— Колелетата щяха да го размажат — каза Никълъс сериозно. — Прегазените станаха вече толкова много. Радвам се, че успях да спася поне една от жертвите.
— Една от жертвите?! Та вие спасявате по дузина всеки ден.
— Мислите ли?
— Разбира се — потвърди разпалено Фаулър. — И това са не само невнимателни хлапета по Лондонския мост. Колко пъти сте измъквали нашите стажанти изпод колелата на някой шопар с овча муцуна като Барнаби Гил? Тая опашка, дето я носи между краката си, причинява много по-тежки травми и от най- тежката каруца. Нали вие отървахте Дик Хънидю и другите да не ги прегази тази чума? Колко пъти сте спасявали трупата на Уестфийлд. Да не говорим, че и мене спасихте.
— От мастър Гил ли? — подразни ги Никълъс.
— Какво-о! — ревна Фаулър по-скоро добродушно, отколкото гневно. — Само да се опита да насочи към мене своето оръжие! Ще му го резна като пръчка и така ще го халосам, че ще му пукна изкуфялата тиква. Ще го накарам да ми потанцува като марионетка, кълна се.
— Тогава вече дори и аз не ще мога да ви спася, Уил.
Те слязоха от моста, навлязоха в Саутуорк и свиха надясно по крайбрежието. Край тях шумеше Темза — буйна и бързотечна. Фаулър бе поканил Никълъс в някаква кръчма, където щяха да се срещнат с един приятел на Уил. От начина, по който Уил го бе поканил, Никълъс разбра, че Фаулър сигурно ще иска някаква услуга от него. А и не бе много трудно да се досети за какво ще стане дума.
— Как се казва вашият приятел, Уил?
— Семюъл Ръф. Много свястно момче, такива не се срещат на всяка крачка.
— Откога не сте се виждали?
— О, много време мина. Годините вече минават все по-бързо! — Той въздъхна. — Но към мене те бяха по-милостиви, отколкото към Семюъл.
— Той знае ли, че ще бъда и аз?
— Не още.
— Не бих искал да се натрапвам на двама стари приятели.
— Какво ти натрапване! Вие идвате, за да помогнете, Никълъс.
— И в какво по-точно?
— Ще намерите някаква възможност. Вие винаги намирате изход.
Те продължиха да крачат забързано в тъмнината.
Въпреки че „Надежда и котва“ бе недалеч от собственото му жилище, тази страноприемница не спадаше към заведенията, които Никълъс посещаваше. Къщата имаше твърде съмнителна слава, тук се навъртаха разни скитници, разбойници по пътищата, джебчии от всякакъв вид, мошеници, картоиграчи и каква ли не долна паплач. Вонливи лоени свещи осветяваха кръчмата едва-едва. В тясното помещение бяха наблъскани няколко грубо сковани маси и пейки, скамейки с висока облегалка и няколко трикраки столчета. Пръстените стени бяха покрити с мръсотия, рогозките по каменния под бяха раздърпани и гнили. В единия ъгъл дръгливо куче душеше за плъхове.
„Надежда и котва“ бе пълна с народ, врявата беше невъобразима. Някакъв стар моряк се опитваше да изпее нещо, надвиквайки глъчката. Картоиграчите на една от масите точно бяха подхванали свада, застрашаваща да стигне до сбиване. Двама пияни докери удряха гневно по масата да им донесат пиене. Чуваха се пискливи женски гласове — проститутките се опитваха да пипнат някой клиент. Въздухът тегнеше от тъмен тютюнев дим и още по-тъмни намерения.
Никълъс Брейсуел и Уил Фаулър седяха един до друг на скамейката и се опитваха да разговарят със Семюъл Ръф, седнал отсреща им, на едно от трикраките столчета. И тримата държаха по кана ейл, отвратителна впрочем.
Никълъс се огледа, искрено изненадан:
— И вие живеете тук, Семюъл?
— Наказан съм за греховете си.
— Та тук може ли изобщо да се спи?
— Спя с ръка на меча си.
— А с другата ръка между краката — ухили се Фаулър. — Тия пачаври тук могат да те заразят само като ти дъхнат в лицето, докато ти обират парите.
— Не мога да си позволя такива удоволствия, Уил — каза Ръф.
— То пък какво ли удоволствие е това да ти се подпали пишката — Фаулър се засмя театрално: — Един актьор трябва да се бои от три неща: чумата, пуританите и сифилиса! Само дето не мога да кажа кое е най-страшно.
— Аз пък мога да ви кажа.
— И кое е най-страшно, Семюъл?
— Четвъртото.
— И то е?
— Най-лошото от всичко. Безработицата.
В гласа му имаше толкова тъга, а в очите му толкова отчаяние, че дори и бъбривият Фаулър млъкна. Никълъс почувства, че го залива вълна на съчувствие. От собствен опит знаеше колко е страшна такава участ. Беше особено чувствителен към хората, които биваха изхвърляни брутално извън борда. Видно бе, че Ръф се нуждае не само от работа. Той трябваше да възвърне вярата в себе си.
— Откога сте актьор, Семюъл?
— От много по-отдавна, отколкото бих искал да си спомням — отвърна Семюъл Ръф с крива усмивка. — Започнах в трупата на Лестър, а сетне пътувах с по-малки трупи.
— Тук, в страната, или в чужбина?
— И двете, сър.
— И къде сте ходил?
— Бях в Германия, Холандия, Дания, та дори и в Полша. Освирквали са ме на най-различни езици.
— Но са те аплодирали на много повече — намеси се Фаулър, обзет от чувство на солидарност. — Семюъл е добър актьор. Фактически почти толкова добър, колкото съм и аз.
— Е, по-добра препоръка човек не би могъл да си представи — засмя се Никълъс.
— Ние сме стари другари, нали, Семюъл?
— Да, така е, Уил.
— Доколкото си спомням, за първи път играхме заедно в Бристол, в „Трите сестри от Мантуа“, нали? Бяха щастливи години.
— Не за всеки — напомни Ръф.
— Какви ги говорите?
— Забравихте ли? Праснахте на тромпетиста такава плесница, че цяла седмица не можа да свири.
— О, той си го заслужаваше.
— Ако не беше приклекнал навреме, щяхте да го ударите и от другата страна, тогава вече щяхте да му изкарате въздуха за две седмици.
— И какво толкова беше сторил? — любопитства Никълъс.
— Свиреше фалшиво — обясни Уил.
Фаулър и Ръф се кискаха щастливо и си припомняха разни весели случки, Фаулър непрекъснато изравяше все нови и нови историйки и постепенно Ръф като че ли се поотпусна и се оживи при спомена за онова време, когато все още бе търсен актьор. Семюъл Ръф бе по-възрастен от Фаулър, косата му бе вече посивяла, но двамата бяха еднакво сложени. Никълъс веднага прецени износените му дрехи и известната доза немарливост. Наблюдаваше голямото му открито лице, честните очи и енергичната брадичка. Тежкият живот не бе разрушил личността му, гордостта му беше все още жива. Когато Фаулър му предложи пари, той се засегна дълбоко.
— Приберете си ги, Уил! Мога сам да си платя.
— Аз ви ги давам като заем, а не като милостиня.
— И двете ме обиждат.
Фаулър пъхна бързо монетите обратно в джоба си и отново се хвърли да разправя стари спомени. Скоро
