след като се вглежда няколко минути в небето, той оповести прогнозата си:
— Ще се задържи, докато свършим.
— Господи! Това е чудесно! — възкликна актьорът и се плесна по бедрата. — Знаех си аз, че съм избрал за импресарио точно когото трябва!
„Трагичната история на крал Ричард Лъвското сърце“ събуждаше жив интерес. Плакатите, които оповестяваха представлението, бяха окачени на много места и привлякоха във вътрешния двор на „Главата на кралицата“ тълпа от въодушевени хора. Билетопродавачите на главните входове събираха по пени за влизане. Повечето хора се натискаха за правостоящи места около сцената, но мнозина бяха готови да заплатят по едно, та и по две пени повече, за да се настанят в галериите, издигнати на три ката околовръст на зидовете, така че се образуваше истински амфитеатър. Горе беше по-удобно, виждаше се по-добре, а и човек бе на сушина, ако завали. Зад галериите имаше стаи, в които можеш да си починеш, да хапнеш нещо от гостилницата или да си спретнеш набързо някоя тайна любовна среща.
Бяха надошли какви ли не хора — съдии и адвокати, чиновници, шивачи, войници, моряци, носачи, медникари, търговци, месари, пекари, тъкачи, имаше студенти от колежите по право, амбициозни литератори, безработни артисти, селяни, зяпнали от удивление, старци и младежи, благородници и простолюдие, та дори и разбойници, джебчии и мошеници, които се мушкаха из народа, за да си вършат работата.
Жените — благородни дами, матрони и млади момичета, бяха по-малко на брой. Повечето от тях носеха маски или гъсти воали на лицата си. Към този женски свят напираха какви ли не сводници и сутеньори, още повече че тук гъмжеше и от проститутки, излезли от бедняшките квартали край реката на лов за клиенти. Защото самото представление беше само част от удоволствието. Фактически тук се разиграваха и стотици лични драми.
Имаше мъже по риза и бричове, други носеха кожени куртки, но имаше и господа с костюми от щампирано кадифе и копринени чорапи, с бели плисирани яки, с подплатени еполети във форма на полумесец, с кожени ръкавици, най-фантастични шапки и къси вталени жакети. Ала женските облекла бяха къде-къде по-разнообразни — от най-семпли дрехи до екстравагантни творения на последната мода, пъстреещи из галерията, където се редяха пристегнати до болка корсажи, надиплени фусти, кринолини, снежнобели яки от батиста и дантели, пищни тежки рокли със свободно падащи ръкави, и към всичко това неизменните изящни ръкавици в тон с огромните шапки или модните френски бонета.
През целия следобед разнасяха вино, бира, хлебчета, плодове и ядки, веселата човешка врява не секваше нито за миг. В два и половина прозвуча тромпетът, за да оповести началото на представлението. Появи се и четецът на пролога в черната си мантия. Първото представление — впрочем то бе и последно — на „Трагичната история на крал Ричард Лъвското сърце“ можеше да започне.
Роджър Бартолъмю седеше притиснат между двама долни сутеньори в средната галерия и си кривеше врата да надзърта ту отляво, ту отдясно на огромните пера, които се вееха на шапките пред него. Изпитото вино само бе подгряло гнева му, но беше безпомощен. Място не можеше да си намери! Това изобщо не бе вече неговата пиеса, а някакво гротескно подобие. Цели части от текста бяха махнати, сцените бяха разместени, а между тях бяха вмъкнати битки, дуели, обсади и сързцераздирателни агонии… Дори бяха набутали — ни в клин, ни в ръкав — една жига, за да е по-весело!… Но го болеше най-много от това, че тези промени явно се харесваха на публиката!
Лорънс Файърторн държеше всичко в ръцете си. Той приковаваше вниманието със самата си поява на сцената и бе в състояние да накара и най-баналните стихове да прозвучат като пламенна поезия:
Жестовете и движенията му действуваха хипнотизиращо, ала най-голямата му сила си оставаше гласът. С шепота си той бе в състояние да накара зрителите да затаят дъх, а един негов вик на гръмовержец можеше да ги запокити във върховно напрежение. Ето и сега по своя неотразим начин той отново превръщаше и тая пиеса в свое лично завоевание.
Върховната му изява дойде с кулминацията на драмата. Крал Ричард обсажда замъка Чалъс и приближава към стените, за да намери незащитен проход. Ала горе в една от амбразурите — балкона в дъното на сцената — се появява стрелец с лък и пуска своята стрела. Улучва Ричард между врата и плещите, където ризницата му единствено не го предпазва…
За тази най-важна част от дейстивето Файърторн бе прибегнал до трик, предложен му от Никълъс Брейсуел. Стрелата бе скрита в ръкава на актьора и когато стрелецът изпъна тетивата, Файърторн нададе болезнен вик и вдигна светкавично двете си ръце към тила, а те вече държаха скритата стрела. След това той започна да се олюлява и да залита по сцената като смъртно ранен човек. Всичко това бе изиграно с такава безупречна последователност във времето, че публиката дори повярва, как е видяла самата стрела да лети във въздуха.
Сега вече раненият Ричард декламираше сърцераздирателно — в един куплет от двадесет реда, написан в насечена, сбита стъпка — историята на живота си. И след като се помята в смъртен гърч по пода, умря със смъртта на героите — този път на фона на подходящия траурен марш, преди да бъде отнесен от людете си.
Гръмки аплодисменти посрещнаха изпълнителите, когато се появиха пред завесата да се поклонят. А когато излезе и Файърторн, възторжените възгласи нямаха край. В продължение на няколко минути той се къпеше във вълните на овациите, сетне направи един последен дълбок поклон и се оттегли. Ето че отново бе предложил едно незабравимо представление, и то от твърде посредствен материал.
Всички си тръгнаха щастливи към домовете си. Всички, освен Роджър Бартолъмю.
Никълъс Брейсуел обаче не можеше и да мечтае за отдих. Бе следил зорко и напрегнато хода на пиесата от своето място в гардеробиерната, а сега трябваше да се погрижи и за заключителните работи. Имаше да се прибират костюмите, да се вдигнат кулисите, да се разглоби сцената и да се приберат дървените подпори. През следващата седмица трупата на лорд Уестфийлд нямаше да има повече представления в „Главата на кралицата“ и вътрешният двор трябваше да бъде освободен за нормалното ежедневие — за колите и каляските на гостите в странноприемницата. А имаше да се почистят и боклуците, оставени от близо хилядата зрители. Времето се бе задържало без дъжд до края на представлението, но сега изведнъж плисна и това създаваше допълнителни трудности.
Минаха часове, докато Никълъс най-сетне приключи дългия си работен ден. Отби се в кръчмата да хапне нещо и да изпие чаша ейл. Към масата му се приближи Александър Маруд.
— Колко събрахте днеска, мастър Брейсуел?
— Не зная точно.
— Щото има да се плаща и моят наем…
— Ще ви се плати.
— Да, ама кога?
— Скоро — каза Никълъс с повече увереност в гласа, отколкото сам всъщност изпитваше. Твърде добре знаеше колко е трудно да изстискаш пари от Лорънс Файърторн, колко пъти вече му се бе налагало да търси всевъзможни, най-невероятни оправдания, за да извини скъперничеството на своя работодател.
— О, да, много скоро, мастър Маруд.
— Жена ми казва, че трябва да ви повиша наема…
— Е, нали ги знаете жените.
Маруд избухна в угоднически смях. Собственикът на „Главата на кралицата“ беше дребен, тънък и плешив човечец към петдесетте, с нервни тикове. Упоритият му песимизъм бе издълбал дълбоки бръчки на челото и тъмни торбички под очите му. Вечни страхове и опасения слагаха своя отпечатък върху всяко нещо, което казваше или правеше.
