беше глух. Не я прекъсна чак докато следобедът напредна много, когато не можа да понася повече думтенето на тъпан, измъчващо главата му.
— Млъкни вече, моля ти се — примоли й се той.
Фернанда, напротив, повиши глас. „Няма за какво да мълча — рече тя. — Който не иска да ме слуша, да си върви.“ Тогава Аурелиано Втори изгуби самообладание. Надигна се, без да бърза, сякаш мислеше само да протегне кости, и с отлично владян и целенасочен бяс сграбчи една по една саксиите с бегонии, гърнетата с папрат, съдините с ореган и едно по едно ги строши на парчета върху пода. Фернанда се изплаши, тъй като в действителност дотогава не бе съзнавала ясно ужасната вътрешна сила на опяването, но вече беше късно за какъвто и да е опит за поправяне. Опиянен от неудържимия порой на излиянието, Аурелиано Втори строши стъклото на шкафа и една по една, без да бърза, измъкна частите на сервиза и ги направи на пух и прах върху пода. Последователен, спокоен, тъй тържествен, какъвто бе при облепването на къщата с банкноти, после изпочупи о стените сервизите от чешко стъкло, рисуваните на ръка вази, картините с девици в претоварени от рози лодки, огледалата в позлатени рамки и всичко чупливо, от стаята до килера, и приключи с делвата в кухнята, която се пръсна насред двора с дълбок взрив. После си изми ръцете, наметна навосъченото платно и преди полунощ се върна с няколко корави свиела солено месо, няколко чувала ориз и царевица с гъгрица и няколко дръгливи бананови грозда. Оттогава вече не липсваха неща за ядене.
Амаранта-Урсула и малкият Аурелиано щяха да запомнят потопа като щастливо време. Въпреки суровостта на Фернанда те цамбуркаха из блатата по двора, ловяха гущери, за да ги разчекват, и играеха на „отрови супа“, сипвайки прах от криле на пеперуди в тенджерата при недоглежданията на Санта София де ла Пиедад. Урсула беше най-забавната им играчка. Имаха я за грохнала голяма кукла, която отнасяха и донасяха из ъглите, предрешена с цветни парцали и с изрисувано в сажди и чернилка лице, и един път без малко да й изтърбушат очите, както правеха на жабите с градинарските ножици. Нищо не ги караше да се веселят толкова шумно, както нейните бълнувания. Наистина, вероятно нещо бе се случило в мозъка й на третата година от дъжда, защото полека-лека изгуби усет за действителността и дотолкова бъркаше сегашното време с далечни епохи на своя живот, че веднъж прекара три дни в безутешен плач за смъртта на Петронила Игуаран, прабаба й, погребана преди повече от век. Потъна в толкова нелепо състояние на обърканост, та вярваше, че малкият Аурелиано е нейният син, полковникът, по времето, когато го заведоха да види леда, и че Хосе-Аркадио, тогава в семинарията, е първородният и син, заминал с циганите. Толкова много говори за семейството, че децата се научиха да й устройват въображаеми гостувания на същества не само отдавна-отдавна умрели, но и живели в различни времена. Седнала в леглото, с покрита от пепел коса и забулено в червена кърпа лице, Урсула беше щастлива сред недействителния род, който децата описваха, без да пропускат подробности, сякаш наистина го бяха познавали. Урсула разговаряше с дедите си за събития, предхождащи нейното собствено съществуване, наслаждаваше се на вестите, които й донасяха, и плачеше с тях за умрели много по-наскоро, отколкото самите събеседници. Децата скоро забелязаха, че в течение на тия призрачни гостувания Урсула винаги поставяше въпрос, предназначен да установи кой е занесъл в къщата по време на войната гипсов свети Йосиф в естествен размер, за да го пазели, докато отминел дъждът. Тъй Аурелиано Втори си спомни за богатството, закопано в място, което само Урсула знаеше, но бяха безполезни въпросите и хитрите уловки, които му хрумваха, защото в лабиринтите на своето бълнуване тя изглежда пазеше едно странично поле от умствена яснота, за да защищава оная тайна, която щеше да разкрие само на онзи, който докаже, че е истинският стопанин на погребаното злато. Беше толкова изкусна и толкова точна, че когато Аурелиано Втори подучи един от другарите си по хапване и пийване да мине за собственика на състоянието, тя го оплете в изчерпателен и осеян с тънки клопки разпит.
Убеден, че Урсула ще отнесе тайната в гроба, Аурелиано Втори нае група изкопчии под предлог да построели канали за отводняване в предния и задния двор и сам надупчи почвата с железни шишове и с всякакви уреди за откриване на метали, без да намери нищо, което да прилича на злато в тримесечните изнурителни обследвания. По-късно прибягна до Пилар Тернера с надежда, че картите ще видят повече, отколкото копачите, но тя започна с обяснението, че е: безполезен всякакъв опит, докато не друг, а Урсула не сече тестето. Потвърди в замяна съществуването на съкровището с точност, че са седем хиляди двеста и четиринайсет монети, закопани в три брезентови чувала с мрежи от медна жица, в кръг с радиус от сто двайсет и два метра, ако се вземе за център леглото на Урсула, но предупреди, че няма да бъде намерено, преди да спре дъждът и преди слънцата на три последователни юнски месеца да превърнат в прах калищата. Изобилието и обстойната неяснота на сведенията се сториха на Аурелиано Втори толкова подобни на спиритическите басни, че настоя в своите начинания, въпреки че беше август и би било нужно да чака поне три години, та да задоволи условията на предвиждането. Първо го учуди, макар в същото време да увеличи неговото объркване, потвърждението, че има точно сто и два метра от леглото на Урсула до оградата на задния двор. Фернанда се побоя да не би да е толкова луд, колкото брат му близнака, когато го видя да прави измерванията, и още повече, когато заповяда на групите изкопчии да задълбаят още с метър ямите. Плячка на изследователско безумие, сравнимо само с онова на прадядо му, когато диреше пътя към изобретенията, Аурелиано Втори изгуби последните торби с мазнина, които му оставаха, и някогашната прилика с брата близнак отново изпъкна не само поради отъняването на фигурата, но и заради отдалечения вид и вглъбеността. Повече не се загрижи за децата. Ядеше по кое да е време, оплескан от краката до главата, и го вършеше в някой ъгъл на кухнята и едва-едва отговаряше на случайните въпроси на Санта София де ла Пиедад. Виждайки го да работи по този начин, както никога не бе сънувала, че може да го направи, Фернанда помисли, че безстрашието му е грижовност и че ламтежът му е самоотверженост, и че дебелоглавието му е упоритост, и това ухапа вътрешностите й поради свирепостта, с която бе дрънкала срещу неговата мърлявост. Ала на Аурелиано Втори тогава не му беше до милозливи помирявания. Потънал до шия в тресавище от мъртви клонаци и изгнили цветя, той преобърна и налице, и наопаки почвата в градината, след като бе свършил в предния и задния двор, и продупчи толкова дълбоко основите под източния трем на къщата, че една нощ всички се събудиха ужасени от нещо, което, изглежда, беше някакъв гибелен трус както заради трептенията, така и заради ужасяващото подземно скърцане, а то три помещения се свличаха и беше зейнала пукнатина, от която човек тръпки го полазваха, от пруста до спалнята на Фернанда. Аурелиано Втори пак не се отказа от изследването. Дори когато вече се бяха свършили и последните надежди и единствено, изглежда, имаха някакъв смисъл предсказанията на картите, той подсили нащърбените основи, позакърпи пукнатината с хоросан и продължи да копае откъм западната страна. Все още беше там втората седмица на следващия юли, когато дъждът почна да утихва и облаците малко по малко се издигнаха, и се видя, че всеки миг ще престане да вали. Тъй и стана. Един петък в два часа след пладне светът бе осветен от глупаво, алено и грапаво като тухлен прах слънце, почти толкова свежо, колкото водата, и не валя в продължение на десет години.
Макондо беше в развалини. Сред блатата по улиците оставаха изпотрошени мебели, скелети от покрити с червени перуники животни, последни спомени от пълчищата пришълци, които избягаха от Макондо така замаяно, както и бяха дошли. Къщите, вдигнати толкова спешно по време на банановата треска, бяха запуснати. Банановото дружество отнесе съоръженията си. От някогашното телено градче стояха само развалините. Дървените къщи, прохладните тераси, където протичаха спокойните следобеди в игра на карти, сякаш бяха сринати от избързването на пророческия вятър, който подир години щеше да изличи Макондо от лицето на земята. Единствената човешка диря, оставена от онзи хищен полъх, бе една ръкавица на Патриция Браун в задушената от тринитариите лека кола. Омагьосаната област, която Хосе-Аркадио Буендия изследва по време на основаването и където после процъфтяха банановите насаждения, беше тресавище от гниещи чукани, в чийто далечен кръгозор години наред се съзираше мълчаливата пяна на морето. Аурелиано Втори изстрада безизходица от опечаление първата неделя, когато облече сухи дрехи и излезе да огледа селището. Преживелите гибелното бедствие седяха посред улиците и се наслаждаваха на първите слънца. Все още пазеха по кожата си воднозеленявия оттенък на водораслите и мириса на килер, който дъждът бе отпечатал, но в дъното на сърцата си изглеждаха доволни, че са си възвърнали селището, в което се родиха. Турската улица отново беше предишната, онази от времето, когато арабите, по чехли и с халки на ушите, обхождаха света да разменят папагали гуакамайя за джунджурии и намериха в Макондо надеждно пристанище, за да си отдъхнат от своето хилядолетно положение на бездомници. От другата страна на дъжда стоката по базарите капеше на парчета, разгънатите по вратите платове бяха прошарени от мъх, тезгяхите подкопани от термити, и стените, проядени от влагата, но арабите от третото поколение седяха на същото място и в същото положение на своите бащи и дядовци, мълчаливи, безстрашни,
