трийсетсантиметрови детонаторни шнура. Те приличаха на онези въженца за пране, чиито нишки са пъхнати в тънко пластмасово маркуче. Но вместо найлонови нишки, вътре имаше силен експлозив. Много мощен. Ако навиеше шнура около по-тънко дърво и го взривеше, дънерът щеше да стане на трески за частица от секундата, и то безшумно.
За нарязването на шнура Морган използваше ножче за линолеум, отличен инструмент с късо ятаганно острие, същински бръснач.
„Куеста Верде“ бе старо ръждясало корито. Това, че собствениците не го бяха предали за вторични суровини още преди години, се дължеше на търпението им и на необичайно високата застрахователна стойност в полицата.
Преди месеци се бе съгласил да свърши тази работа, още преди книгата на Аби да стане хит. Сега не се нуждаеше от парите за услугата. Ако можеше, би се отказал от този ангажимент. Но не беше лесно да скършиш волята на собствениците на „Куеста Верде“. Щяха да станат подозрителни, да почнат да се чудят дали не им прави мръсотии и не играе със застрахователите. Морган гледаше на задачата си като на прощално тържество, като на последна забава преди пенсионирането. Собствениците щяха да направят голям удар със застраховката, а Спенсър щеше да се оттегли тихо и кротко и да се наслаждава на луксозен живот, за предпочитане в страна с по-хладен климат. Той обърса потта от челото си и си помисли за Ирландия. Там не облагаха с данъци доходите на писателите и той можеше да си издигне цял замък с парите от книгата.
Надянал ръкавица, Морган прокара длан по тръбата, търсейки надпис „вода“. Корабът бе толкова занемарен, че маркировката на тръбите се бе изтрила отдавна. Все пак трябваше да има някакво обозначение. Грабна един парцал и избърса машинното масло и прахта от повърхността на метала. Нямаше нищо. Ала той бе сигурен, че това е водопровод за охлаждане на парната турбина. Беше го проследил до котелното, където изчезваше между котлите и вътрешните стени на корпуса.
Намота три пъти детонаторния шнур около дебелата тръба. Когато тя се разцепеше, морето щеше да залее котелното и трюмовете. Под кораба имаше петнайсет метра вода.
Завърза краищата на шнура на хлабав възел, после пъхна детонатора между шнура и тръбата.
Отиде в другия край на кораба и повтори процедурата. Тук тръбата имаше ясна маркировка — бели поолющени букви, които все пак се разчитаха добре. При умело свършена работа двата взрива щяха да избухнат едновременно. На палубите щеше да се чуе само едно остро пукане, и толкова; нищо, което да напомня експлозия.
Морган извади електрически проводник четиринайсети номер. Прикрепи по един край към двата детонатора и се отдалечи от носовата част към едно помещение в близост до котелното.
Шофьорът на Хенри караше по тесните стръмни улички с близо сто километра в час. Джак вече виждаше кехлибареното сияние на стария Сан Хуан на фона на нощното небе. Направиха стремителен завой на две колела, обикаляйки площада и спряха точно пред морската гара.
Край бордюра бяха спрели две полицейски коли, а помежду им — синьото такси. Но Аби не беше вътре.
Мерцедесът спря до тях и Хенри изскочи навън.
— Чакай да видя какво става.
Шофьорът стоеше до таксито си и обясняваше нещо на ченгетата. Хенри приближи и се представи. Поговори с шофьора няколко минути и се върна при мерцедеса. Седна и се извърна назад към Джак със свъсени вежди и угрижен поглед.
— Казва, че я е оставил при складовете на Фернандес Хункос. На километър и половина оттук.
— Видял ли е накъде тръгва?
— Не, но каза, че я видял да се обажда от уличен автомат. Не знаел на кого, но чул името „Куеста Верде“. Говори ли ти нещо?
Джак поклати глава.
— Нито пък на мен — каза Хенри. — Но явно че това търси. Казала на шофьора да я закара до района на складовете, близо до пристанището. Оставил я и повече не я видял.
— Да е товарен кораб?
— И аз така предполагам.
Хенри каза на шофьора нещо на испански и мерцедесът пак полетя. Стигнаха за по-малко от две минути.
Районът на търговското пристанище на Сан Хуан не беше голям. През него минаваха само няколко пресечки. Беше занемарен, боклучав и зле осветен, с ръждясали метални постройки, без тротоари. По чакълената настилка имаше големи дупки. Хенри накара шофьора си да пусне дългите светлини, за да ги вижда, а и заради Аби. Забелязаха само едно краставо куче с изхвръкнали ребра.
Повечето сгради бяха зад зидове, опасани с бодлива тел на върха.
Въртяха се из уличките, някои без изход, но Аби я нямаше никаква. Всъщност не видяха жива душа. Нощем тук не се свъртаха хора.
Хенри се обади някому по клетъчния телефон. След няколко секунди се обърна към Джак и каза:
— Има такъв кораб. „Куеста Верде“. Чака за ремонт близо до сухия док. Ей там отсреща. — Той посочи надолу по тъмна та улица. Беше се обадил на управителя на пристанището.
Джак се обърна към Джес.
— Къде е чантата?
Брат му я протегна към него и Джак надникна вътре. В нея имаше стар оптически прибор и някакви инструменти.
— Продължавайте да я търсите. Обиколете всички улици — каза той на Хенри и слезе от колата.
— Без мен не тръгваш никъде — изскочи навън и Джес.
— Чакай малко — подаде глава през прозореца Хенри.
Джак приближи до него. — Ето, вземи това. Подаде му матовочерен полуавтоматичен пистолет, същия като този, който Джак бе принуден да остави на Сейнт Кроа. Деветмилиметрова берета. Стара дружка на Джак.
— Благодаря ти — каза той и двамата с Джес изчезнаха в тъмната улица към доковете.
След близо половин час Аби най-сетне откри порта с хлабаво закачена верига. Пусна платнената чанта в двора, после успя да промуши глава и рамене през пролуката. Мъчеше се да провре и торса си, когато зърна през решетката на вратата лъчовете на фарове, приближаващи иззад ъгъла. Аби се помоли да не завиват насам. Не завиха. Просто спряха на кръстовището.
От задните врати излязоха двама мъже и по гърба на Аби полазиха ледени тръпки. Единият беше Джак.
Аби напъна вратата и се помъчи да се вмъкне цялата. Те говореха с някого в колата. Всеки момент щяха да се обърнат. Тя закачи ръката си на парче тел, потрепна и вратата издрънча. Замръзна за миг с надежда, че не са я чули. После пак се забори, раздра кожата си, но успя да се провре. Хукна в мастиления мрак.
На петнайсетина метра от портата се мушна зад някакви контейнери и погледна назад. Извади от чантата една от блузите, съдра я и намота едно парче около разкървавената си ръка.
Докато се превързваше, чу глухото стържене на крака по зида. Надникна и ги видя покатерени отгоре. Джак и другият мъж, едва различими силуети. Чу клъцване на метал и след секунда четирите жици бодлива тел се люшнаха встрани. Джак приклекна, хвана се за ръба, увисна и скочи в двора. След миг до него бе и другият мъж. Нямаше представа как са я открили. А може би търсеха Морган.
Вече бяха толкова близо, че Аби виждаше лицата им. Другият бе Джес. Джак извади нещо от задния джоб на панталона си и го огледа на слабата светлина. Беше пистолет.
Не й трябваше да гледа повече. Дръпна се навътре в сенките и се сгуши сред палета и контейнери. Колкото повече приближаваха, толкова по-навътре се провираше тя, към ръба на кея. Скоро нямаше да има земя, където да стъпи.
В далечината се виждаше големият бетонен сух док. От отсамната му страна имаше кораб и на кърмата му пишеше „Куеста Верде“. Боята беше олющена, с петна от ръжда. Ако двамата застанеха между нея и кораба, щеше да се озове в капан.
