нарисува това, което вижда, но само аз проявявам новаторство! — дрънкаше тя в трамвая. — В моите точки е скрита простота, изящество, дълбок смисъл. Мога да си представя различни неща — според настроението си: кон, гръмотевична буря или лопата, минзухар, гъсеница… — изреждаше тя предимствата на точките, докато тичаха към автобуса.
Автобусът ги забеляза отдалече и реши да ги почака. Да, но те спряха и започнаха да спорят. За изкуството.
Автобусът трябваше да спази разписанието и сигнализира, че тръгва. Да побързат.
Къде ти! Татко и Вихра тъкмо сега си доказваха най-важните неща. Пак за изкуството. Автобусът все още беше на спирката, когато те дотърчаха запъхтени и разбраха, че този е за другаде. Техният току-що заминал.
Но татко не се отказа от идеята си да качи Вихра на Витоша. Нека стъпи на Черни връх, нека види боровете и брезите, нека чуе потоците и славеите, пък ще я пита после какви точки ще рисува!
— Ще вземем лифта — каза той с глас, сякаш след дълги отлагания удовлетворява мечтата на Вихра да отиде на Витоша с лифт, а не с автобус. — Дори по-весело ще бъде — увери я той.
— Какъв е тоя лифт? — Вихра гледаше като агне, на което предлагат екскурзия с гладен вълк и го уверяват, че ще му бъде по-весело.
В обяснението на татко се споменаваха някакви стоманени въжета и движещи се по тях кабини, от които на Вихра й замириса на техника. А покрай брат си беше насъбрала такива чувства към техниката, че да ги източеха в буркан и да ги смесеха с два буркана мед, пак щяха да вгорчат живота на всички техници и изобретатели по света.
Тя събу сандалите си. Надяваше се, че в лифта не пускат боси.
Татко не знаеше дали в лифта пускат боси и му се наложи да го замества.
Поклащайки се на раменете му, Вихра хвалеше татко и непрекъснато откриваше все по-неприятни качества в обикновения лифт. Ужас — ужасен бил!
— По-добре гледай наоколо — прекъсна я татко. — Каква хубост, а?
— Издаде ли се най-сетне! — скочи от раменете му Вихра. — Няма да рисувам тая хубост! Няма! — хукна по нанадолнището Вихра и татко едва я настигна.
— Добре, добре. Да идем в зоологическата градина.
— За да ме караш да рисувам слона! — нацупи се Вихра.
Татко не я накара да рисува слона. Просто не искаше от самото начало да я натоварва с такова едро животно. Търсеше нещо по-дребно. Заничаше от клетка в клетка, не млъкваше. Колко са бели белите мечки, нали? А кенгуруто, както се е подпряло на опашката си, не прилича ли на трикрако столче? И то с джоб.
— Виж пауна! — посочи го татко тъкмо когато разперваше опашка. После се плесна по челото, сякаш бе забравил ютията включена върху черния си панталон, и каза, че случайно имал в джоба си тетрадка и молив. — Ще нарисуваш ли пауна?
— Опашката може — отстъпи Вихра и татко много се зарадва, макар после да излезе, че нямало защо: нашата Вихра не нарисува цялата опашка, а се задоволи само с точките по нея…
— Хубаво — не се предаде татко и я повлече към друга клетка, заобикаляйки отдалеч австралийските кокошки, ягуарите, леопардите — въобще всичко, което се перчеше с точки по кожата и перушината си, под предлог че били много кръвожадни.
— Не думай! — ококори се Вихра. — Нещо май не съм чувала за кръвожадни кокошки…
Татко каза, че и той не е чувал и я заведе при маймунките. Те цвърчаха, пищяха, люлееха се на опашките си сякаш се възмущаваха, че посетителите спират и при другите животни. По тях не се забелязваха точки, но току-виж Вихра нарисувала само кръглите им очи, затова татко настоя да ги рисува от кръста надолу. Ако не друго, поне опашката ще трябва да изобрази с черта!
Пред устата на Вихра се мярна нещо сладко и тя го близна. Всъщност предвкуси победата си.
— Цял живот съм мечтала да ми позират маймунки — прие на драго сърце тя, — но тия не са достатъчно весели — набеди ги умишлено тя.
— Лесна работа, ей сега ще ги развеселя — тикна татко пръст между пръчките на клетката.
Той все още гъделичкаше маймунките, когато Вихра се прибра в къщи и поръча на бабчето да не чака татко за обяд, а да му занесе мусаката в зоологическата градина. Там бил. Претърпял нещо като поражение във войната с точките…
В същото време Вихър лежеше на дивана в хола, а майчето вадеше от гардероба дреха след дреха, обличаше ги и възпитаваше сина си:
— Е, как ти изглеждам така? — пременена в най-хубавата си рокля. — А сега? — надянала пенюара на бабчето,който й беше къс и широк.
— Ами ей тъй? — намъкнала панталона на татко наопаки, с един запретнат крачол.
— Чудесно — отвръщаше неизменно нейният син, загледан в тавана. — Чудесно.
— Как ще е чудесно! — кипеше майчето. — Аз ти давам пример за художествено оформление — хващаше се за главата майчето, — което е много важно! — натъртваше майчето, за да му напомни, че е дизайнер и разбира от тия работи. Дизайнерите наистина разбират от художествено оформление. Професията ги задължава.
Вихър все гледаше в тавана и майчето доведе неоспоримия пример: Кики.
— Какво е това?
— Робот с особена конструкция, изобретен в момент на изключително вдъхновение — издекламира Кики. — Колко добре ви стои този панталон — направи комплимент Кики. — Добре ли спахте тази нощ?
— Благодаря. Добре. — И без въздишката на майчето беше ясно: хич даже не е мигнала.
Тя завъртя Кики — нека Вихър хубавичко огледа произведеното в момент на изключително вдъхновение.
— Виж го само! Виж му ръцете — лявата по-къса от дясната и се удрят една о друга, та си му вързал възглавници на лактите да не дрънчи.
Кики с усърдие изпълни молбата на майчето да се разходи натам-насам.
— И краката му същите! Не за ходене, а за спъване!
— Сега е мой ред да кажа нещо за художественото оформление — надигна се от дивана Вихър. — Научи ли Кики енциклопедията наизуст? Научи я, защото е умна и самообучаваща се машина. Може ли Кики да направи автомобил? Може, защото е сръчна машина. А художественото оформление е вятър и мъгла!
Вихър улови Кики за по-дългата ръка и двамата с обидена походка напуснаха стаята.
Майчето я хвана мигрената, ала намери сили в себе си да зарадва татко (тъкмо се беше завърнал отчаян от зоологическата градина):
— Изглежда си прав! Ако обясним на децата кой е Руфо, те ще го обикнат и във всичко ще му подражават. Ще се стремят да станат като него. Стига сме си играли на разни войнички — това са стари, изостанали методи на възпитание…
Тези думи наистина зарадваха татко, но бабчето ги прие като лична обида:
— Значи аз съм остаряла? Значи моите методи са изостанали? Добре. Ще видите вие. Ще минем и без вашия Руфо! Аз се заемам с децата и ще бъдете свидетели… — Тя не довърши на какво ще бъдат свидетели майчето и татко, но то се разбираше — на нейната победа. Така бабчето се зае с приобщаването на Вихър към художественото оформление, естетиката и въобще към изкуството. Без много церемонии го помъкна към художествената галерия: старо, изпитано средство — изключено е картините на големите майстори да не му развълнуват душицата!
Помъкването, разбира се, имаше предисловие. Що зор видя бабчето, докато прилъже Кики да влезе в банята, за да го заключи там, понеже и той искаше да посети галерията. Нещо като компания да им правел.
В трамвая бабчето така разпалено описваше картините, които щяха да разглеждат — сюжета им, формата, багрите — че ватманът се заслуша и насмалко да мине през кръстовището на червен светофар. И щеше да мине, но трамваят му попречи — изскочи от релсите и се заби в тротоара. При пълна скорост. Което помогна на пътниците да се струпат на предното стъкло.
За няколко секунди стъклото остана здраво. После се разколеба — щом така го блъскат, може би го смятат за врата, и се отвори.
Пътниците, начело с ватмана, се изсипаха на тротоара и като мирни пешеходци вкупом тръгнаха след
