Едистоун рок и отплава на юг, за да подходи срещу врага откъм неветрената страна.
Дрейк бе с кораба „Отмъщение“. През онази нощ, когато подреждаше своите осем кораба така, че да може да нападне испанците в гръб, той има възможност да хвърли за първи път поглед към Армадата. Беше величествена гледка! Сто тридесет и два кораба, в това число няколко галеона, плаваха подредени във формата на полумесец през Канала. Адмиралът на Армадата, дук Медина Седония, бе уверен в непобедимостта на испанците и изобщо не допускаше, че някой може да се изпречи на пътя му, преди да се добере до резервната армия в Нидерландия.
Английската флота обаче имаше по-други планове. Придържайки се откъм неветрената страна на Армадата, тя продължи да я следва по петите цели девет дни. С разперени платна под напора на западния вятър английските кораби не изоставаха и непрекъснато обстрелваха с дългобойните си оръдия тромавите галеони. През цялото време им нанасяха повреди, без да дадат възможност на испанците за ответен удар или за абордаж. Уменията на морския разбойник Дрейк и неговите другари сега имаха възможност да се разгърнат с пълна сила.
Когато на двадесет и трети юли вятърът стихна, двете флотилии останаха неподвижни пред Портланд бил. Два дни по-късно стана престрелка при Острова на Уайт. И тук именно Медина Сидония допусна голямата си грешка, като изпрати своята флота, с отпаднал вече боен дух, да хвърли котва на морския път за Кале.
Английските кораби, които бяха разположени в източния край на Канала, се съединиха с главната флота — така на пътя за Кале се събра цялата английска морска мощ. Тъй като бе невъзможно да се доближат безопасно до врага на разстояние един топовен изстрел, Хауърд свика военен съвет на „Арк Ройял“, за да изготвят общ план за нападение. С главоломна бързина натовариха осем кораба с катран, суха дървесина и всякакви лесно запалими материали. Оставиха на борда оръдията, двойно натъпкани с барут, за да могат да експлодират от топлината на огъня.
Малко преди полунощ огнените кораби бяха пуснати без екипаж в една редица срещу врага, носени от нощния вятър и силното морско течение. Тези плаващи факли преминаха безпрепятствено пръстена от малки лодки и салове, кръжащи около галеоните и испанците изпаднали в паника, се хвърлиха трескаво да вдигат котвите. Оставените без управление кораби-фантоми сееха ужас и смърт, подгонили Армадата към открито море, където вече нямаше спасение от англичаните.
Малко след разсъмване започна истинската морска битка. Цели осем часа отчаяна борба в едно твърде тясно пространство — тук вече англичаните можеха да докажат совите изпитани способности да маневрират в трудни условия. Великата Армада бе разгромена. И ако не се бяха свършили мунициите на английската флота, надали би се спасил дори един-единствен испански кораб Разбитата Армада се изтегли на север, за да поеме убийствено дългия път към дома, заобикаляйки Шотландия и после по-на юг, край Ирландия.
Повече от пет хиляди испанци загинаха по време на това безславно връщане. Медина Сидония се добра до дома унизен, с по-малко от половината от флота, с която бе потеглил така гордо. Англичаните не бяха загубили нито един кораб и бяха дали не повече от сто човешки жертви. Първият опит за нападение над Англия от петстотин години насам бе отбит победоносно. Католицизмът никога нямаше да припари до тази земя.
Бяха нужни седмици, докато триумфалната вест стигне до Англия. Слуховете все още се виеха и пораждаха безсънни нощи. Мълвата се пренесе дори на континента — плъзнаха лъжливи новини за голяма испанска победа. В католическите страни на Европа биеха камбаните. В Рим, Венеция и Париж бяха отслужени благодарствени литургии. Ликуващите тълпи палеха празнични огньове в Мадрид и Севиля, за да празнуват поражението на неверницата Елизабет и залавянето на морския сатана Френсис Дрейк…
Ала пристигнаха истинските съобщения и оскубаха перата на всички измислици. Покрусени и унизени, испанците потънаха в дълбок траур. Техният крал вече не разговаряме с никого, освен с изповедника си. А в това време Англия ликуваше. Щастливата вест предизвика вълна от национална гордост. Лондон се стягаше за посрещането на героите и безмерно славословеше храбростта им.
„Главата на кралицата“ прибираше своя дял от всеобщия празник.
— Значи, разбираме се така. Едмънд започва веднага да пише пиесата.
— Аз не съм дал съгласието си — обади се Барнаби Гил ядно.
— Аз също — добави Едмънд Худ.
— Налага се да изпреварим момента, господа! — каза Файърторн нетърпеливо.
— Вие просто ни изнервяте! — оплака се Гил.
— Сега най-важното е да се бърза, Барнаби.
— Защо не потърсите друг някой да ви я напише? — предложи той. — Няма да се оставя да ме препират. Да пишеш пиеса иска време, трябва да се премислят толкова много неща… А Лорънс я иска от днеска за утре.
— Хайде, нека да е от днеска за следващата неделя — заяви Файърторн примирително. — Та пришпорете малко музата си, Едмънд! Понапънете се!
Тримата мъже седяха в дома на Файърторн в Шородич. Барнаби Гил посмукваше лулата си, Едмънд Худ стискаше в ръка чаша вода, а домакинът се бе отпуснал на любимия си стол от дъбово дърво с висока облегалка. Бяха се събрали да обсъдят по-нататъшните планове на трупата. Тримата бяха главните акционери на трупата, освен това бяха първокласни актьори, чиито имена официално фигурираха в кралското разрешително на дружеството, а и изпълняваха главните роли във всички пиеси.
Имаше още четирима съдружници, но Лорънс Файърторн бе счел за правилно да предостави на този триумвират решението за репертоара на трупата. Барнаби Гил трябваше непременно да присъства. Той беше дребен, набит мъж към четиридесетте, с приятно, макар и грозновато лице. Бе ненаситен на вонящ тютюн и на ароматни момчета. Извън театъра той бе намръщен и кисел, но излезеше ли на сцената, се превръщаше във вдъхновен талант, чиято мимика изтръгваше от всяка аудитория взривове от смях. Само заради него бяха вмъкнали смешната сценка в „Ричард Лъвското сърце“.
Отношенията между Файърторн и Гил тегнеха от професионална завист. Мине не мине седмица и Гил започваше да заплашва, че ще напусне. Ала всъщност и двамата знаеха, че никога няма да се разделят. Динамиката, която умееха да създават на сцената, беше съществен елемент от успеха. Ето защо Файърторн отминаваше без внимание гневните пристъпи и хапливите забележки на своя колега.
— Самата идея не ми харесва! — повтори Гил.
— Просто, защото не сте разбрали правилно нещата — отвърна търпеливо Файърторн.
— Та какво има толкова за разбиране, Лорънс? Англия унищожила Армадата! И търсите пиеса, за да отбележите това събитие. Точно това, което прави в момента всяка друга театрална трупа в Лондон.
— Именно затова трябва да сме първите, Барнаби!
— Аз съм против.
— Вие все сте против.
— Това не е честно, сър!
— Но пък е вярно.
— Защо трябва да подражаваме на всички останали?! — възкликна ядосано Гил. — Дайте да направим нещо съвършено различно!
— Ще изиграя моя Дрейк както никой друг!
— Аха, това било значи.
— Кое?
— Аз не виждам роля за мене в тази пиеса. Едмънд Худ слушаше спора с философската усмивка на човек, който е чувал вече всичко това. Като главен поет на трупата той често присъстваше на схватки между двамата мъже. Всеки се опитваше да надделее над другия, да го избута с лакти, въпреки че обикновено Худ не можеше да даде право нито на единия, нито на другия.
Едмънд Худ бе едър, строен мъж в началото на тридесетте, с кръгло, гладко избръснато лице, което все още носеше белезите на някаква младежка невинност. Къдравата кестенява коса и бледото лице му придаваха ангелски вид. Обичаше да се отдава на своята последна страст, поезията. Но вместо това се виждаше принуден да съчинява набързо пиеси, и то с такива темпове, които го довеждаха всеки път на ръба на нервната криза. Единствената му утеха бе, че винаги успяваше да вмъкне и за себе си някаква много специална роля с романтичен ореол.
— Кога ще можете да ни представите нещо, Едмънд?
