стигаха за цяла седмица. Никой не узна, че ония хранителни припаси ги пращаше Петра Котес с мисълта, че продължителното милосърдие е начин за унизяване на оная, която я бе унижила. Обаче злобата й се разсея много по-рано, отколкото тя самата очакваше, и тогава продължи да изпраща храната от гордост и накрая от състрадание. Неведнъж, когато й липсваше смелост да продава билетчетата и хората изгубиха интерес към томболата, оставаше гладна тя, за да яде Фернанда, и продължи да изпълнява поетото задължение, докато видя да минава погребението й.
За Санта София де ла Пиедад това, че намаляха обитателите на къщата, трябва да е било почивката, на която имаше право след повече от половин век работа. Никога не бе се чул ропот от оная безмълвна, непроницаема жена, която пося в семейството ангелските кълнове на Ремедиос, красивата и загадъчната тържественост на Хосе-Аркадио Втори, която посвети цял един живот от самота и мълчаливост да отглежда деца, които едва ли помнеха, че са нейни синове и внуци, и която се грижи за Аурелиано, сякаш бе излязъл от нейната утроба, без сама да знае, че е негова прабаба. Само в къща като онази беше обяснимо, че е спала винаги върху палмова рогозчица, която постилаше на пода в хамбара, сред нощното гръмолене на плъховете, и без да е разправяла никому как една нощ я разбуди страшното усещане, че някой я гледа в тъмнината, а то една усойница се плъзгаше по корема й. Знаеше, че ако бе разказала на Урсула, тя би я сложила да спи в собственото си легло, но беше по времето, когато никой нищо не разбираше, преди да се разкрещят в пруста, защото непосилният труд в хлебарницата, стрясканията от войната и грижите по децата не оставиха време да се мисли за чуждото щастие. Петра Котес, която никога не видя, единствена си спомняше за нея. Стараеше се тя да има сносни обувки за излизане, никога Да не й липсва костюм, дори по времето, когато правеха чудеса с парите от томболите. Когато Фернанда дойде в къщата, имаше поводи да смята, че тя е някаква увековечена прислужница и макар неведнъж, чу да казват, че е майка на нейния съпруг, това й се виждаше толкова невероятно, че по-трудно го проумя, отколкото забрави. Санта София де ла Пиедад изглежда никога не се раздразни от онова подчинено положение. Напротив, създаваше впечатление, че й харесва да ходи по ъглите, без отдих, без оплакване, да поддържа подредена и чиста огромната къща, където живя от моминството си и която, особено по време на банановото дружество, приличаше повече на казарма, отколкото на домашно огнище. Но когато умря Урсула, свръхчовешката грижовност на Санта София де ла Пиедад, страшната й трудоспособност захванаха да се прекършват. Не само защото беше стара и изчерпана, а защото къщата изневиделица се сгромоляса в някаква старческа безизходица. Нежен мъх се изкатери по стените. Когато вече нямаше нито едно необрасло място в дворовете, буренакът разчупи изотдолу цимента на пруста, напотроши го като стъкло и през пукнатините се провряха същите жълти цветенца, които почти преди един век Урсула бе намерила в чашата с изкуствената челюст на Мелкиадес. Без време и без средства да предотврати безчинствата на природата, Санта София де ла Пиедад прекарваше деня в спалните да плаши гущерите, които през нощта пак се намъкваха. Една сутрин видя как червените мравки напуснаха подкопаните основи, прекосиха цветната градина, изкачиха се по перилото, където бегониите бяха придобили землист цвят, и навлязоха чак до дъното на къщата. Опита първо да ги трепе с метла, после с прах против насекоми и най-накрая с вар, но на другия ден те биваха пак на същото място, минаваха все тъй упорити и непобедими. Фернанда пишеше писма до децата си и не забелязваше неудържимото нахлуване на разрухата. Санта София де ла Пиедад продължи да се бори сама, воюваше срещу буренака, за да не влезе в кухнята, изтръгваше от стените огромните паяжинени пискюли, които се размножаваха за няколко часа, остъргваше термитите. Но когато видя, че и стаята на Мелкиадес е пълна с паяжини и прахоляк, макар да я метеше и забърсваше по три пъти на ден и че въпреки чистаческия й бяс, е заплашена от развалините и окаяния вид, който само полковник Аурелиано Буендия и младият военен бяха предвидили, тя разбра, че е победена. Тогава си тури износения неделен костюм, някакви стари обувки на Урсула и чифт памучни чорапи, подарени от Амаранта-Урсула, и сви на вързопче останалото й бельо за две-три преобличания.
— Предавам се — каза тя на Аурелиано. — Това е голяма къща за бедните ми кокали.
Аурелиано я запита къде отива и тя направи неясно движение. Обаче се опита да обясни, че отивала да прекара последните си години при някаква първа братовчедка, която живеела в Риоача. Това не беше правдоподобно обяснение. От смъртта на нейните родители тя не бе имала досег с никого в селището, нито пък бе получавала писма, нито бележки, нито я чуха да говори за какъвто и да е роднина. Аурелиано й даде четиринайсет златни рибки, защото беше готова да замине с единственото, което имаше: едно песо и двайсет и пет сентаво. От прозореца на стаята той я видя да прекосява двора с вързопчето си дрехи, помъкнала крака и изгърбена от годините, видя я да провира ръка през една дупка на вратника, за да пусне мандалото, след като беше излязла. Нито я чуха, нито я видяха повече.
Когато научи за бягството, Фернанда плямпа цял един ден, докато преглеждаше сандъци, скринове и шкафове, вещ по вещ, за да се убеди, че Санта София де ла Пиедад не е отмъкнала нищо. Изгори си пръстите, когато се опита да запали огъня за пръв път през живота си, и трябваше да помоли Аурелиано за услугата да я научи как се прави кафе. С течение на времето той взе да върши кухненските работи. Когато ставаше, Фернанда намираше закуската поднесена и напускаше отново спалнята само да вземе храната, която Аурелиано й оставяше похлупена върху жарава и която тя отнасяше на масата, за да я яде върху ленени покривки и сред свещници, седнала на самотното почетно място край петнайсет празни стола. Дори при тези обстоятелства Аурелиано и Фернанда не споделиха самотата, а продължиха да живеят всеки в своята, като чистеха съответната стая, до като паяжината малко по малко заснежаваше розовите храсти, облицоваше гредите, ватираше стените. По онова време на Фернанда й се стори, че къщата се изпълва с домашни духове. Като че вещите, преди всичко тия за всекидневна употреба, бяха развили способността да променят мястото си със свои собствени средства. Времето на Фернанда минаваше в търсене на ножицата, уверена, че я е сложила в леглото и след като го разбъркваше цялото, намираше я на една полица в кухнята, където смяташе, че не е била от четири дни. Изведнъж в чекмеджето за прибори изчезваха вилиците, а тя намираше шест в олтара и три в мивката. Онова скиторене на вещите ставаше по- отчайващо, щом сядаше да пише. Мастилницата, която слагаше отдясно, се появяваше отляво, пресата с попивателната се загубваше и я намираше след два дни под възглавницата, и страниците, написани до Хосе-Аркадио, се объркваха с тия за Амаранта-Урсула и винаги се тормозеше да не е пъхнала писмата в разменени пликове, както наистина й се случи неведнъж. Един път изгуби перодръжката. След петнайсет дни й я върна раздавачът, който я бе намерил в чантата си и ходеше да търси стопанина от къща на къща. Отначало тя помисли, че това са работи на невидимите лекари, както изчезването на песариите, и дори седна да им пише писмо, с молба да я оставят на мира, но трябваше да го прекъсне и свърши нещо, а когато се върна в стаята, не само не намери захванатото писмо, но и забрави за намерението си да го пише. Известно време мислеше, че е Аурелиано. Взе да го следи, да слага предмети по пътя му, мъчейки се да го изненада тъкмо когато разменя местата им, но съвсем скоро се убеди, че Аурелиано не напуска стаята на Мелкиадес, освен да иде в кухнята или до нужника, и че не беше по подигравките. И тъй накрая повярва, че това бяха палувания на домашните духове и реши да прикрепи всяко нещо за мястото, където трябва да го използува. Върза с дълга връв ножиците за горния край на леглото, поставката за перодръжки и пресата с попивателната хартия за крака на масата и лепна мастилницата върху дъската, отдясно на мястото, където обикновено пишеше. Затрудненията не се разрешиха тъй скоро, защото след няколко часа шиене връвта на ножиците вече не достигаше, за да реже, сякаш домашните духове постепенно я бяха намалили. Същото й се случваше и с връвта на перодръжката, и дори със собствената й ръка, която след като попишеше, не стигаше до мастилницата. Нито Амаранта-Урсула в Брюксел, нито Хосе-Аркадио в Рим узнаха ония незначителни неволи. Фернанда им разказваше, че е щастлива, и в действителност беше щастлива, именно защото се чувствуваше освободена от всякакво задължение, като че ли животът я бе отмъкнал повторно в света на нейните родители, където хората не страдаха от всекидневните неприятности, защото те предварително бяха разрешени във въображението им. Онази нескончаема преписка я накара да изгуби усет за времето, особено след като замина Санта София де ла Пиедад. Беше привикнала да води сметка на дните, месеците и годините, вземайки за отправна точка датите, предвидени за връщането на децата й. И когато последните промениха сроковете веднъж и дваж, датите й се объркаха, обещанията се изгубиха сред хартиите и дните толкова си заприличаха един на друг, че не се усещаха как текат. Вместо да се обезпокои, изпитваше дълбоко доволство от забавянето. Не я тревожеше, че много години след като бе оповестил скорошното даване на вечните обети, Хосе-Аркадио все й пишеше, че чакал да свърши учението по висше богословие, за да подхванел дипломация, защото тя разбираше, че е много висока и осеяна с пречки витата стълба, водеща до стола на свети Петър. Напротив, духът й се възбуждаше при новините, които за други
