— Чудесно. Ще използваме тях. Никой няма да разбере разликата.
— Значи ви хареса? — намеси се Джак.
— Страхотно беше — сграбчи ръката му тя. — Най-важното е, че зрителите моментално ще се заплеснат по вас.
В този момент Аби осъзна, че Джак е опасен. Лъжеше с усмивка, която парализираше разума.
29
Очакваше се Джак да пристигне в агенцията след по-малко от час и Карла се подготвяше трескаво. С помощта на секретарката си обобщаваше последната информация от Бертоли за маркетинга на книгата.
Оуенс искаше първа да съобщи на Джак хубавите новини — Агентите обичат да поднасят радостни вести, надявайки че клиентът им ще ги отъждестви с тях.
— Имаме ли цифрите за телевизионната реклама? — попита Оуенс.
— В папката ти са — каза секретарката.
— А размерите и броят на стендовете, където ще излагат книгата в книжарниците? — попита Карла. — Имаме ли данните?
— И те са в папката ти при всичко друго. — Секретарката й Джадра започваше да се побърква. Оуенс винаги създаваше суматоха преди срещи с важни клиенти.
Но този път май бе по-зле отвсякога. Незнайно по каква причина Карла се боеше от Джак. Надяваше се, че днес няма да доведе адвокатката, която го бе обсебила. При последната им среща Аби сякаш четеше мислите й, от което й стана неприятно. Все още търсеше начини да откъсне Джак от тази досадница. Трябваше й време, но щеше да измисли как да се отърве от Аби Чандлис. Именно тя я възпря да продаде повече книги на Бертоли, книги, чиято комисиона щеше да донесе на агенцията милиони долари, а Джак щеше да й е в кърпа вързан поне за пет години.
— Кажи ми за стендовете — попита тя Джадра. — Колко броя е направил Бертоли?
Секретарката й се разрови в една папка и измъкна някакви листове.
— Пет хиляди.
Карла подсвирна. Не беше чувала за друга книга да е купувана толкова голяма изложбена площ.
Стендовете представляваха картонени стойки, с които издателството снабдяваше книжарниците. На всеки от тях можеха да се наредят от дванайсет до петнайсет изправени книги, а отгоре с ярки огромни букви бе изписано името на автора и заглавието и всевъзможни суперлативи, сътворени от рекламния отдел. Издателството трябваше да плати площта във витрините и предната част на книжарниците, където се поставяха стендовете. Само за една верига седмичната сума можеше да достигне трийсет хиляди долара. Стендовете с книгата на Джак щяха да струват близо двеста хиляди долара за първите два месеца. Без тях една книга рядко или по-скоро никога не можеше да стане бестселър. Поради тази причина съществуваше жестока конкуренция за изложбената площ.
Това беше само едно от нещата, които издателствата правеха, за да заинтригуват пазара. При книгите с меки корици се наемаха номерирани лавици в супермаркетите, но номерата нямаха връзка с мястото в класацията. За една солидна сума издателството можеше да си купи лавица номер едно. На масовия пазар фирмите с много пари можеха да си създадат своя собствена версия на действителността.
Бертоли бе платил и за скъпи вестникарски реклами, които заемаха цели страници в „Ел Ей Таймс“, „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Чикаго Трибюн“ и няколко списания с огромен тираж.
Един от лъскавите журнали за светски новини бе включил Гейбъл Купър в своята класация на петдесетте най-красиви личности в Америка, непосредствено след Мел Гибсън я Антонио Бандерас. Вече се носеха слухове, че „Големия Х“ е успял да повлияе на това решение чрез закупуването на най-скъпото рекламно място в журнала.
След три дни във всички влакове на нюйоркското метро щяха да бъдат разлепени плакати със заглавието на книгата, съответните суперлативи и — което беше най-хубавото — снимката на Джак. Ню Йорк беше идеалното място да се вдигне шум, който да отекне в професионалните среди. В деня на издаването избрани интригуващи глави от книгата щяха да бъдат пъхнати в избрани броеве от сутрешните вестници. Те щяха да пристигнат на повече от хиляда адреса в Ню Йорк и Лос Анджелис — при най- влиятелните личности в развлекателния и издателския бизнес. Това бе най-голямата рекламна атака от близо десет години.
Ако Бертоли успееше, щеше да даде тласък на една кариера, за която повечето писатели не могат и да мечтаят. Името Гейбъл Купър щеше да стане синоним на касови книги и още по-касови филми. През следващите двайсет години Холивуд и Ню Йорк щяха да поглъщат всичко, излязло изпод перото на Джак. Карла бе сигурна в това, тъй че днес имаше една-единствена цел при срещата си с него. Трябваше някак си да го убеди, че допълнителните договори за още книги са в негов интерес. Погрешната линия на телефонния й апарат иззвъня.
— По дяволите! — Карла погледна часовника на стената. — Подранил е. Джадра, приключвай по- бързо.
Секретарката й се развихри и светкавично напъха новите материали в папки, две от които лежаха на съвещателната маса в кабинета на Карла.
— И се погрижи да ни поднесат кафе — каза Оуенс. — И обяд. Обади се в „Да Умберто“ и поръчай да ни приготвят нещо хубаво и да ни го сервират тук. — Карла нямаше намерение да води Джак на обществени места, та да налетят на агенти, които дават мило и драго да се запознаят с него.
Снимката му вече бе заляла града.
Вътрешната линия отново звънна и Карла вдигна слушалката.
— Един господин на име Чандлис е дошъл за среща с вас.
— Кой?
— Мистър Чандлис. Казва, че е роднина на някаква Аби Чандлис. — Момичето от рецепцията звучеше така, сякаш ей сега щеше да изхвърли досадника през вратата. В литературните агенции често се появяваха странни екземпляри, някои напълно откачени и неспособни да напишат два реда.
— Да му предам ли, че сте заета?
Карла помисли малко и каза:
— Не. — После сложи длан върху микрофона на слушалката и повика Джадра, която се бе запътила към вратата. — Ако дойде мистър Джърмейн, позабавлявай го няколко минути. Кажи му, че идвам всеки момент. Покани го в заседателната зала.
Джадра кимна, излезе и затвори вратата, а Карла каза в слушалката:
— Доведи мистър Чандлис.
След две минути се почука на вратата и друга секретарка въведе един мъж. Карла го огледа от глава до пети.
Чарли имаше сънен вид. Костюмът му бе смачкан. Беше спал с него в самолета и бе дошъл направо тук с такси от летището. Носеше дипломатическо куфарче. Приличаше на търговски пътник.
Карла стана от стола си, но не слезе от подиума, върху който бе поставено бюрото й. Нямаше представа какво иска господинът и реши, че на този служебен пиедестал е в най-безопасна позиция.
— Мистър Чандлис. Карла Оуенс. Заповядайте.
Чарли огледа кабинета, докато приближаваше към бюрото. Не беше виждал толкова просторен и изискан кабинет; лилави плюшени килими и тъмно стъкло, бюро като кристален олтар. Чарли си представи, че е умрял и е попаднал в рая.
— Приятно ми е — каза той. Когато най-сетне стигна до бюрото, подаде на Карла визитна картичка. Винаги го правеше при първа среща. Знае ли човек кому ще потрябва добър адвокат по наказателни дела?
Тя погледна картичката.
— С какво мога да ви бъда полезна?
— Става дума за жена ми — каза Чарли. — За Аби Чандлис.
Карла кимна бавно, но остана безмълвна.
— Познавате ли я?
