— Къде отиваш?
— Да говоря с него.
— Почакай.
Джак спря и се обърна.
— Дай да обсъдим нещата, преди да нахълтаме и да провалим всичко — предложи Карла.
Може би беше права. Джак я послуша.
— Не зная какви са отношенията ви с мисис Чандлис. И не ми е работа, повярвай ми. Но моментът е критичен. През следващите няколко седмици не бива да имаме никакви проблеми, особено от този род. Съветът ми е да се дистанцираш — каза Карла. — Ако помежду им има проблеми, ти не се меси. Ако се наложи, остани в Ню Йорк. Ще уредим престоя ти. Двамата с Алекс можем да те прикрием. Помисли за кариерата си. Остави ги да се оправят сами. Те са си за бъркали кашата.
— Правилно — каза Джак, — добър съвет. — Той се обърна и тръгна към кабинета й, все едно не беше я чул.
Това послужи на Карла като необходимо извинение да забие клин между Джак и Аби.
— Зная какво мислиш — заговори след него тя. — Че се опитва да измъкне каквото може. Разбрал е от Аби, че си забогатял с книгата, и сега я използва да те изнудва. Може би е така. Но няма смисъл да се забъркваш в скандал. Иначе ще провалиш цялата сделка.
— Искам да говоря с него. — Джак имаше проблем. Никога не беше виждал Чарли. Аби му бе говорила няколко пъти за него, но той нямаше представа дали бившият й съпруг знае нещо. Може би Аби бе споменала нещо за книгата или, не дай си боже, за идеята да я публикува под псевдоним. Ако Карла и Бертоли научеха истината преди издаването, книгата щеше да е обречена на провал още преди да стигне до книжарниците. „Големия Х“ можеше да се ядоса и да спре отпечатването й.
— Какво ще му кажеш? — попита Карла.
— Не знам. Но искам да поговорим насаме. Да разбера какво става, по дяволите!
— Нали няма да се биеш с него?
Джак я погледна през рамо тъй, сякаш искаше да каже „Кой, аз ли?“
— Джак, бъди разумен и не прави глупости.
Карла вече съжаляваше, че му е казала за Чандлис. Тя успя да се промуши пред него, застана пред вратата на кабинета си и нахълта първа. Завариха Чандлис да рови из папките на бюрото й.
— Какво правите? — изуми се тя.
— Помислих си, че може да имате адреса на жена ми — обясни Чарли.
Мина й през ум, че може би няма да е толкова зле Джак да му забие един юмрук.
— Мистър Чандлис, това е мистър Джърмейн. Говорих с него за вашия проблем и той е на моето мнение, че ако имате въпроси за уреждане, те са си лично между вас и жена ви. Той няма нищо против да ви свърже, тъй че да разберете от нея каквото ви интересува и нещата да се оправят. Смятам, че това е най- разумно. — Карла погледна Джак през рамо да види изражението му. Той изобщо не реагира.
— Това ме устройва — рече Чарли.
— Първо искам да поговорим насаме — обади се Джак.
— Каквото и да си кажете тук, остава строго конфиденциално — каза Карла.
— Насаме — повтори Джак. Сега изглеждаше прекалено спокоен, което й се стори съмнително.
— Можете да поговорите тук. Аз ще изляза, но ще стоя в коридора — наблегна на последната дума тя. — Извикайте ме, ако ви потрябва нещо.
— Ще те извикаме — успокои я Джак. Щом вратата се за твори след нея, той се обърна и отправи към Чарли двайсет и четири каратова усмивка.
— Срещнахме се най-сетне — каза. — Аби ми е говорила много за вас.
— Нима?
— О, да. — Джак протегна ръка, както си се усмихваше, и бързо скъси дистанцията помежду им, качвайки се на подиума. Приближаването подсказваше, че ръкостискането ще е мерило за мъжество, и Чарли нямаше друг избор, освен да пристъпи иззад бюрото. В мига, когато дланите им се допряха, сякаш го порази гръм. Чарли се запита какво прави собствената му ръка на гърба и защо носът му внезапно е заровен в панерчето на бюрото.
— Дай сега да поговорим — тихо изсъска Джак в ухото му, така че Карла да не чуе. — Какво искаш?
— Да говоря с Аби.
— Тя е заета.
— Какво правиш, дявол те взел? Ооох!
Джак беше извил още по-силно ръката му.
— Кротко, да не ти я развинтя, че да си я носиш у дома в куфарче.
— Ааа! — изскимтя от болка Чарли.
— Каква е тая работа с общото имущество?
— Трябваше да й кажа нещо — оправда се Чарли.
— Значи няма екип адвокати, които завеждат дело?
— Няма.
— Какво друго каза на Оуенс?
— Нищо.
Джак изви още малко ръката му.
— Ааах, ооох! — Чарли сякаш стъпваше на горещи въглени. — Кълна се, че не съм й казал нищо. Аз и не знам нищо.
— Но си споделил някои дълбокомъдрени предположения, нали?
Чарли не отговори.
— Нали? — Джак притисна опакото на дланта му към тила — поза, постижима само за акробати.
— Да, дааа! — проплака Чарли.
— Е? Казвай.
— Предполагам, че или двамата сте написали заедно книгата, или ти си я откраднал от нея. Мисля, че Аби има участие.
— Как стигна до това заключение?
— Тя постоянно пише.
— И какво?
— Сигурно е страхотна книга, която струва много. Оттам са парите в сметката й.
— Ами ако ти кажа, че аз съм я написал?
— Защо тогава си й дал парите? — каза Чарли. — Познавам жена си. — Задъхваше се. — Измъчва я неувереност. Искала е да се укрие зад нечия личност. Друг да поеме публичните изяви.
Чарли беше прав. Той добре познаваше Аби. Това затрудни Джак.
— Сигурен ли си, че не си споделял нещо такова с мисис Оуенс? — Джак натисна лоста на истината още малко.
— Не, не! Не бих го направил. Защо ми е нужно?
— Какво искаш тогава?
— Просто да поговоря с жена си.
— Да й изкрънкаш пари, нали? Да я изнудваш?
Главата на Чарли опря странично на бюрото — такава извивка на тялото бе възможна само ако някой натиска лицето ти и ръга колене в хълбоците ти.
— Минавала ли ти е тази мисъл през ума?
— Сметката й е много тлъста. Реших, че мога да поговоря с нея.
— Ами ако не пожелае да ти даде никакви пари, тогава?
— Тогава нищо — каза Чарли. — Просто искам да поговорим.
— За да си спомните миналото ли? — попита Джак.
— Аха, да. Миналото.
Джак бавно отпусна хватката си. Прехвърли наум възможностите си. Не можеше да позволи на Чарли да остане в Ню Йорк. Карла и Бертоли щяха да се опитат да изтръгнат от него някаква информация.
Когато ръката на Чарли остана свободна, той я люшна като празен ръкав и я прихвана под лакътя,
