приживе, докато в последните си месеци стана една сушена слива, загубена вътре из нощницата, и винаги вдигнатата ръка заприлича на маймунска лапка. С дни наред оставаше неподвижна и Санта София де ла Пиедад трябваше да я разтърсва, за да се убеди, че е жива, и я слагаше седнала върху краката си да я храни с лъжички подсладена вода. Изглеждаше една току-що родена старица. Амаранта-Урсула и Аурелиано я разнасяха из спалнята, за да видят, че едва-едва е по-голяма от младенеца божи, а един следобед я скриха в някакъв шкаф на килера, където биха могли да я изядат плъховете. Една Връбница влязоха в спалнята, докато Фернанда беше на църква, и помъкнаха Урсула за темето и глезените.
— Горката ни прапрабабичка — каза Амаранта-Урсула, — умря от старост.
— Жива съм! — рече тя.
— Нали виждаш — каза Амаранта-Урсула, сподавяйки смеха си, — даже и не диша.
— Тъкмо ви приказвам! — викна Урсула.
— Даже и не приказва — рече Аурелиано. — Умря си като щурче.
Тогава Урсула се предаде на очевидността. „Господи божичко — възкликна тихо тя. — Значи това било смъртта.“ Подхвана една безконечна молитва, объркана, дълбока, която се проточи повече от два дни, и която във вторник се беше изродила в бърканица от молби към бога и практически съвети да не съборели къщата червените мравки, да не оставяли никога да угасне лампата пред дагеротипа на Ремедиос и да се пазели никой Буендия да не се жени за някого от същата кръв, защото ще се родят синове със свинска опашка. Аурелиано Втори се опита да използува бълнуването, за да му признае къде е заровено златото, но и този път молбите бяха безполезни. „Когато се появи стопанинът — каза Урсула, — господ ще те озари да го намери.“ Санта София де ла Пиедад беше уверена, че всеки миг ще я завари мъртва, защото тия дни наблюдаваше известно зашеметяване в природата: че розите миришеха на огниче, че една кратуна с леблебия падна и зърната останаха върху пода в съвършен геометрически ред и с очертание на морска звезда, и че една нощ видя да минава през небето цяла редица светещи портокаловоцветни кръгове.
Осъмна мъртва на Велики четвъртък. Последния път, когато й бяха помогнали да направи сметка на възрастта си, по времената на банановото дружество, тя я беше пресметнала между сто и петнайсет и сто и двайсет и две години. Заровиха я в ковчеже, едва-едва по-голямо от кошничката, в която бе донесен Аурелиано, и малко хора присъствуваха на погребението, отчасти защото малцина си спомняха за нея, отчасти защото този полуден горещината беше такава, че обърканите птици се удряха като сачми в стените и разкъсваха металните мрежи на прозорците, за да умрат в спалните.
Отпърво повярваха, че е някаква чума. Домакините се изтощаваха от толкова метене на мъртви птици, особено по време на подиробедния сън, а мъжете ги изхвърляха с купове в реката. На Възкресение Христово стогодишният отец Антонио-Исабел потвърди от амвона, че смъртта на птиците е подчинена на лошото влияние на Скитника Евреин, когото той самият бил видял предната нощ. Описа го като смесица от кози мъжкар, кръстосан със самка-езичничка, пъкълски звяр, чийто дъх спичал въздуха и от чието посещение младоженките ще зачеват изчадия. Малцина обърнаха внимание на апокалиптичното му бръщолевене, тъй като народът беше убеден, че енорийският свещеник бълнува от възрастта. Но призори в сряда една жена разбуди всички, защото намери следи от двукрако е разцепено копито. Бяха толкова истински и недвусмислени, че които отидоха да ги видят, не се усъмниха в съществуването на някакво страховито създание, подобно на описаното от енорийския свещеник, и се сдружиха да заложат капани в дворовете си. Тъй успяха да го хванат. Две седмици подир смъртта на Урсула, Петра Котес и Аурелиано Втори се разбудиха стреснати от плача на някакво необикновено биче, идващ от махалата. Когато станаха, вече неколцина мъже вадеха чудовището от наострените пръти, набучени по дъното на покрита със сухи листа яма, а то бе престанало да врещи. Тежеше като вол, въпреки че ръстът му не беше по-голям отколкото на юноша, и от раните му бликаше мазникава зелена кръв. Тялото му беше покрито с грапава козина, пъкаща от ситни кърлежи, а кожата му — вкаменена в кора от прилепала, но противно на описаното от енорийския свещеник, човешките му части бяха по-скоро от болнав ангел, отколкото на човек, защото ръцете му бяха нежни и сръчни, очите големи и здрачни, и имаше на плешките си зараснали и мазолести чуканчета на мощни криле, навярно окастрени с брадва на дървосекач. Окачиха го на глезените на едно бадемово дърво сред площада, за да не остане никой, който да не го види, и когато взе да се разплува, изгориха го на клада, защото не можа да се установи дали копелдашката му природа е на животно, та да го хвърлят в реката, или на християнин, та да го погребат. Никога не се установи дали всъщност заради него измряха птиците, но младоженките не заченаха оповестените изчадия, нито пък намаля силата на горещината.
Ребека умря в края на годината. Архенида, нейната слугиня през целия й живот, поиска помощ от властите, за да събори вратата на спалнята, където господарката й стоеше заключена от три дни насам и я намериха в самотното легло, изкорубена като скарида, с оголена от косопада глава и палец в устата. Аурелиано Втори се зае с погребението и помъчи да възстанови къщата и да я предаде, но разрушението така се беше впило в нея, че стените, току-що боядисани, се лющеха, и не се намери достатъчно дебел хоросан, който да не позволи отровната глушница да стрие подовете и бръшлянът да разкапе подпорите.
От потопа насам всичко вървеше така. Немарливостта на хората противоречеше с хищността на забравата, която малко по малко прояждаше безмилостно спомените до такава крайност, че в ония времена за една нова годишнина от Нерландския договор пристигнаха в Макондо пратеници на президента на републиката, за да връчат най-подир нееднократно отхвърляното от полковник Аурелиано Буендия отличие, и загубиха цял следобед да търсят кой да им посочи къде могат да намерят някого от неговите потомци. Аурелиано Втори беше изкушен да го получи, повярвал, че това е медал от плътно злато, но Петра Котес го убеди, че е недостойно, когато пратениците вече приготвяха документи и речи за тържеството. Пак по това време се върнаха циганите, последните наследници на науката на Мелкиадес, и завариха селището толкова довършено и неговите жители тъй отдалечени от останалия свят, че отново се напъхаха из къщите, помъкнали намагнитени железа, сякаш наистина бяха последното откритие на вавилонските мъдреци, и отново съсредоточиха слънчевите лъчи с исполинска лупа, и имаше някои, които останаха със зяпнали уста, щом видяха да изпопадват котли и да се търкулват казани, и които платиха по петдесет сентаво, за да се чудят на някаква циганка, която си сваляше и поставяше изкуствената челюст. Един раздрънкан жълт влак, който не докарваше, нито откарваше някого и едва поспираше на пустата гара, беше единственото нещо, останало от многолюдния влак, за който сеньор Браун прикачваше своя вагон с остъклен покрив и епископски кресла, и от влаковете за плодове с по сто и двайсет вагона, които се точеха цял следобед, докато отминат. Представителите на римската курия, които бяха отишли да обследват доклада за необикновената смъртност на птиците и заколването на Скитника Евреин, завариха отец Антонио-Исабел да играе на сляпа баба с децата и повярвали, че неговият доклад е дело на старешко умопомрачение, отведоха го в старопиталище. Не след дълго проводиха отец Аугусто Анхел64, новоизпечен кръстоносец, неотстъпчив, смел, безстрашен, който лично биеше камбаните по няколко пъти на ден, за да не потъват в забвение духовете, и ходеше от къща в къща да разбужда сънливците, че да ходят да се черкуват, но за по-малко от година и той бе победен от небрежността, която се вдишваше с въздуха, от жарещия прах, който състаряваше и затлачваше всичко, и от унеса, който му причиняваха кюфтетата от обеда в непоносимата горещина на подиробедния сън.
Със смъртта на Урсула къщата отново изпадна в запустение, от което нямаше да я изтръгне дори една толкова решителна и силна воля като тази на Амаранта-Урсула, която подир много години, вече жена без предразсъдъци, радостна и съвременна, стъпила здраво на този свят, разтвори врати и прозорци, че да подплаши разрухата, когато възстанови градината, унищожи червените мравки, които си ходеха посред бял ден из пруста, и безполезно се опита да пробуди забравения дух на гостолюбие. Обителската страст на Фернанда сложи непреодолим яз пред стоте поройни години на Урсула. Не само отказа да отвори вратите, когато отмина сухият вятър, но дори накара да затворят прозорците с дървени кръстовки, подчинявайки се на бащиния лозунг да се зарови приживе. Скъпо струващата преписка с невидимите лекари свърши с провал. След многобройни отлагания тя се заключи в спалнята си на съгласуваната дата и час, покрита само с бял чаршаф и с глава към север, и в един часа след полунощ усети, че покриха лицето й с кърпичка, намокрена в ледена течност. Когато се събуди, слънцето грееше в прозореца и тя имаше ужасен дъгообразен шев, почващ от слабината и свършващ до гръдната кост. Но преди да изпълни предвидената почивка, получи объркано писмо от невидимите лекари, които казваха, че я били претърсили в продължение на шест часа, без да намерят нищо, което да съответствува на толкова пъти и тъй подробно описваните от нея признаци. Всъщност пагубният й навик да не назовава нещата с тяхното име бе породил ново
