неуязвими за времето и нещастието, толкова живи или толкова мъртви, колкото бяха след чумата- безсънница и след трийсет и двете войни на полковник Аурелиано Буендия. Толкова учудваща беше здравината на техния дух пред развалините на игралните маси, сергиите за фританги, къщичките на стрелбищата и уличката, където се тълкуваха сънищата и се отгатваше бъдещето, че Аурелиано Втори ги запита с обичайната си лековатост с какви тайнствени средства са си послужили, за да не потънат в бурята, как по дяволите са направили да не се удавят, и един по един, от врата на врата, те му върнаха една лукава усмивка и един бленуващ поглед и всички му дадоха, без да се уговарят, един й същи отговор:
— С плуване.
Петра Котес беше може би единственият местен жител, който имаше сърцето на арабин. Бе видяла последните отломки на своите обори и конюшни, влачени от бурята, но бе смогнала да задържи къщата на крака. В последната година бе пращала настойчиви заръки до Аурелиано Втори, а той й бе отговарял, че не знаел кога ще се върне в дома й, но че във всеки случай щял да занесе цял сандък златни пари, за да облицова спалнята. Тогава тя бе ровила из сърцето си, търсейки силата, която да й позволи да преживее нещастието, и беше намерила един разсъдъчен и справедлив бяс, с който се бе заклела да възстанови състоянието, прахосано от любовника и допрахосано от потопа. Това бе толкова несъкрушимо решение, че Аурелиано Втори се върна в дома й осем месеца след последната заръка и я завари зеленява, чорлава, с хлътнали клепачи, с осланена от крастата кожа, но пишейки номерца върху късчета хартия, за да разиграе томбола. Аурелиано Втори остана смаян и беше толкова омършавял и толкова тържествен, че Петра Котес не повярва, че този, който се бе върнал да я търси, е любовникът от целия неин живот, а братът близнак.
— Ти си луда — рече той. — Освен ако не мислиш да разиграваш кокалите.
Тогава тя му каза да надзърне в спалнята и Аурелиано Втори видя мулето. Кожата му беше лепната върху ребрата, както на стопанката, но беше толкова живо и решително, колкото и тя. Петра Котес го бе изхранила с гнева си, а когато нямаше повече треви, нито царевица, нито корени, приюти го в собствената си спалня и му дава да яде чаршафите от перикал, персийските килими, плюшените покривки, кадифените завеси и везания със златни нишки и с грамадни копринени пискюли балдахин на епископския креват.
Урсула трябваше да направи голямо усилие, за да изпълни обещанието си да умре, щом спре дъждът. Повеите на умствено прояснение, тъй оскъдни по време на дъжда, зачестиха от август насетне с духналия сух вятър, който задушаваше розовите храсти и вкаменяваше блатата и който накрая поръси върху Макондо жарещия прах, покрил завинаги ръждясалите цинкови покриви и стогодишните бадемови дървета. Урсула плака от жал, когато откри, че повече от три години е била играчка на децата. Изми си наплесканото лице, смъкна си шарените панделки, гущерите и сухите жаби, и броениците, и старинните огърлици на арабите, които бяха окачили по цялото й тяло, и за пръв път след смъртта на Амаранта напусна леглото без ничия подкрепа, за да се включи отново в домашния живот. Храбростта на непобедимото й сърце я водеше из тъмнотите. Ония, които обърнаха внимание на нейните препъвания и се сблъскаха с архангелската й ръка, винаги вдигната на височината на главата, помислиха, че с голяма мъка се оправя с тялото си, но още не повярваха, че е сляпа. Не й трябваше да вижда, за да разбере, че цветните лехи, гледани с такава прилежност още от първото преустройство, бяха разрушени от дъжда и сринати от разкопките на Аурелиано Втори, и че стените и циментът на подовете бяха напукани, мебелите разсъхнати и обезцветени, вратите изкъртени от касите, а семейството заплашено от дух на примиреност и униние, невъобразими по нейно време. Движейки се пипнешком из празните спални, тя долавяше постоянния гърмол на термити, които провъртваха дървенията, и ножечното тракане на молеца в дрешниците, и опустошителния грохот на огромните червени мравки, които бяха процъфтели в потопа и подкопаваха основите на къщата. Един ден отвори сандъка на светците и трябваше да помоли за помощ Санта София де ла Пиедад, за да смъкне от себе си хлебарките, изскочили от вътрешността му, който вече бяха стрили на прах дрехите. „Не е възможно да се живее в тая небрежност — казваше. — Както сме я подкарали, накрая зверовете ще ни погълнат.“ Оттогава насетне нямаше нито миг покой. Станала още преди да разсъмне, хващаше когото свари, включително децата. Тури на слънце оскъдните дрехи, все още в състояние да бъдат използувани, прогони хлебарките в изненадващи нападения с прахове срещу насекоми, изтръгна вените от термитите по врати и прозорци и задуши с негасена вар мравките в техните бърлоги. Възстановителската треска накрая я отведе в забравените стаи. Накара да разчистят от разрушения и паяжини стаята, където му изсъхна пипето на Хосе-Аркадио Буендия в дирене на философския камък, сложи в ред златарската работилница, разбъчкана от войниците, и най-накрая поиска ключовете за стаята на Мелкиадес, за да види в какво състояние се намира. Вярна на волята на Хосе-Аркадио, който бе забранил всякаква намеса, докато няма действителен признак, че е умрял, Санта София де ла Пиедад прибягна до какви ли не увъртания да се обърка Урсула. Но нейната решимост да не изостави на насекомите дори най-отдалеченото и негодно кътче в къщата беше толкова непоколебима, че тя разпердушини всички пречки, които й поставиха, и след тридневни настоявания постигна да й отворят стаята. Трябваше да се вкопчи за касата на вратата, за да не я повали смраднята, но й бяха нужни не повече от две секунди, за да си припомни, че там стояха прибрани седемдесет и двете цукала на ученичките и че в една от първите нощи на дъжда войнишки патрул бе претърсил къщата, дирейки Хосе-Аркадио Втори и не бяха могли да го намерят.
— Благословен да е господ-бог! — възкликна тя, сякаш бе видяла всичко. — Толкова да се мъча да ти внуша добрите порядки, а ти накрая да заживееш като свиня.
Хосе-Аркадио Втори все тъй препрочиташе пергаментите. Единственото видимо нещо в чорлавата неразбория от коси бяха зъбите под ивици зеленява тиня и неподвижните очи. Разпознал гласа на прабаба си, той помръдна глава към вратата, понечи да се усмихне, и без да знае това, повтори някогашни думи на Урсула.
— Какво искате? — промърмори той. — Времето минава.
— Така е — рече Урсула, — ама не чак толкова.
Казвайки го, осъзна, че дава същия отговор, който получи от полковник Аурелиано Буендия в килията му на смъртник и още веднъж потръпна, защото се увери, че времето не отминава, както току-що се бе съгласила, а се върти в кръг. Но и тогава не даде възможност на примирението. Сгълча Хосе-Аркадио Втори, сякаш беше някое дете, и настоя да се изкъпе и обръсне и да й заеме силата си, за да довъзстанови къщата. Самата мисъл да напусне стаята, която му бе предоставила покой, ужаси Хосе-Аркадио Втори. Извика, че няма човешка власт, способна да го накара да излезе, защото не иска да види влака с двеста вагона, натоварени с мъртъвци, който всяка вечер потегля от Макондо към морето. „Всички, които бяха на гарата — викаше. — Три хиляди четиристотин и осем.“ Едва тогава Урсула разбра, че той се намира в свят на мрачини, много по-непрогледен, отколкото нейния, толкова непристъпен и самотен, колкото онзи на прадядото. Остави го в стаята, но постигна да не слагат вече катинара, да чистят всеки ден, да изхвърлят пукалата на бунището, да оставят само едно, и да поддържат Хосе-Аркадио Втори такъв чист и спретнат, какъвто бе прадядото в дългото си пленничество под кестена. Отначало Фернанда тълкуваше оная шетня като пристъп на старешка лудост и едва-едва сдържаше раздразнението си. Но Хосе-Аркадио по онова време й извести от Рим, че възнамерявал да отиде в Макондо, преди да даде обет, и добрата вест й вдъхна такова въодушевление, че изневиделица се видя да полива цветята по четири пъти на ден, за да не би синът й да си създаде лошо впечатление за къщата. Същият този подтик я накара да ускори преписката с невидимите лекари и да възобнови в пруста саксиите с папрат и ореган и съдините с бегонии много преди Урсула да узнае, че са били разрушени от опустошителския бяс на Аурелиано Втори. По-късно продаде сребърния сервиз и купи керамични сервизи за ядене, супници и черпаци, сплавени от цинк, олово и калай, и прибори от алпака и обедни с тях шкафовете, привикнали с порцелана на Индийското сдружение и чешкия кристал. Урсула се мъчеше да иде все по-далеч. „Да се отворят врати и прозорци — викаше. — Да се сготви месо и риба, да се купят най-големите костенурки, да дойдат другоземците да простират рогозките си из ъглите и да пикаят върху розите, да сядат на масата да ядат по колкото си пъти искат, и да се уригват, и да плямпат, и с ботуши да изпоцапат всичко, и да правят с нас каквото си щат, защото това е единственият начин да се изплаши разрухата.“. Но това бе празна самоизмама. Беше вече прекалено стара и живееше в
