Ако се съдеше по извивката на веждите й, формулите донякъде затрудняваха майчето, затова татко премина към нагледния пример: ту се катереше върху масата, ту се завираше под нея, ту — върху масата, ту — под нея…
Майчето вече беше на път да вникне в същността на чудото, когато се чу звън от счупено. Видяла татко да тича по масата с чело, надраскано с химикалка, бабчето изтърва чашите с кафето и застина в неудобната поза на човек, секунда след като е седнал на стол, а столът — виж ти! — бил със счупен крак.
Поясниха й, че това е нагледен пример и бабчето престана да се тюхка за татко. Разтюхка се за кафето. Ама нищо де. Ей сегинка щяла да свари друго.
Татко я посъветва да внимава да не падне пак, отстъпи крачка и се сгромоляса от масата. Разбира се, направи всичко възможно падането му да не се приеме за случайно. Нарочно било. Някаква шарка на килима изведнъж събудила интереса му, та побързал да я разгледа отблизо.
После се нажали. Заради Вихър четял два пъти повече, отколкото по време на следването в университета. Едва ли щял да издържи дълго на неизмеримото напрежение.
— Но ако издържиш — обнадежди го майчето, — може и професор да станеш!
— Да… — проточи татко по начин, от който не се отгатваше съгласен ли е да стане професор, или напомня, че се е свечерило. — Не успях да го накарам да обикне изкуството и това си е!
Майчето спусна клепачи. Нещо като самокритика, че и тя не е успяла.
— А Вихра? С нейните точки! Докога ще ги рисува?
— Докато легне да спи — върна се с кафето бабчето, — пък утре отново…
— Питам защо точки, точки и нищо друго? — попита татко и сам си отговори: — Защото е откъсната от…
По неопределеното движение на ръката му майчето и бабчето предположиха, че Вихра е откъсната от стаята или може би не само от тази стая, а и от съседните — въобще от целия апартамент.
— От целия свят — довърши татко и мрачно предсказа, че с тая си отнесеност от всичко и най-вече поради омразата си към техниката, Вихра съвсем скоро щяла да се загуби в джунглата на абстракционизма.
Той, абстракционизмът, не е точно джунгла, а стил на рисуване, от който картините изглеждат доста объркани. Почти като джунгла.
Майчето и бабчето потънаха в дълбок размисъл, много дълбок — от него едва ли биха се измъкнали без чужда помощ.
Намери се помощник. Паркетът се разскърца, че ли маршируваше колона крачещи екскаватори в стаята влезе Кики. Заедно с въпроса си:
— Добре ли спахте тази нощ?
А след него, естествено, се появи и нашият Вихър. Малко е да се каже, че се появи. Той влетя. И то без крила!
— Може ли, както си пиете кафето, да ни обърнете малко внимание?
Обърнаха внимание най-вече на облеклото му. Вихър удовлетвори подчертания им интерес, кръстосвайки стаята със стъпката на манекен на модно ревю.
Те, манекените, стъпват доста особено, когато участвуват в модно ревю. Ако ходят така и в обикновения си живот, има опасност да получат тежки травми на ставите и гръбначния стълб. Затова не ходят така в обикновения си живот.
Вихър спря, преди да се контузи.
— Защо не чувам ръкопляскания? Или поне аплодисменти?
Всички гледаха в чашите си унесено, сякаш се любуваха на попови лъжички в кафето. А после едновременно възкликнаха:
— Какво си направил от ризата?
Вместо него отговори Кики:
— Потник с яка. Аз му помагах.
Кики даде още пояснения. За ръкавите.
— Което пречеше, трябваше да се махне.
Кики се впусна в подробности:
— Вашата дъщеря има навика да изсипва сандъчето с инструментите върху главата на сина ви и масльонката се излива в ръкавите на ризите му…
Вихър добави, че тази риза била последната. Останалите отдавна били превърнати в потници с яки. Ако татко имал слабост към такива потници, с удоволствие щял да му ги подари. Препоръчвал му да ги носи с вратовръзка. По-елегантно щяло да бъде.
Татко каза:
— Хм.
— Дошъл съм за друго — върна се на целта на посещението си Вихър. — Покажи, Кики.
— Прощавайте, че ще застана с гръб към вас, но се налага — извини се Кики и се обърна. На гърба му личаха дълбоки резки. Нещо като белези от пила.
— Моята сестричка — посочи веществените доказателства Вихър — се кани да извади Кики от строя. Протрива изолацията, късо съединение и…
— Ще си отида, без да съм ви казал довиждане — скръбно произнесе Кики. — Нелюбезно, нали?
Тъкмо в този миг вратата се отвори, за да пропусне Вихра.
— Аа — провлече саркастично тя, — тенекеджиите са дошли да се оплакват?
Бабчето беше заинтригувана от тенекеджиите. Къде били? От какво се оплаквали?
— Говоря за брат си и тоя… — Освен с делничните обиди като ютия и тенекиена глава, Вихра нарече Кики изгорял котлон, счупена прахосмукачка, радиоапарат с отпоени транзистори, телевизор с пробит екран, издънена кафеварка, загряващ хладилник… Измисли още двайсетина несъществуващи домакински прибора, които въпреки невероятните си дефекти, били къде-къде по-полезни от Кики.
Накрая така закрещя, че ако през прозореца влетеше гарга (малко трудно, защото беше затворен), щеше да учуди присъствуващите само с клюна си — подобен крясък щяха да са чували вече. От Вихра:
— Тенекеджиите заляха най-хубавата ми зелена точка с жълта боя и излъгаха, че пожълтяла от сезона. Узряла била за разлика от мен, тъй ми казаха!
Понеже майчето, татко и бабчето не вдигаха очи от кафето, Кики им препоръча да го пият, преди да е изстинало съвсем, и пожела:
— Да ви е сладко!
В кафето имаше доста захар и все пак то остана с впечатление, че го пият сякаш е с хинин. После пиха още. Много кафе изтече, докато бабчето си правеше самокритика. Наистина била остаряла. Наистина методите й на възпитание били изостанали. Децата трябвало да се възпитават по нов начин.
На развиделяване семейният съвет реши: спасението е в Руфо, червенокосия. Децата са вече достатъчно големи да научат за Руфо. Трябва да се разкаже на децата за Руфо.
Още същия ден майчето, татко и бабчето разбраха, че ще падне голямо гладене на ризи, та преди да почнат да разказват, включваха ютията. Защото Вихър и Вихра така се вживяваха, когато слушаха за Руфо, че сърцата им аха-аха да изскочат и за да попречат на подобна анатомична грешка, те ги притискаха с две ръце. Направо ги свиваха на топка. После се оказваше, че ризите им са на топка. В смисъл, че бяха смачкани и ютията все не смогваше да изстине.
Стигна се дотам, че щом чуеха името на Руфо, Вихър и Вихра се сещаха за ютията; видеха ли ютията — сещаха се за Руфо.
Е, понякога ставаха и недоразумения.
Майчето например понесе ютията към кухнята — трябва да оглади и нещо, а Вихра вече дърпа брат си.
— Хайде — вика — да слушаме!
Настаняват се в кухнята и чакат. Майчето глади, глади и току поглежда: какво им става на децата, че са се укротили толкова? Да не са направили някоя беля?
— Огледалото ли — пита — счупихте?
Не, не били го счупили, ами помислили, че щом включва ютията, значи пак за Руфо ще разказва. Но ако са се заблудили, да вървят да си гледат работата. В смисъл да играят.
