Никълъс винаги полагаше неимоверни усилия да бъде любезен с Маруд. Трупата на Уестфийлд правеше всичко възможно, за да убеди стопанина на „Главата на кралицата“ да им даде под наем за по- продължително време целия вътрешен двор. Превръщането на странноприемницата в театър щеше да донесе значителни финансови изгоди. Но Маруд се дърпаше, още повече че от 1584 година още имаше указ на Лондонската община, който забраняваше изобщо представянето на театрални пиеси в странноприемниците. Той трепереше от страх, че властите могат да го спипат всеки момент. А имаше и други съображения.
— И днеска пак имаше сума ти побоища в странноприемницата.
— Е, това са само прояви на веселие, нищо повече — каза Никълъс. — Има ги при всяко представление.
— Да, ама става все по-лошо — завърта уплашено глава Маруд. — Аз не искам разправии в „Главата на кралицата“! Искам да е спокойно. Защото от това зависи хлябът ми. — Нервният тик стигна до бузите му. — Ако тогава изобщо има хляб за нас… Така да знаете.
— Какво имате предвид с това „тогава“, мастър Маруд?
— Ами Армадата! Това може да означава край на всички ни.
— О, не ми се вярва — отвърна Никълъс небрежно.
— Но това важи и за английската флота.
— Да де, ама испанците имат по-големи и по-добри кораби — проплака стопанинът. — А са и много повече от нас. Я каква голяма армия държат в Нидерландия, дето само чака да нахлуе в земите ни.
— И ние имаме армия.
— Ама не е толкова силна, че да излезе срещу испанската мощ.
— Ще почакаме, ще видим.
— В леглата ни ще ни изпотрепят! Що ни трябваше да убиваме шотландската кралица!
Треската на страха от Армадата бе обхванала цялата страна. Маруд направо се беше паникьосал. Смяташе, че и без битка всичко е вече решено.
— Сега е вече твърде късно да изменим нещата — обясни Никълъс. — А освен това всички вие бяхте съгласни с нейното посичане.
— Аз? Аз да съм бил съгласен?
— Лондон празнува цяла седмица, та и повече. А да си кажем правичката, вие доста се напечелихте от смъртта на Госпожата.
— Ще върна обратно всяко пени, стига това да ни спаси от Армадата! Постъпиха долно с кралицата на Шотландия. Беше грешка.
— Не, беше политика.
— Ох, политика! — изпъшка Маруд. Нервното потреперване бе обхванало клепачите му и той не можеше да спре да примигва. — Да ви кажа ли аз какво направи политиката с моето семейство, сър? Направи ни на маймуни! — Той обърса запотените си ръце в престилката. — Когато дядо ми построил тази странноприемница, нарекли я „Главата на папата“. Да знаете какви изискани ястия и най-отбрани напитки сервирал той на пътниците! След това крал Хенри скъса с католическата вяра и, хайде, табелата долу! Туриха ново име „Кралска гвардия“. Докато на престола беше кралица Мария, католиците започнаха да горят протестантите на клада, та баща ми бързо-бързо закачи пак главата на папата. Посетителите не успяха да привикнат с тази нявгашна табела над вратата и ето ти сега нова кралица и ново име.
— Е, да, но това име е изкарало почти тридесет години — каза Никълъс с ободрителна усмивка. — И с божия помощ ще издържи още много години.
— Да, ама ей ги на сега испанците! И пак от политиката идва всичко.
— Испанците само ще се опитат да дойдат.
— Нямаме шанс срещу тях! — проскимтя Маруд. — Жена ми казва, че трябва да поръчваме пак нова табела. Ще кръстим странноприемницата „Кръчмата на Армадата“.
— Я не си харчете парите! — сряза го Никълъс. — И кажете на госпожата си да събере малко кураж. Може испанците да имат повече кораби от нас, ама нашите мореплаватели са по-добри. Лорд Хауърд Ефингъм е велик адмирал, а сър Джон Хоукинс е вложил и знания, и опит в преустройството на флотата.
— Да, ама ние сме толкоз малко хора срещу къде-къде повече!
— Трудностите дават нови сили.
Маруд поклати глава съкрушен, с тревожно набръчкано чело. Нищо не можеше да разсее опасенията му. Преди много време още ясновидците са предсказали, че 1588 година ще бъде нещастна, а всички признаци бяха от тревожни по-тревожни, както и да погледне човек… Собственикът на странноприемницата вече се виждаше разорен.
— Няма как, това ще е!… „Кръчмата на Армадата“. Няма спасение.
Никълъс го остави да си се тревожи. И той, както всички останали, бе силно обезпокоен от мисълта за великата вражеска флота, която се готвеше за нападение. Но страховете му се разтопяваха в дълбоката му вяра в превъзходството на английската флота. А това Никълъс знаеше от собствен опит! Преди десет години беше плавал с Френсис Дрейк в славното му пътешествие около света.
Това бяха три невероятни години, оставили у него незабравими спомени и впечатления. От борда на „Златната кошута“ той бе слязъл със сериозни резерви относно характера на човека, когото испанците бяха нарекли „най-големият разбойник на Новия свят“, ала изпитваше огромен респект пред мореплавателските качества на своя някогашен капитан. Каквото и да бе положението сега, сър Френсис Дрейк щеше да излезе с чест от всяка битка.
Беше се стъмнило, когато Никълъс напусна „Главата на кралицата“ и се запъти към дома си в Бенксайд.
Той хвърли неволно поглед към табелата на кръчмата, да види как Нейно кралско величество се отнася към заплахата от вражеско нахлуване. Шибана от камшиците на дъжда и поривите на вятъра, кралица Елизабет се люшкаше на халките, с които бе закачена. Но не изглеждаше притеснена. На слабото осветление на Никълъс Брейсуел му се стори дори, че долавя някаква упорита усмивчица на устните й.
2
Мълвата се разпространяваше като пожар. Като хищна птица страхът летеше над цялата страна, дирейки плячка. От ден на ден Армадата ставаше все по-опасна. Набъбваше армията на Пармския дук в Холандия. Обещаните от папата един милион крони награда за успешния край на инвазията в Англия гарантираше десетократно по-големи печалби. Терорът създаде дори мощно формирование от английски католици, които щяха да изпълзят от дупките си, за да се обединят с испанските войници и да разгромят протестантизма. Хората вече и на сън се стряскаха от сатанинския образ на крал Филип Втори.
Англия отговори храбро на това предизвикателство. Край Тилбъри под ръководството на граф Лейстър се сформира армия от двадесет хиляди войници. Заедно с отрядите от останалите графства на страната тя образуваше мощна военна сила, която трябваше да осуети всеки опит за нахлуване. За личната охрана на кралицата бе свикана друга една армия в Сейнт Джеймс. Тези военни действия донякъде успокоиха лондончани. Те ходеха да наблюдават обучението на въоръжените отряди в Майл енд, трепкаха доволни от бумкането на оръдията при ученията в Артилерийския дворец на Тауър, недалеч от Бишъпсгейт. Заплахата от нахлуване се беше превърнала в непосредствено ежедневие.
Кралица Елизабет нито се криеше, нито се отдаваше на молитви. Тя посещаваше частите си в Тилбъри и ги въодушевяваше с пламенни речи. Но Армадата надали можеше да се спре с речи. Слуховете се ширеха все повече и постигаха своите тъмни цели и намерения.
На дванадесети юли от Ла Коруня потегли огромна флота. Битката за кралицата и за страната сега вече бе въпрос на дни. Крал Филип Испански бе тръгнал да разширява владенията си.
Седмица по-късно капитанът на един от разузнавателните кораби съобщи, че няколко испански съда са забелязани на дрейф с прибрани платна при островите Сцили, изчакващи закъснелите съдове от Армадата. С вечерния прилив адмирал лорд Хауърд и сър Френсйс Дрейк потеглиха с корабите си от Плимут саунуд и оставиха предни постове в дълбоки води. Хауърд командваше флагманския кораб на английския флот „Арк Роял“. В тъмни зори на следващата сутрин той изведе петдесет и четири кораба на подветрената страна при
