самота, че на Аурелиано Втори му се видя, че вече не съществува никаква връзка между тях, и другарството, и заговорничеството не са нищо повече от самозалъгвания в миналото. Намисли да приказва с Маурисио Вавилония, смяташе, че тежката му дума на някогашен работодател ще го накара да се откаже от намеренията си, но Петра Котес го убеди, че онова са женски работи, тъй че остана да витае из облаци от нерешителност и едва крепен от надеждата, че заключването ще прекрати горестите на дъщерята.

Меме не даде никакъв признак на огорчение. Обратно, от съседната спалня Урсула долови безметежния ритъм на нейния сън, спокойствието на всекидневните й работи, порядъка на нейните хранения и доброто състояние на нейното храносмилане. Единственото, което озадачи Урсула след почти двумесечно наказание, бе, че Меме не се къпе заран, както правеха всички, а в седем вечерта. Понякога мислеше да я предупреди за скорпионите, но Меме беше толкова изплъзваща се от нея поради убеждението, че тя я бе издала, че предпочете да не я смущава с прабабешки неблагоразумия. Жълтите пеперуди нахлуваха в къщата още с падането на следобеда. Всяка вечер, върнала се от банята, Меме заварваше Фернанда отчаяна да мори пеперудите с помпичка и средство против насекоми. „Това е нещастие — казваше тя. — Цял живот са ми разправяли, че нощните пеперуди викат лошата орис.“ Една вечер, докато Меме беше в банята, Фернанда влезе случайно в нейната спалня и там имаше толкова пеперуди, че едва можеше да се диша. Докопа някакъв парцал, за да ги изплаши, и сърцето й се смрази от ужас, когато свърза нощните къпания на дъщеря си с лапите от горчица, които се търкулнаха по пода. Не дочака подходящ момент, както стори първия път. На другия ден покани на обяд новия кмет, слязъл като нея от студените и голи степи, и го помоли да постави нощна стража в задния двор, защото й се струвало, че крадели кокошки. Същата вечер стражата повали Маурисио Вавилония, когато повдигаше керемидите, за да влезе в банята, където го чакаше Меме, тръпнеща от любов сред скорпионите и пеперудите, както го беше правила почти всяка вечер през последните месеци. Врязал се в гръбначния му стълб куршум го прикова на легло за цял живот. Умря от старост в самота, без оплакване, без ропот, без нито един-единствен опит за неверие, измъчван от спомените и жълтите пеперуди, които не му дадоха ни миг покой, и обществено низвергнат като крадец на кокошки.

* * *

Събитията, които щяха да нанесат смъртния удар на Макондо, почваха да се съзират, когато отнесоха в къщата сина на Меме Буендия. Общественото положение тогава беше толкова несигурно, че никому не беше до частни скандали, тъй че Фернанда разполагаше е подходяща обстановка, за да държи детето скрито, сякаш никога не е съществувало. Трябваше да го приеме, защото обстоятелствата, при които й го занесоха, правеха отхвърлянето невъзможно. Трябваше да го търпи въпреки волята си цял живот, защото в решителния миг не й стигна смелост, за да изпълни съкровеното си решение да го удави в коритото на банята. Заключи го в някогашната работилница на полковник Аурелиано Буендия. Санта София де ла Пиедад тя успя да предума, че го била намерила да плава в кошничка. Урсула трябваше да умре, без да узнае неговия произход. Малката Амаранта-Урсула влезе веднъж в работилницата, когато Фернанда хранеше детето, и също повярва в мълвата за плаващата кошничка. Аурелиано Втори, окончателно отдалечен от съпругата заради ирационалния начин, по който тя се разпореди с трагедията на Меме, узна за съществуването на внука едва три години, след като го отнесоха в къщата, когато детето се измъкна от пленничество по невнимание на Фернанда и се показа в пруста за час от секундата, голо, и с разчорлени коси и с внушителна гага, като сопол на пуяк, сякаш не беше човешко създание, а енциклопедическото определение на людоед.

Фернанда не очакваше оня лош номер на непоправимата си участ. Детето бе като завръщането на един срам, който тя смяташе, че е прокудила завинаги от къщата. Едва бяха отнесли Маурисио Вавилония със строшен гръбначен стълб и вече Фернанда бе съобразила и най-нищожната подробност в замисъла, предназначен да отстрани всякаква следа от позора. Без да се допита до мъжа си, на другия ден тя си приготви багажа, напъха в едно куфарче бельо за три преобличалия, което можеше да потрябва на дъщеря й, и отиде да я вземе от спалнята половин час преди идването на влака.

— Да вървим, Рената — й каза тя.

Не й даде никакво обяснение. Меме, от своя страна, не го очакваше, нито го искаше. Не само не знаеше закъде отиват, но щеше да й е все едно, ако я бяха повели на заколение. Не бе продумала, нито пък щеше да го направи през целия си живот, откак бе чула изстрела в задния двор и едновременния болезнен вой на Маурисио Вавилония. Когато майка й заповяда да излезе от спалнята, тя не се вчеса, нито си изми лицето, и се качи на влака като лунатик, без да забележи дори жълтите пеперуди, които продължаваха да я следват. Фернанда не узна никога, нито си направи труда да проверява дали каменното й мълчание беше решение на нейната воля, или бе онемяла от удара на трагедията. Меме едва-едва осъзна пътуването през някогашната омагьосана област. Не видя усойните и безкрайни бананови насаждения от двете страни на линията. Не видя белите къщи на гринговците, нито техните съсухрени от праха и горещината градини, нито жените по къси панталони и ризи на сини ивици, които играеха на карти в портиците. Не видя волските каруци, натоварени с бананови гроздове из прашните пътища. Не видя девиците, скачащи като сабалови риби из прозирните реки, за да оставят у пътниците на влака горчивината от разкошните си гърди, нито шарените и окаяни бараки на трудещите се, където кръжаха жълтите пеперуди на Маурисио Вавилония и по чиито врати имаше зелени и нечистоплътни деца, седнали върху чукалата си, и бременни жени, които подвикваха ругатни при минаването на влака. Онова бегло видение, празник за нея, когато се връщаше от колежа, мина през сърцето на Меме, без да го зарадва. Не погледна през прозореца дори когато свърши лумналата влажност в насажденията и влакът мина през равнината с макове, където все още стояха овъглените ребра на испанския галеон, и после излезе в същия прозирен въздух и пред същото пенливо и мръсно море, където преди почти век се прекършиха самозалъгванията на Хосе-Аркадио Буендия.

В пет часа след пладне, когато стигнаха крайната гара на тресавището, тя слезе от влака, защото тъй направи Фернанда. Качиха се на файтонче, която изглеждаше огромен прилеп, теглен от астматичен кон, и прекосиха безутешния град, по чиито безконечни и напукани от селитрата улици отзвъняваше упражнение за пиано, също като онова, което слушаше Фернанда в подиробедните почивки на ранната си младост. Качиха се в речен кораб, чието дървено колело вдигаше шум до небесата и чиято проядена от ръждата желязна обшивка бълваше пламъци като уста на пещ. Меме се заключи в каютата. Два пъти на ден оставяше Фернанда чиния с храна до леглото, и два пъти на ден я отнасяше непипната, не защото Меме бе решила да умре от глад, а защото я отвращаваше самият мирис на храна и стомахът й изхвърляше дори водата. И самата тя не знаеше тогава, че нейната плодовитост бе надхитрила парите от горчица, както Фернанда го узна чак почти една година по-късно, когато й занесоха детето. В душната каюта, замаяна от трептенето на железните стени и непоносимата воня на раздвижената от корабното колело тиня, Меме изгуби сметката на дните. Много време беше минало, откак видя последната жълта пеперуда да се разбива в крилата на вентилатора и прие за непоправима истина, че Маурисио Вавилония е умрял. Обаче не се остави да бъде победена от примирението. Все тъй мислеше за него в мъчителното прекосяване, върху гърба на муле, през умопомрачаващата висока гола степ, където се загуби Аурелиано Втори, търсейки най- красивата жена, която е имало върху земята, и когато изкачиха хребета по индиански пътища и влязоха в злокобния град, по чиито каменни улички отеква погребалният звън от камбаните на трийсет и две черкви. Тая нощ спаха в запуснатата грамадна къща, върху дебелите дъски, които Фернанда сложи на пода в обхванатото от буренака помещение, и се загърнаха в парцалаци от завеси, които откъснаха от прозорците и които се дробяха при всяко обръщане на тялото. Меме узна къде бяха, защото сред уплахата на безсъницата видя да преминава облеченият в черно благороден господин, когото една далечна предколеда докараха в къщата в оловен ковчег. На другия ден, след богослужение, Фернанда я отведе в мрачно здание, и Меме незабавното разпозна по спомените, с които майка й обичаше да възкресява обителта, където я бяха възпитали за царица, и тогава разбра, че бяха стигнали края на пътуването. Докато Фернанда говореше с някого в съседния кабинет, тя остана в салона, шахматно покрит от големи блажни платна с колониални архиепископи, трепереща от студ, защото още носеше етаминен костюм с черни цветенца и коравите високи обувки, подпухнали от леда на голата степ. Стоеше права насред салона и мислеше за Маурисио Вавилония под жълтата струя на стъклописите, когато от кабинета излезе много красива послушница, носеща

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату