преждевременно край на театралната му кариера. Дори ако гневът на Роджър Бартолъмю беше съвсем справедлив, той не би бил достоен събеседник за халата, наречена Лорънс Файърторн. Именно това искаше да спести Никълъс на автора. Бе виждал как и по-силни характери биват пречупени и пометени от човека, който дори при най-дребната критика на актьорското му майсторство избухваше като барут. Наистина, заслужаваше си да го види човек в такъв момент.
Разбира се, Никълъс можеше да оправдае мастър Роджър Бартолъмю, току-що пристигнал от Оксфорд, все още надъхан с високата оценка на своите преподаватели, възхваляващи поетичното му изкуство. Беше самоуверен, за да не кажем арогантен, и достатъчно опитен в писането на драми, за да предложи нелошо произведение. „Трагичната история на крал Ричард Лъвското сърце“ беше многообещаваща пиеса и показваше дори известни постижения в техниката на драмата. Вярно, на места звучеше малко пресилено, на други бе твърде анемична, но там, където липсваше финес, идваше на помощ една неподправена искреност… Патриотичното й звучене обаче обединяваше и спояваше всичко.
Лондон бе жаден за нови пиеси и театралните трупи усилено търсеха добър материал. Лорънс Файърторн лично бе одобрил този начинаещ автор, защото неговото произведение му предлагаше централна роля, която той по-нататък щеше да си нагоди според своя уникален талант. Това беше пиеса, която по-скоро тлееше, а не пламтеше, но бе в състояние да забавлява в продължение на няколко часа публиката и в никакъв случай нямаше да накърни славата на трупата на лорд Уестфийлд.
— Очаквах много повече — предаде се най-сетне авторът, виното успя да превърне гнева му в тъга. — Такива надежди хранех, Никълъс!
— На репетиция нещата често изглеждат така.
— Да, да… Но какво са направили от пиесата ми, господи! Едно нищо!
Това беше сърцераздирателен вопъл. Никълъс изглеждаше трогнат. Както мнозина други преди него, Роджър Бартолъмю сега научаваше горчивата истина, че авторът никога няма онази централна роля, в която се е виждал в мечтите си. В трупата на лорд Уестфийлд той заемаше фактически съвсем скромно място. Младежът от Оксфорд бе получил пет лири за пиесата си, за да седи и да гледа как неговият крал Ричард излиза на сцената с мантия, струваща най-малко десет пъти по толкова. Как да не се ядосва човек!
Никълъс омекоти удара с възможно най-мили думи, но не можа да потули най-главното: Лорънс Файърторн никога не търсеше в една пиеса поетичния заряд. За него всичко бе само сцена, на която звучи собственият му глас, по която той се разхожда наперено и пленява публиката. Бе убеден, че хората идват само за да го видят как играе, а не заради някакъв си драскач.
— Какво да сторя, Никълъс? — изплака Бартолъмю.
— Нека го понесем спокойно.
— Всички ще ми се подиграват.
— Не губете кураж.
Импресариото направи каквото можа и го остави сам, вече почти примирен. Вперил очи в чашата си, самотен, Бартолъмю си пожела никога да не бе напускал университета. Академичните магове бяха отгледали едно нежно растение, което не би могло да оцелее в огнената стихия на театъра.
В това време Никълъс се върна бързо на двора, където подготовката беше в разгара си. Сцената представляваше правоъгълен подиум от дебели греди, повдигнати на дървени магарета. Простираше се от едната стена до средата на вътрешния двор. По дъските бяха разхвърляни зелени тръстики и ароматни треви, за да убият вонята на конски тор, която се носеше от съседните обори. А когато нахлуеше публиката, трябваше да се воюва и с миризмата на бира, тютюн, чесън, вкиснало и човешка пот. Никълъс остана да наблюдава как работниците мъкнат големи чебури с вода в сенчестите места, за да могат зрителите да се облекчават по време на представлението.
Щом го съзряха, всички се втурнаха да получат нарежданията му — Томас Скилън, Хю Уеджис, гардеробиерът. Уил Фалър, стажант-актьорът Джон Талис, Матю Липтън, писарят, а също и потиснатият Питър Дигби, шеф на музикантите, който все още бе като попарен, че е избрал неподходящ траурен марш за погребението на Ричард Лъвското сърце. Въпроси, оплаквания, претенции бомбардираха импресариото, но той съумяваше да даде отговор на всеки един от тези хора.
Никълъс Брейсуел — висок, широкоплещест мъж с дълга руса коса и широка гъста брада, оставаше спокоен в цялото това напрежение, което просто се виждаше как нараства с всяка минута. Той успяваше да ги накара да го чуят, без да повиши тон, мекият му акцент от западните графства действуваше като балсам за ушите им. Настръхнали от гняв и възмущение души — и коси — биваха пригладени, трудностите се уреждаха.
В този миг прогърмя един дружелюбен глас:
— Никълъс, драги мой! Елате за малко!
Лорънс Файърторн демонстрираше обичайното си драматично появяване, преди да заеме централното място на сцената. Въпреки, че Никълъс бе прекарал три години в трупата, Файърторн всеки път успяваше да го впечатли отново. Този човек имаше невероятно присъствие. Беше як мъж със среден ръст, гръдният му кош приличаше на бъчва и ставаше видимо още по-голям, щом актьорът се качеше на сцената. Лицето му бе невероятно красиво, вълнистата черна коса и изящно поддържаната остра брадичка го правеха да изглежда още по-благородно. Впрочем от цялото му държане се излъчваше благородство — нещо, което трябваше да скрие факта, че всъщност е син на селски ковач.
— Къде се бяхте скрили, Никълъс?
— Разговарях с мастър Бартолъмю.
— С този негодник!
— Пиесата е негова — напомни Никълъс.
— Той е един досаден глупак — настоя артистът. — Много ми се иска да го пратя по дяволите!
— Защо?
— Защо ли, сър? Защото този кучи син има наглостта да ме фиксира ядно през цялата репетиция. Такова нещо аз няма да позволя никому! Не понасям нито гневни погледи, нито смръщени чела, нито недоволни муцуни по време на моето изпълнение. Дръжте го по-далеч от очите ми!
— Той само помоли да поднеса извиненията му — каза Никълъс тактично.
— Да върви да се обеси!
Гневните слова на Файърторн бяха заглушени от внезапния звън на камбани. В Лондон имаше повече от сто църкви и на човек понякога му се струваше, че камбанният звън въобще не престава. Това много смущаваше представленията на открито. Високите зидове на вътрешния двор на странноприемницата наистина заглушаваха шума от Грейсчърч стрийт, но бяха безпомощни срещу ехтежа на камбаните от близката камбанария, Файърторн вдигна театрално ръка към небето.
— О, меч ми дайте, меч достатъчно остър, за да съсека на парчета въжетата на всички Лондонски камбанарии!…
Изненадан от абсурдността на собствения си жест, той избухна в смях; Никълъс само се усмихна. Да работиш за Лорънс Файърторн понякога беше същински ад, но от него се излъчваше някаква отровена сърдечност, която изкупваше много от недостатъците му. През годините на тяхното познанство Никълъс бе развил у себе си, макар и твърде предпазливо, симпатия към този човек.
Сега вече актьорът насочи вниманието си към по-практически неща.
— Е, Ник? — вдигна той очи към небето.
— Не се знае. Може да имаме късмет, но може и да завали.
— Не може ли малко по-точно, моля? — настоя Файърторн. — Вие сте бил боцман. Вие умеете да четете по облаците. Какво вещае небето за днес, според вас?
Никълъс погледна синьосивия правоъгълник над сламените навеси над галериите. Слънчевата майска сутрин бе отстъпила място на твърде съмнителен следобед. Вятърът бе станал по-студен, облаците бързо забулваха небето. А хубавото време бе решаващо при тези представления. Файърторн бе имал неудоволствието да констатира това неведнъж.
— О, аз и на гръмотевици съм играл — обяви ти. — Ще играя битката при Акр, ако ще и при снежна виелица! Вие за мене не се грижете, мислете за нашите зрители. И за костюмите.
Никълъс кимна. Вътрешният двор не бе настлан. Дъждовете го разкалваха и създаваха безброй проблеми. И той не по-малко от Файърторн би желал да може да съобщи окуражителни новини. Най-после,
