Страшната картина свърши работа. Стресна Кики.
— Оо — проточи жално той, — къде е топката?
— Тук — отвърна Вихър. — А се рита така — показа Вихър.
— Ясно! — Кики се засили, пъргав като наковалня, и заби обувката си на половин метър от топката.
Вихър смръщи нос, като че ли се беше нажабуркал с олио.
— Ако не си е счупил крака — въздъхна той, — значи от обувката нищо не е останало.
И от чорапа нищо не бе останало, но Кики успокои създателя си.
— За да получа рефлекси, трябва да дам обувките си. Ето, едната вече дадох. — И се втурна към топката, готов да жертвува не само другата обувка, ами и всичките си крайници. Става дума за ръцете, краката и антената, къдреща се вместо перчем над челото му.
Кики обаче не се разглоби и уцели (да не повярваш!) топката с крак. Нещо като случайност. Наистина, просна се по гръб, но й даде такъв фалц, че стрелвайки се в прозореца на партера отсреща, тя изхвръкна след малко от прозореца на шестия етаж. Кой знае, може би с помощта на неправдоподобно въртеливото си движение бе отваряла врати и ползувала дори асансьор!
А какво бе свършила топката в посетените от нея апартаменти, щеше да се разбере вечерта, когато татко с тих глас щеше да помоли семейството да не подстрекава Кики да играе футбол. Иначе трябвало спешно да продадат колата, за да заплатят поне отчасти щетите…
Топката, завърнала се като същински бумеранг, завари Кики с приготвен за шут крак. Той я посрещна от воле и тя, летейки успоредно с втората му обувка, реши, че новоизпеченият футболист има някаква тайна слабост към прозорците. Дори към отворените прозорци на таксиметровите коли. Не, по-добре да се спука, отколкото да се остави в краката на Кики!
Топката тупна на задната седалка на таксито и се спука с подходящ звук.
— Пуф!
— Пуф, я! — рече назидателно шофьорът, без да се обръща. — То се знае, ще се умориш като бягаш (шофьорът погледна спидометъра и подсвирна) със седемдесет километра в час! Качването в движение е опасно! — Шофьорът забеляза Вихър и Кики, които препускаха след колата, и осъдително добави: — Пък и лош пример даваш на децата!
Въпреки приличната скорост на таксито, Вихър и Кики вероятно щяха да го настигнат. Ала те се отказаха. Защо? Заради някакви ужасни викове, писъци и други такива.
След тях търчеше Вихра, сякаш някой я гонеше с брадва.
— Какво е станало? — запита Вихър.
Вихра не можеше да си поеме дъх и пребледняла заекваше:
— С брадва… разбираш ли… с брадва…
Вихър нищо не разбираше, но Кики — да.
— Вашата сестра иска да каже, че горилата с брадвата вместо утре е дошла днес.
Кики се чувствуваше задължен да благодари на Вихра.
— Безкрайно съм ви задължен, задето тичахте да спасите батериите ми.
Кики се поклони.
— Безкрайно съм ви признателен!
Кики утеши Вихра.
— Не се тревожете, аз вече дадох обувките си, но в замяна на това заякнах. Ще се преборя с горилата. Къде е?
Вихра се съвзе и първата цяла дума, която произнесе, бе:
— Ютия! — подчертавайки безгрижието си за целостта на Кики и батериите му. После обясни на Вихър защо е заеквала: — Секат върбата!
— Нашата върба?! — Вихър изрече толкова „не“-та, че в радиус от десет километра не остана място за едно „да“.
В квартала между блоковете се ширеше голяма поляна, насред която растеше плачеща върба. Нещо като център на игрите. Никъде не беше толкова интересно, колкото под зелената шатра от увиснали до земята клони. Когато децата си уговаряха среща, определяха само часа — мястото се разбираше от само себе си — при върбата.
Тримата (Вихър, Вихра и Кики) свариха под върбата бай Анто и един чичко с брадва.
— Не бива! — не позволяваше бай Анто. — Не бива да се унищожават дърветата. Гледай каква красота е!
— Та нали и аз думам същото: красота е! Ама нареждане — път щял да минава оттук — оправдаваше се чичкото с брадвата, но брадвата от опит знаеше, че той ще върти, ще суче, куп приказки ще наприказва и пак ще отсече върбата. Не му беше за пръв път да сече върби.
Вихър дръпна Кики настрани и му пошепна да залисва тия двамата, докато те с Вихра съберат децата от квартала.
Кики пристъпи към действие. Осведоми се първо дали бай Анто и чичкото с брадвата са спали добре тази нощ, а после с големи подробности им разкри какво представлява фотосинтезата и колко е важна за живота на хората.
Даже върбата беше смаяна, че виж ти! — без нея децата щели да добият тен на ламарина, стояла двайсет години в тиня; въздухът щял да обеднее откъм кислород; птиците… въобще нямало да има птици! И други такива.
Чичкото с брадвата и бай Анто бяха потресени.
— Брей, брей, брей, що за чудесия били туй дърветата!
— Да — потвърди Кики. — Отсичаш върбата и тя, какво?
— Пада на земята — сети се чичкото с брадвата. Имаше опит.
— Пада — съгласи се Кики, — а щом падне, листата й спират да произвеждат кислород. И какво?
— Няма кислород — сети се бай Анто.
— Няма — повтори Кики — и всичко живо се тръшка, рита, задъхва се…
Чичкото с брадвата се хвана за гърлото — усещаше, че вече се задъхва. Ех, да имаше кой да му вземе брадвата, та да не изпълни нареждането…
Намери се кой. Вихър и Вихра се върнаха с децата от целия квартал, взеха брадвата и вкупом отидоха при главния проектант.
Вихър надникна в чертежите на бюрото му и свъси чело.
— Значи няма начин пътят да мине от другаде?
— Няма начин — оправдаваше се шашнатият от необичайните гости проектант. И без някой да го бие по главата, се похвали. — А точно на мястото на плачещата върба ще построим кръстовище.
А така! Вихър подхвърли коварен въпрос. Нещо като въдица.
— Със иди без регулировчик?
Проектантът се хвана на въдицата.
— Със.
Тогава Вихър го притисна до стената, размахвайки брадвата. Защо на кръстовището да не се оформи островче с плачеща върба? Има ли нещо по-трогателно от регулировчик под плачеща върба? Или главният проектант няма въображение? И други такива.
Сянка на отчаяние мина по лицето на проектанта. Сянка като при пълно слънчево затъмнение. За отчаянието да не говорим. Той призна, че си представя регулировчик под плачеща върба и обеща да се помъчи да направи нещо.
— А така — подаде му ръка Вихър. — Помъчете се!
Отстъпи крачка назад и произнесе с твърд глас (ако му хрумнеше, можеше да реже стъкло с тоя твърд глас. Вместо с диамант.):
— Пък не се ли вслушате в молбата ни, видите ли сметката на нашата върба, на това кръстовище всички ние организирано ще нарушаваме правилата за уличното движение. Нали така?
Детската делегация отговори хорово:
— Така! Ще им видим сметката на правилата!
Вихър дирижираше с брадвата.
— И нашите деца!
