтера за сметки, където бе отбелязала данните на племенниците, и с пристигането на телеграмите зачертаваше имената, докато остана само това на най-големия. Помнеха го много добре поради противоположността на тъмната кожа с големите му зелени очи. Казваше се Аурелиано Амадор54, беше дърводелец и живееше в някакво загубено из предпланините селище. След като чака две седмици телеграмата за неговата смърт, Аурелиано Втори прати вестоносец да го предупреди, мислейки, че той не знае заплахата, виснала върху него. Вестоносецът се завърна с новината, че Аурелиано Амадор бил спасен. В нощта на унищожението отишли да го търсят у дома му двама мъже и изпразнили револверите си срещу него, ала не улучили пепелния кръст. Аурелиано Амадор успял да прескочи дворната ограда и се запилял из кривините на планината, която познавал длан по длан благодарение приятелството на индианците, между които търгувал с дърва. И вече не се чу за него.
Бяха черни дни за полковник Аурелиано Буендия. Президентът на републиката му отправи съболезнователна телеграма, в която обещаваше изчерпателно обследване и отдаваше почит към мъртъвците. По негова заповед кметът се озова на погребението с четири траурни венеца, които понечи да сложи върху ковчезите, но полковникът ги сложи на улицата. След погребението написа и лично занесе свирепа телеграма до президента на републиката, която телеграфистът отказа да предаде. Тогава я обогати с думи с безподобна нападателност, пъхна я в плик и я пусна по пощата. Както му се бе случило при смъртта на неговата съпруга, както толкова пъти му се случи през войната със смъртта на най-добрите му приятели, не изпитваше чувство на мъка, а сляп и без посока бяс, изтощително безсилие. Стигна дотам, че разобличи съзаклятничеството на отец Антонио-Исабел, защото белязал синовете му с неизличима пепел; та да бъдат разпознати от техните неприятели. Грохналият свещеник, който вече не свързваше много добре мислите и почваше да плаши богомолците с най-безсмислени тълкувания, подхващани от амвона, се появи един следобед в къщата с голямата чаша, където приготвяше пепелта за пепеляна сряда, и се опита да намаже с нея цялото семейство, за да покаже, че се маха с вода. Ала уплахата от нещастието бе проникнала толкова дълбоко, че дори самата Фернанда не се поддаде на допита, и никога вече хората не видяха един Буендия, коленичил пред трапезана в пепеляна сряда.
Полковник Аурелиано Буендия дълго време не успя да възобнови спокойствието си. Изостави майсторенето на рибки и едва-едва хапваше и ходеше като лунатик из цялата къща, помъкнал одеялото и предъвкващ един глух бяс. Подир три месеца косата му бе пепелява, някогашният мустак със засукани краища струйна върху безцветните устни, но пък очите му отново бяха два горящи въглена, изплашили ония, които го видяха да се ражда, и карали някога столовете да се претъркулват само като ги погледне. В гнева на своето мъчение безполезно се опитваше да предизвика предзнаменованията, които изведоха младостта му по опасни пътеки чак до безутешната пустош на славата. Бе изгубен, залутан в чужда къща, където вече нищо и никой не събуждаше у него ни най-малък остатък от чувство. Веднъж отвори стаята на Мелкиадес, търсейки дирите от едно предхождащо войната минало и намери само развалините, боклука, куповете мръсотия, натрупани от толкова години запустение. По кориците на книгите, които никой не бе чел повторно, в старите пергаменти, размекнати от влагата, се ширеше мъртвешки бледа растителност, а из въздуха, някога най-чистият и светъл в къщата, се носеше непоносим мирис на гнили спомени. Една сутрин завари Урсула да плаче под кестена, върху коленете на мъртвия съпруг. Полковник Аурелиано Буендия беше единственият обитател на къщата, който не продължаваше да вижда могъщия старец, потиснат от половин век живот на открито. „Поздрави баща си!“ — каза му Урсула. Той спря за миг пред кестена и още веднъж се увери, че и онова празно пространство не събужда у него никаква обич.
— Какво казва? — попита той.
— Много е тъжен — отвърна Урсула, — защото мисли, че скоро ще умреш.
— Кажете му — усмихна се полковникът, — че човек не умира, когато трябва, а когато може.
Предзнаменованието на мъртвия баща разбута последния тлеещ въглен от надменност, останал в сърцето му, но той го сбърка с внезапно поду хване на сила. И затова обсипа с въпроси Урсула да му разкрие на кое място в двора са закопани златните пари, които намериха в гипсовия свети Йосиф. „Никога няма да узнаеш — рече му тя с твърдост, вдъхновена от старо назидание. — Някой ден — добави — ще се появи стопанинът на това богатство и само той ще може да го изрови.“ Никой не знаеше защо един човек, който винаги е бил с толкова широка ръка, бе започнал да ламти за пари с подобна жажда, и то не за скромните количества, които биха му стигнали да посрещне някоя належаща нужда, а за богатство с безумни размери, чието само споменаване потопи в море от учудване Аурелиано Втори. Старите съмишленици, до които прибягна, търсейки помощ, се изпокриха, за да не го приемат. По онова време го чуха да казва: „Единствената сегашна разлика между либерали и консерватори е, че либералите ходят да се черкуват в пет часа, а консерваторите в осем“ Обаче настоя с такова упорство, умоляваше по такъв начин, до такава степен скърши принципите си на достойнство, че оттук малко, оттам малко, промъкващ се навсякъде с потайна грижовност и безмилостно упорство, успя да събере за осем месеца повече пари, отколкото Урсула имаше заровени. Тогава посети болния полковник Херинелдо Маркес, който да му помогнел да вдигне всеобщата война.
За известно време полковник Херинелдо Маркес беше наистина единственият, който би могъл да раздвижи, макар от люлеещия си стол на паралитик, мухлясалите конци на бунта, След Нерландското примирие, докато полковник Аурелиано Буендия се укриваше в изгнанието на златните си рибки, той поддържаше връзка с офицерите бунтовници, които му бяха верни до разгрома. Води с тях тъжната война на всекидневното унижение, на умоляванията и докладните записки на елате утре, на вече почти, на проучваме вашия случай с надлежното внимание; непоправимо загубената война срещу много учтивите и сигурни служители, които трябваше да отпуснат и никога не отпуснаха пожизнените пенсии. Другата война, кървавата, двайсетгодишна, не им причини толкова разрушения, както разяждащата война на вечното отлагане. Самият полковник Херинелдо Маркес, измъкнал се от три покушения, преживял три рани и излязъл невредим от безбройни битки, рухна в свирепата обсада на очакването и потъна в окаяния разгром на старостта, мислейки за Амаранта сред ромбовете от светлина на една отстъпена къща. Последните стари бойци, за които се узна нещо, се появиха снимани във вестник, вдигнали от недостойнство лица до някакъв безизвестен президент на републиката, който им подари значки със своя лик, за да ги носят на ревера, и им възвърна мръсното от кръв и барут знаме, за да го поставят върху своите ковчези. Другите, по-достойните, все още очакваха писмо в полузрака на обществената милост, и мряха от глад, оцеляваха от гняв, гниеха от старост в изящното лайно на славата. Тъй че когато полковник Аурелиано Буендия го покани да вдигнат
