излишък, за да повтори чудото с карамеловите животинки, а никой от потомците не бе наследил нейната твърдост. Къщата си остана затворена по заповед на Фернанда.
Аурелиано Втори, отново занесъл сандъците си в дома на Петра Котес, едва разполагаше със средства, за да не умре от глад семейството. От томболата с мулето Петра Котес и той бяха купили други животни, с които смогнаха да завъртят първобитна лотарийна търговия. Аурелиано Втори ходеше от къща в къща да предлага билетчета, които сам изрисуваше с цветни мастила, за да ги направи по-привлекателни и убедителни, и може би не си даваше сметка, че мнозина ги купуваха от благодарност, а повечето от състрадание. Обаче и най-милостивите купувачи получаваха възможността да спечелят прасе за двайсет сентаво или юница за трийсет и две и толкова се въодушевяваха от надеждата, че вторник вечер препълваха двора на Петра Котес и очакваха момента, в който случайно избрано дете ще изтегли от торбата печелившия номер. Скоро това се превърна в седмичен панаир, тъй като с падането на следобеда се настаняваха в двора маси с фританги и сергии за напитки и мнозина от облагодетелствуваните още там заколваха спечеленото животно при условие, че другите ще платят музиката и ракията, тъй че без да го е желал, Аурелиано Втори отново се видя да свири на акордеон и да участвува в скромни надпревари по хищничество. Тия немощни отзвуци от пируванията в други дни послужиха самият Аурелиано Втори да открие колко е отпаднал духом и до каква степен е пресъхнало остроумието му на майстор-веселбар. Той беше променен човек. Сто и двайсетте кила, до които стигна по времето, когато предизвика Слоницата, се бяха свели до седемдесет и осем; чистосърдечното и подпухнало лице на костенурка бе станало като на игуана и винаги се намираше близо до скуката и умората. За Петра Котес обаче никога не е бил по-добър мъж, отколкото тогава, може би защото объркваше с любов състраданието, което той й вдъхваше, и чувството за взаимопомощ, което немотията бе пробудила и у двамата. Оголеното легло престана да бъде място за безчинства и се превърна в убежище на доверявания. Освободени от повтарящите огледала, които бяха продали на търг, че да купят животни за томболата, и от похотливите дамаски и кадифета, които мулето бе изяло, те стояха будни до много късно с невинността на безсънни дядо и баба, използувайки да правят сметки и прехвърлят сентаво времето, което преди прахосваха да се прахосват. Понякога първите петли ги заварваха да правят и развалят купчинки от монети, да махват малко оттук, та да го сложат там, тъй че това да стигне да задоволят Фернанда, а онова за обувки на Амаранта-Урсула, другото — за Санта София де ла Пиедад, която не сефтосваше костюм от времената на шума, а това другото да се поръча ковчег, ако умре Урсула, а това за кафето, което се покачваше с по едно сентаво либрата всеки три месеца, а това — за захарта, която подслаждаше все по-малко, това — за дървата за огрев, още мокри от потопа, и това другото — за хартия и цветно мастило за билетите, а онова пък, което оставаше, за да погасяват постепенно стойността на априлската телица, чиято кожа по чудо спасиха, защото я хвана синя пъпка, когато бяха разпродадени почти всички номера от томболата. Бяха толкова чисти ония богослужения по бедност, че винаги определяха най-добрата част за Фернанда и не го направиха никога от угризение, нито от милосърдие, а защото нейното благополучие ги интересуваше повече, отколкото тяхното собствено. Всъщност онова, което ставаше с тях, макар никой от двамата да не си даваше сметка, беше, че и двамата мислеха за Фернанда като за дъщерята, която бяха искали да имат и нямаха, и то до такава степен, че веднъж се примириха три дни да ядат булгур, за да може тя да си купи някаква холандска покривка. Обаче колкото и да се претрепваха от работа, колкото и много пари да стискаха и колкото и хитрини да измисляха, техните ангели-хранители заспиваха от умора, докато те слагаха и махаха монети, мъчейки се да им стигат поне за преживяване. В безсъницата, оставяна им от лошите сметки, се питаха какво се е случило по света, та животните да не раждат със същата безреда, както преди, защо парите се изпаряваха от ръцете и защо хората, неотдавна палили снопчета банкноти по веселби, смятаха, че е пладнешки обир да се взема по дванайсет сентаво за томболата с шест кокошки. Аурелиано Втори мислеше, без да го казва, че злото не е в света, а в някое закътано място на тайнственото сърце на Петра Котес, където нещо се е случило по време на потопа и е направило безплодни животните и изплъзващи се парите. Озадачен от тая загадка, разрови се толкова надълбоко из нейните чувства, че търсейки изгодата, намери любовта, защото докато се мъчеше тя да го обикне, накрая той я заобича. Петра Котес, от своя страна, го обичаше все повече и повече, защото чувствуваше да нараства неговата обич и тъй насред есен отново повярва в младежкото суеверие, че бедността робува на любовта. И двамата тогава възпоменаваха като пречка лудешките веселби, пищното богатство и необузданото безпътство и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота. Лудешки влюбени след толкова годишно безплодно съзаклятничество, те се наслаждаваха на чудото да се обичат както около масата, така и в леглото и бяха толкова щастливи, че дори вече превърнати в двама изтощени старци, все тъй си играеха като зайчета и се боричкаха като кучета.
Никога томболите не стигаха за повече. Отначало Аурелиано Втори заемаше три дни от седмицата, заключен в някогашното си писалище на скотовъдец, да рисува билет подир билет, да оцветява с известно изящество една червена кравичка, едно зелено прасенце, или няколко сини кокошчици, според разиграваното животно, и извайваше с добро подражание на печатни букви името, което се видя добро на Петра Котес, за да кръсти търговията:
Аурелиано Втори беше толкова зает в опитите си да заздрави доброто име на своите томболи, че едва му оставаше време да види децата. Фернанда настани Амаранта-Урсула в малко частно училище, където не се приемаха повече от шест ученички, но отказа да позволи на Аурелиано да посещава общественото училище. Смяташе, че вече е отстъпила прекалено много, като е приела той да напусне стаята. Освен това в училищата по онова време се приемаха само законнородени деца от католически бракосъчетания, а в кръщелното свидетелство, което бяха окачили с карфица за престилчицата на Аурелиано, когато го отпратиха в къщи, той бе записан като подхвърлено дете. Тъй че си остана заключен, изоставен под милостивото наглеждане на Санта София де ла Пиедад и умствените поврати на Урсула, и откриваше тесния свят на къщата според обясненията на бабите. Беше нежен и източен, с любознателност, която изкарваше от кожата възрастните, но противно на мъчителския и понякога ясновидски поглед, който имаше полковникът на същата възраст, неговият беше примигващ и малко разсеян. Докато Амаранта-Урсула беше в първоначалното училище, той ловеше дъждовни червеи и измъчваше насекоми в градината. Но веднъж, кога го Фернанда го завари да пъха скорпиони в една кутия, за да ги пуска по рогозката на Урсула, заключи го в някогашната спалня на Меме, където той се разсейваше от самотните си часове, прехвърляйки илюстрациите на енциклопедията. Там го намери Урсула един следобед, когато ръсеше къщата със светена вода и китка коприва, и макар много пъти да е бивала с него, запита го кой е.
— Аз съм Аурелиано Буендия.
— Вярно — отвърна тя. — Време е вече да почнеш да учиш златарство.
Отново го обърка със своя син, защото топлият вятър, който смени потопа и вдъхна в мозъка на Урсула временни повеи на проблясък, бе отминал. Не си възвърна повторно разума. Когато влизаше в спалнята, заварваше там Петронила Игуаран, с досадното украшенийце и палтенцето с дребни мъниста, които си туряше за гостувания по задължение, и заварваше Транкилѝна Марѝя Миния̀та Алако̀ке Буендия, своята баба, да си вее с пауново перо в стола-люлка на недъгава, и своя прадядо Аурелиано-Аркадио Буендия с мнимата си долама на вицекралски стражник, и Аурелиано Игуаран, баща си, който бе измислил молитва да се спържват и падат червеите от кравите, и оная богобоязливка, майка си, и братовчеда със свинската опашка, и Хосе-Аркадио Буендия, и своите мъртви деца, всички насядали по столове, които бяха опрели до стената, сякаш не бяха на гости, а на бдение над покойник. Тя скърпваше някакъв цветист брътвеж, подхващаше работи от далечни времена, тъй че когато Амаранта-Урсула се връщаше от училище и Аурелиано се уморяваше от енциклопедията, намираха я седнала в леглото да си приказва самичка, загубена из лутаница от мъртъвци. „Огън“ — викна тя веднъж, ужасена, и за миг пося суматоха в къщата, ала онова, което известяваше, беше пожарът в една конюшня, на който бе присъствувала на четиригодишна възраст. Така разбърка миналото със съвремието, че в два-трите повея на просветление, които я споходиха преди да умре, никой не узна съвсем ясно дали говореше за онова, което чувствува, или за онова, което си припомня. Малко по малко тя се свиваше, обезобразяваше, съсухряше
