което изпитваше срещу самия себе си в отчаяната празнота на пиршеството, той се въоръжи с бича от незаплетени конопени върви на църковен кучкар, който пазеше в дъното на сандъка заедно с метален пояс с шипове и други железарии за мъчение и покаяние, и изгони децата от къщата, виейки като луд, и ги шибаше безмилостно, както не би направил и с глутница койоти. Беше съсипан, притиснат от задуха, който продължи няколко дни и му придаде вид на предсмъртник. На третата нощ от изтезанието, победен от задушаването, той отиде в стаята на Аурелиано да го помоли за услугата да му купи от някоя близка аптека прах за вдишване. Тъй Аурелиано направи второто си излизане на улицата. Само две пресечки трябваше да измине, че да стигне до тясната аптека с напрашени витрини и фаянсови буркани, белязани на латински, където едно момиче с безмълвна красота на нилска змия му продаде лекарството, което Хосе-Аркадио бе написал на хартия. Второто виждане на пустото селище, едва осветявано от жълтеникавите крушки по улиците, не пробуди у Аурелиано повече любопитство, отколкото първия път. Хосе-Аркадио беше почнал да мисли, че е избягал, когато го видя наново да се появява, малко задъхан от бързането, повлякъл нозе, които затварянето и липсата на движение бяха направили слаби и несръчни. Толкова безсъмнено беше неговото равнодушие към света, че след няколко дни Хосе-Аркадио наруши обещанието, което бе дал на майка си, и го остави свободен да излиза, когато поиска.
— Няма какво да правя на улицата — отвърна му Аурелиано.
Тъй си и остана затворен, унесен в пергаментите, които малко по малко разгадаваше и чийто смисъл обаче не успяваше да изтълкува. Хосе-Аркадио му носеше в стаята резени шунка, захаросани цветя, оставящи пролетен дъх в устата, а на два пъти по чаша хубаво вино. Не събудиха любопитството му пергаментите, които считаше по-скоро че са някакво развлечение, достъпно само за посветените, но вниманието му бе привлечено от рядката мъдрост и необяснимото познаване на света, които притежаваше онзи отчаян роднина. Тогава узна, че е способен да разбира писмен английски и че между пергамент и пергамент е изчел от кора до кора, като някакъв роман, шестте тома на енциклопедията. Отначало е това си обясни обстоятелството, че Аурелиано може да говори за Рим, сякаш с години е живял там, но съвсем скоро разбра, че има познания, които не бяха енциклопедически, като цените на предметите. „Всичко се знае“ — бе единственият отговор, който получи от Аурелиано, когато го запита как е получил ония сведения. Аурелиано, от своя страна, се изненада, че Хосе-Аркадио, погледнат отблизо, е толкова различен от образа, който си бе създал за него, виждайки го да се лута из къщата. Беше способен да се смее, да си позволи от време на време някоя носталгия по миналото на къщата и да се загрижи за окаяната обстановка, в която се намира стаята на Мелкиадес. Онова сближение между двама самотника от една и съща кръв беше много далеч от приятелството, но позволи и на двамата да понасят по-добре бездънната самота, която едновременно ги разделяше и свързваше. Хосе-Аркадио тогава можа да прибегне до Аурелиано, за да оправи някои къщни работи, които силно го дразнеха. Аурелиано, на свой ред, можеше да сяда да чете в пруста, да получава писмата на Амаранта-Урсула, които продължаваха да идват с вечната си точност, и да ползва банята, откъдето го бе прокудил Хосе-Аркадио още с пристигането си.
В едно горещо предутро и двамата се разбудиха, обезпокоени от настойчиви хлопания по външната врата. Беше тъмен старец, с големи зелени очи, които придаваха на лицето му някакво призрачно лъчене, и с пепелен кръст върху челото. Опарцаливените дрехи, скъсаните обувки, вехтата раница, която носеше на рамо като единствен товар, му придаваха вид на просяк, но държането му издаваше достойнство, в пълно противоречие с неговия облик. Стигаше човек да го види веднъж, дори в полузрака на гостната, за да разбере, че тайната сила, която му позволява да живее, не беше инстинктът за самосъхранение, а навикът за страх. Беше Аурелиано Амадор, единственият оцелял от седемнайсетте сина на полковник Аурелиано Буендия, който търсеше отдих в дългото си и смутно житие на беглец. Удостовери самоличността си, помоли да му дадат подслон в онази къща, която в своите нощи на обезправен бе възкресявал като единственото безопасно прибежище, останало му в живота. Но Хосе-Аркадио и Аурелиано не го помнеха. Помислиха, че е някой скитник, и го изхвърлиха на улицата с блъскане. И двамата тогава видяха от вратата края на една драма, която бе започнала преди Хосе-Аркадио да се помни. Двама полицейски агенти, преследвали Аурелиано Амадор години наред, душили следите му като песове през половината свят, изникнаха между бадемовите дървета на отсрещния плочник и с маузери дадоха два изстрела, които продупчиха точно пепелния кръст.
В действителност, откак изгони децата от къщата, Хосе-Аркадио чакаше вести за някой презокеански кораб, който да тръгва за Неапол преди Коледа. Беше казал това на Аурелиано и дори бе направил сметки да му остави една търговийка, която да му позволи да живее, защото кошничката с хранителни продукти вече не пристигна след погребението на Фернанда. Обаче и онази последна мечта нямаше да се изпълни. Една септемврийска утрин, след като пи кафе с Аурелиано в кухнята, Хосе-Аркадио вземаше всекидневната си баня, когато нахлуха през отместените керемиди четирите деца, които бе изгонил от къщата. Без да му дадат време да се брани, наскачаха облечени в коритото, сграбчиха го за косата и държаха главата му потопена, докато на повърхността престана предсмъртното бълбукане и мълчаливото и бледо тяло на делфин се плъзна до дъното на уханните води. После отнесоха трите чувала злато, които само те и тяхната жертва знаеха къде бяха скрити. Това бе толкова бързо, методично и грубианско действие, че наподобяваше военно нападение. Аурелиано, затворен в стаята си, не разбра нищо. Следобеда, натъжен поради отсъствието му в кухнята, той търси Хосе-Аркадио из цялата къща и го намери да се носи в дъхавите огледала на коритото, огромен и подпухнал и още мислещ за Амаранта. Едва тогава разбра колко много бе започнал да го обича.
Амаранта-Урсула се завърна с първите декемврийски ангели, подблъсвана от платноходни бризи и повела съпруга си вързан през врата с копринена връв. Появи се без никакво предизвестие, с рокля в цвят на слонова кост, наниз бисери, стигащ почти до коленете, пръстени от изумруди и топази, а косата — кръгла и права и завършваща на ушите с криле на лястовица. Мъжът, за когото се бе оженила преди шест месеца, беше зрял фламандец, строен, с вид на мореплавател. Трябваше само да блъсне вратата на гостната, за да разбере, че нейното отсъствие е било по-продължително и смазващо, отколкото предполагаше.
— Боже мой — извика тя повече зарадвана, отколкото обезпокоена, — как се вижда, че няма жена в тая къща!
Багажът не се побираше в пруста. Освен старинния сандък на Фернанда, с който я пратиха в колежа, носеше два високи дрешника, четири големи куфара, торба за чадърчетата против слънце, осем кутии с шапки, исполинска клетка с половин стотица канарчета и велосипеда на мъжа си, разглобен в нарочен калъф, позволяващ да го носи като виолончело. Не си даде нито ден почивка след дългото пътешествие. Тури си някакъв износен платнен комбинезон, който бе занесъл съпругът заедно с други дрехи на моторист, и подхвана ново преустройство на къщата. Разгони червените мравки, които вече се бяха домогнали до пруста, възкреси розовите храсти, изскубна от корен буренака и наново пося папрат, ореган и бегонии в саксиите по перилото. Оглави група дърводелци, ключари и зидари, които закърпиха пукнатините на подовете, наместиха врати и прозорци, подновиха мебелите и белосаха стените отвън и отвътре, тъй че три месеца след нейното пристигане отново се дишаше оня въздух на младост и веселие, който съществуваше по времето на пианолата. Никога в къщата не бяха виждали някого с по-добро настроение по всяко време и при всякакви обстоятелства, нито някой по-готов да пее и танцува и да хвърля на бунището вкиснатите неща и обичаи. С едно бръсване на метлата тя приключи с погребалните спомени и купищата безполезни джунджурии и прибори за суеверие, които се трупаха из ъглите, и запази единствено, от благодарност към Урсула, дагеротипа на Ремедиос в салона. „Гледайте какъв разкош — викаше тя, примряла от смях. — Прабаба на четиринайсет години.“ Когато един зидар й разказа, че къщата е обитавана от бродници и единственият начин да ги изплашат е да търсят съкровищата, които са оставили заровени, тя отвърна, сред гръмък смях, че не вярва в мъжки суеверия. Беше толкова непринудена, толкова равноправна, с толкова съвременен и волен дух, че Аурелиано не знаеше какво да прави с тялото си, когато я видя да пристига. „Страшен си! — извика тя, щастлива, разтворила прегръдки: — Гледайте колко е пораснал моят обожаван людоед!“ Преди той да се опомни, тя бе сложила плоча на преносимия грамофон, който донесе, и се мъчеше да го научи на модерните танци. Принуди го да смени охлузганите панталони, наследени от полковник
