ден той се появи пред съдиите с черно боядисана коса и заговори испански без запъване. Адвокатите доказаха, че той не е сеньор Джак Браун, главен ръководител на банановото дружество и роден в Пратвил, Алабама, а безобиден продавач на билки, роден в Макондо и тъкмо там кръстен с името Дагоберто Фонсека. Малко по-късно, срещу един нов опит на трудещите се, адвокатите изложиха на обществени места удостоверението за кончината на сеньор Браун, узаконено от консули и канцеларии, с което се потвърждаваше, че на девети юни той бил прегазен в Чикаго от пожарна команда. Уморени от онова херменевтично59 безумие, трудещите се зарязаха властите на Макондо и се изкачиха със своите жалби до върховните съдилища. Точно там илюзионистите на правото доказаха, че исканията са лишени от всякаква законност, просто защото банановото дружество нямало, никога не е имало, нито пък щяло да има трудещи се на своя служба, а ги набирало случайно и временно. Тъй че се разпердушини измишльотината за шунката от Вирджиния, за чудотворните хапове и коледните нужници, и се постанови чрез съдебно решение и се провъзгласи в тържествени разпоредби несъществуването на трудещите се.
Голямата стачка избухна. Земеделските култури тъй си и останаха до никъде, плодовете презряха по дърветата и влаковете с по сто и двайсет вагона запряха из глухите линии. Бездействуващите работници наводниха селищата. Турската улица заблестя в една многодневна събота, а за билярдния салон в хотела на Яков трябваше да се установят смени по двайсет и четири часа. Там беше Хосе-Аркадио Втори в деня, когато се извести, че войската била натоварена да възстанови обществения ред. Макар да не беше по предзнаменованията, новината бе за него като известие на смъртта, което е очаквал още от далечната утрин, когато полковник Херинелдо Маркес му позволи да види разстрел. Обаче злата прокоба не промени неговата тържественост. Изигра хода, който бе предвидил, и не изпусна карамбола. Малко по-късно барабанният бой, залповете, лаянията на тръбата, виковете и блъскането на хората му посочиха, че не само партията билярд, но и мълчаливата и самотна партия, която играеше със самия себе си още от предутрото на разстрела, най-сетне са свършили. Тогава се показа на улицата и ги видя. Бяха три полка, чиято маршировка, отмервана от тъпан на гребци-каторжници, караше земята да трепери. Сумтенето им на многоглав змей просмука с вонлива пара яснотата на пладнето. Бяха малки, набити, тъпи. Потяха се с конска пот и имаха миризма на проядена от слънцето мърша и непроницаемото безстрашие на мъжете от високата и гола степ. Макар че се забавиха повече от час, докато отминат, би могло да се мисли, че бяха няколко ескадрона, които се въртят в кръг, защото всички бяха еднакви, синове на една и съща майка, и всички понасяха с еднаква твърдост тежестта на торбите и манерките, и срама на пушките с натъкнати щикове, и неудобството от сляпото подчинение, и чувството за чест. От мрачините на своето легло Урсула ги чу да минават и вдигна ръка с пръсти на кръст.60 Санта София де ла Пиедад просъществува за миг, надвесена върху бродираната покривка, която доизглаждаше, и помисли за сина си Хосе-Аркадио Втори, който без да трепне, през вратата на хотела на Яков, видя да отминават последните войници.
Военното положение упълномощаваше войската да поеме длъжността на съдник в спречкването, но никакъв опит за помирение не се направи. Щом изпарадираха в Макондо, войниците оставиха на една страна пушките, орязаха и натовариха бананите и мобилизираха влаковете. Трудещите се, които дотогава се бяха задоволили да изчакват, се втурнаха към планината без други оръжия освен мачетите за работа и взеха да саботират саботажа. Опожариха чифлици и управления, разрушиха релсите, за да преустановят минаването на влаковете, които почнаха да си проправят път с картечен огън, и прерязаха телеграфните и телефонни жици. Вадите се обагриха с кръв. Сеньор Браун, който си беше жив в електрифицирания кокошарник, бе изкаран от Макондо със семейството му под защита на войската. Положението заплашваше да прелее в неравна и кървава гражданска война, когато властите отправиха призив към трудещите се да се съсредоточат в Макондо. Призивът известяваше, че гражданският и военен началник на провинцията щял да пристигне другия петък, готов да посредничи в раздора.
Хосе-Аркадио Втори беше сред множеството, което се събра на гарата още от петък заранта. Участвувал бе в заседание на профсъюзните ръководители и беше натоварен заедно с полковник Гавилан да се размесят с тълпата, за да я насочват според обстоятелствата. Не се чувствуваше добре и замесваше някакво селитрено тесто на небцето, откак забеляза, че войската е поставила картечни гнезда около площадчето и че обиколеното с телени заграждения градче на банановото дружество е пазено от артилерийски единици. Към дванайсет часа, очаквайки един влак, който не идваше, над три хиляди трудещи се, жени и деца бяха препълнили откритото пространство пред гарата и се притискаха по съседните улици, които войската затвори с редици от картечници. Всичко онова тогава изглеждаше повече от посрещане — един ликуващ панаир. Бяха преместили сергиите за фританги и палатките за напитки от Турската улица и хората понасяха с много добро настроение досадата от очакването и жарещото слънце. Малко преди три часа плъзна слух, че официалният влак нямало да дойде чак до другия ден. Умореното множество изпусна въздишка на униние. Тогава един лейтенант от войската се покачи върху покрива на гарата, където имаше четири картечни гнезда, насочени към тълпата, и се чу знак за тишина. До Хосе-Аркадио Втори стоеше боса жена, много дебела, с две деца на около четири и седем години. Тя взе по-малкото и помоли Хосе-Аркадио Втори, без да го познава, да вдигне другото, за да чуе по-добре какво щяха да кажат. Хосе-Аркадио Втори тури детето да възседне главата му. Много години по-късно това дете щеше да продължава да разказва, без никой да му повярва, че било видяло лейтенанта да чете с грамофонна фуния Постановление номер четири на гражданския и военен началник на провинцията. Беше подписан от генерал Карлос Кортес Варгас и от неговия секретар, майор Гарсия Исаса, и в три члена от по осемдесет думи обявяваше стачниците за
Когато бе прочетено постановлението, сред оглушително негодуващо освиркване, един капитан замести лейтенанта върху покрива на гарата и с грамофонната фуния направи знаци, че искал да говори. Множеството отново запази тишина.
— Госпожи и господа — каза капитанът с нисък, бавен и малко уморен глас, — имате пет минути, за да се оттеглите.
Удвоеното дюдюкане и викове удавиха изсвирването на тръбата, която възвести началото на срока. Никой не помръдна.
— Минаха пет минути — рече капитанът със същия оттенък. — Още една минута и ще се открие огън.
Хосе-Аркадио Втори, потейки се в ледена пот, свали детето от раменете си и го предаде на жената. „Тия негодници са способни да стрелят!“ — промърмори тя. Хосе-Аркадио Втори не успя да продума, защото начаса разпозна дрезгавия глас на полковник Гавилан, който с вик повтори, сякаш ехо, думите на жената. Опиянен от напрежението, от чудната дълбочина на тишината, и освен това убеден, че нищо не би помръднало онова изумено от омаята на смъртта множество, Хосе-Аркадио Втори се повдигна над главите, които бяха пред него, и за пръв път през живота си извиси глас:
— Негодници! — викна той. — Подаряваме ви минутата, която остава.
В края на вика му се случи нещо, което не предизвика у него уплаха, а своеобразно съновидение. Капитанът даде заповед за огън и четиринайсет картечни гнезда му отговориха тутакси. Но всичко изглеждаше груба шега. Сякаш картечниците бяха заредени с пиротехнически гяволии, защото се чуваше жадното им тракане и се виждаха нажежените им храчки, ала не се долавяше ни най-лекото трепване, нито един глас, нито дори една въздишка сред плътното множество, което изглеждаше вкаменено от някаква мигновена неуязвимост. Изведнъж, встрани от гарата, смъртен вик раздра чародейството: „Ааай, майчице.“ Една земетръсна сила, един вулканичен полъх, един гибелен рев избухнаха в средата на множеството със страшна несдържана мощ. Хосе-Аркадио Втори едва смогна да вдигне детето, докато майката с другото бе погълната от мнозинството, разпръсквано на всички страни от суматохата.
Много години по-късно детето щеше да разказва все още, въпреки че съседите продължаваха да го смятат за изкуфял старец, че Хосе-Аркадио Втори го вдигнал над главата си и се оставил да бъде влачен, почти във въздуха, сякаш плуващ в ужаса на множеството, към съседната улица. Облагодетелствуваното положение позволи на детето да види, че в този момент неудържимата маса започваше да достига ъгъла, и редицата от картечници откри огън. Няколко гласа викаха едновременно:
— Лягай на земята!
Ония от първите редици вече го бяха сторили, пометени от картечните откоси. Оцелелите, вместо да се хвърлят на земята, понечиха да се върнат на площадчето и суматохата тогава размаха змейската си опашка
