биваше. Защото състезателите, които бяха пуснали моделите си при първия изстрел, сега се мотаеха по пистата да ги събират.
И стана тя каквато стана!
Въпреки шумотевицата наоколо, председателят и Вихър свойски си бъбреха в легнало положение. Така поне изглеждаше отстрани. В действителност те не се чуваха.
— Исках да ви помоля да забавите малко старта. — крещеше Вихър.
Председателят също крещеше:
— Аз какво съм виновен, че не мога да обявя старта?
— Моето семейство още не е дошло…
— Глупости. Семейството ми не е виновно, пистолетът не е в ред.
— Интересно защо. Тръгнаха в полунощ.
— Няма да откараме до полунощ, я! До обед трябва да проведем състезанието!
С тия думи председателят се вдигна и вдигна и пистолета.
— Готови!… — Пистолетът не гръмна.
Той извика още десетина пъти „готови“, но пистолетът оставаше ням. Нещо като последователни засечки. Състезателите взеха да се безпокоят, че горивото на моделите им ще свърши преди да са стартирали. Разбрал безпокойството им, председателят реши да обяви старта с флагче и прибра проклетия пистолет в джоба си.
И тогава той гръмна.
Сега вече изумлението на председателя нарасна до такава степен, че не можа да се побере само в него, преля навън, запълни залата. Никой не го забеляза, защото всички следяха бръмчащите по пистата модели.
Нашият Вихър пусна файтона на седмата обиколка, когато дойдоха майчето, татко, бабчето и Вихра.
На ви сега! Файтонът, онзи смешният, онзи, дето предлагаха да се запрегне с бял кон, онзи, за когото се съмняваха има ли ауспух, няма ли, финишира пръв. Двайсетте му ауспуха (той наистина имаше двайсет ауспуха, та отзад приличаше на току-що разпечатана кутия цигари) заизпущаха разноцветни димни колелца. Вихър небрежно нанизваше колелцата на пръстите си — все едно че бяха кравайчета. После ги издухваше нагоре към тавана, където те се разширяваха, влизаха едно в друго и въобще създаваха много тържествена атмосфера в залата. Същинска илюминация!
Всички мълчаха. Сякаш бяха забравили с какво се ръкопляска и подозрително се споглеждаха: сънуват или не сънуват. Още повече че Кики, чудейки се как да изрази възторга си от своя създател, ходеше между тях и ги питаше добре ли са спали тази нощ.
Журито се зае да изчислява скоростта на файтона (междувременно, разгледали го внимателно, констатираха, че в него са монтирани два свръх-мощни турбореактивни двигателя) и направо се шашна. Един журналист дотам се развълнува, че не се разбра какво точно направи: разцелува Вихър и изпрати телеграма до Световната федерация по автомоделизъм или обратното. След това в бъркотията връчиха на Вихър всички малки и големи награди.
Публиката скандираше, ръкопляскаше, всеки искаше да целуне Вихър или поне да го пипне с пръст. Защото и през ум не им минаваше, че подир малко журналистът ще се съвземе от вълнението, ще извади фотоапарата да снима машината-победител и като я освети със светкавицата, ще се развика. Нещо повече — ще отнеме наградите от Вихър (и малките, и големите) и ще ги върне на журито.
— Какво гледахме досега? — развика се журналистът. — Къде ни бяха очите? — укори залата журналистът. — Файтонът финишира пръв, не отричам, но я го погледнете! — вдигна файтона над главата си журналистът. — Къде му е художественото оформление, а?
Макар залата да мълчеше, беше ясно, че не — никой не вижда художественото оформление на файтона. И са съгласни, че да — изключено е на първа страница на вестника да се публикува подобна таратайка!
— Художественото оформление и въобще изкуството е вятър и мъгла! — защити се Вихър и всички (състезатели, жури, публика) съжалиха, че са го целунали или пипнали с пръст.
Вихър си тръгна. Огорчение и влага напираха в очите му. Влага като от градинска лейка. За огорчението да не говорим.
ПЕТА ГЛАВА
В четвъртък вечерта, след като Вихър сам състави задача за капацитета на ядрен реактор с дистанционно електронно управление и я изчисли по интегралния метод, татко се почеса зад ухото.
— Чудеса! — възкликна той.
Обаче главното чудо за тази вечер още не бе станало и той тепърва щеше да се почесва зад двете уши.
— Съсредоточи се и слушай внимателно — вдигна показалец Вихър, сякаш показалец и предупреждение са едно и също нещо. — Идеята ми на пръв поглед е фантастична, но в действителност е напълно осъществима — увери го Вихър. — Математическите изводи недвусмислено потвърждават това — опря се на математиката Вихър. — Гледай!
Нашият Вихър беше неудържим. Изписваше безкрайни формули в тетрадката и когато тя свърши, продължи на покривката. Бялата.
Татко се притесни. От една страна, ако в тази минута влезеше бабчето, щяха да си изпатят заради покривката. От друга — Вихър доказваше нещо невероятно. Можел да построи машина на времето и да отиде с нея където си ще. И татко да поразходи.
— По избор: в миналото при цар Навуходоносор или в бъдещето при внуците си — пошепна татко.
Вихър възприе шепота като съмнение и захвана още по-страстно да защитава машината на времето. Уплашен, че татко трудно ще разбере без нагледен пример, скочи на масата.
— Ето, все едно че съм в бъдещето. После се навря под масата.
— Тук е миналото. А столът, на който седиш — настоящето.
От възбуда той се чукаше и драскаше с химикалката по челото и не забеляза кога татко излезе от стаята и отиде да сподели с майчето.
— Според твоя син — нахвърли се върху нея той, — щом съм главен инженер, редно било да знам теорията на относителността по-добре от Айнщайн! Да правя преди вечеря, на гладен стомах, открития в кибернетиката и нощем, вместо да спя както всички нормални хора, да конструирам биохимични модели. Ти имаш ли представа от биохимични модели?
Майчето нямаше представа и татко призна, че и на него не са му твърде ясни.
— Но на твоя син са ясни! — посочи той клечащия до контакта Кики — Ето ти го: жив-живеничък био…
— Туй е нищо! — подаде се от кухнята бабчето. — Ще му взема пластелин. Нека меси каквито си ще формички и модели.
Татко изтръпна, че тя посред нощ ще хукне да търси пластелин и рязко смени темата. Започна да разправя как колегите му по цял ден се възхищавали от нейното кафе. Веднъж го пили, но не можели да го забравят. Ароматът му ги будел нощно време. То не било кафе, а чист еликсир. Балсам, който излекувал завинаги и тях, и роднините им. От разни болести. А един подпитвал дали в приготвянето му няма свръхестествена тайна. И други такива съчини.
— Чак пък, чак пък… — скромничеше бабчето. — Ей сегинка ще сваря същото кафе, та да видите, че не е чак пък… — завтече се към кухнята бабчето. Тя готвеше изключително вкусно и бързо. Вихър даже я подозираше, че надали сколасва само с ръце — вероятно си помага и с крака. Кики измъчи сметачната линийка и получи същите резултати: помага си и с крака. Иначе не би готвила толкова бързо и вкусно!
Щом останаха насаме, татко извади химикалката.
— Вече мога спокойно да ти обясня какво чудо още е намислил твоят син.
