— Към Коледа.
— Говоря напълно сериозно.
— Аз също, Лорънс.
— В случая ние ви молим за една извънредна услуга — натърти Файърторн.
— Очаквате прекомерно много от мене.
— Просто защото винаги сте успявал, скъпи приятелю.
— Внимавайте, той ви ласкае — предупреди Гил цинично.
— Това няма да му помогне — каза Худ.
— Ще използваме вашето заглавие — продължи Файърторн. — Ще изпишем с големи букви: „Глориана триумфант“!
— Която е нищо и половина, в това поне съм сигурен! — намеси се Гил язвително.
— За това бъдете спокоен, сър.
— Имам право да кажа мнението си, Лорънс!
— Държите се заядливо.
— Просто ми се иска да намерим друга пиеса.
— Точно така — подкрепи го Худ. — Друга пиеса, от друг автор.
Лорънс Файърторн ги гледаше с присвити очи. Бе се подготвил за съпротивата им, но знаеше, че може да я сломи с един единствен удар.
— Решението е вече взето, господа! — мъркащият му тон ги накара да почувстват опасността.
— И от кого? От вас, така ли? — запита Гил надменно.
— От лорд Уестфийлд.
На това вече нямаше какво да се възрази. Театралната трупа дължеше съществуванието си на своя благодетел. По силата на общоизвестния указ за преследване на всички скитници бе пострадало и професионалното актьорство. Разрешаваха се само трупи, оторизирани от представител на аристокрацията и от двамата юридически сановници на кралството. Всички останали актьори биваха автоматично обявявани за скитници и просяци по професия, а това вече означаваше, че ги грози затвор. Лорд Уестфийлд бе спасил Файърторн и неговите колеги от тази недостойна съдба. Ето защо думата на благодетеля беше решаваща.
— Започвате веднага работа, Едмънд! — разпореди домакинът.
— Добре тогава — изпъшка Худ. — Съставете договора.
— Вече го направих.
— Позволявате си твърде много — вяло го упрекна Гил.
— Все някой трябваше да го направи, Барнаби.
— Ние също сме акционери. И ние имаме права.
— Лорд Уестфийлд също.
Барнаби Гил не можеше да се пребори с яростта си. Не за първи път Файърторн го манипулираше и това само увеличаваше недоволството му. Едмънд Худ насочи примирено мислите си към предстоящата задача:
— Ще трябва да поговоря с Никълъс.
— Направете го, направете го! — окуражи го Файърторн. — Възползвайте се от мореплавателските му знания. В случая Никълъс може да ни бъде много полезен.
— Мисля, че прекаляваме с него — обади се Гил раздразнено. — В края на краищата мастър Брейсуел е само един служител. Би следвало да се отнасяме към него като към такъв, а не като към един от нас.
— Нашият импресарио притежава редки дарования — отвърна Файърторн. — Нека да си го признаем и да му бъдем благодарни за това. — Той се обърна към Худ: — Възползвайте се активно от съветите му.
— Винаги го правя — отвърна Худ. — Понякога започвам да си мисля, че Никълъс Брейсуел е най- важният човек в тази трупа.
Нощем Лондон бе точно толкова шумен, вонящ и многолюден, колкото и през деня. Двамата мъже тръгнаха надолу по Грейсчърч стрийт и моментално бяха погълнати от пулсиращата, трескава припряност на всекидневието. Те бяха толкова свикнали с напрежението на своя град, че дори не го усещаха вече. Не се смущаваха от непрекъснатото блъскане на минувачите, не се оплакваха от невъобразимата смрад от пресни изпражнения на всяка крачка, дори успяваха някак си да се чуват един друг въпреки оглушителната врява.
— Искайте им по-висока заплата, Никълъс!
— Никога няма да ми я дадат.
— Но вие я заслужавате! Вие сте незаменим човек!
— Малцина са онези, които биват оценявани по заслугите им, Уил.
— Така е — съгласи се другарят му. — Вижте само нашата проклета професия. Как се отнасят с нас! Плашим ги, шокираме ги, боят се от нас, оклеветяват ни, гонят ни, хвърлят ни в затвора, а успеем ли да ги позабавляваме за час-два с някоя пиеса и да ги накараме да забравят жалкия си живот, ни се отблагодаряват с малко аплодисменти и някоя и друга пара, преди да се нахвърлят отново върху ни. Защо, питам се, понасяме всичко това?!
— Необходимост.
— Необходимост?
— Да, това задоволява някаква потребност вътре в нас.
— Това може да направи всяка хубава дебеланка, Никълъс.
— Говоря за друга потребност, Уил. Та помислете малко.
Никълъс Брейсуел и Уил Фаулър бяха добри приятели и колеги. Импресариото изпитваше дълбоко уважение към актьора и се отнасяше с големи симпатии към него, въпреки че Фаулър му създаваше немалко проблеми. Уил Фаулър бе снажен, необуздан момък, среден на ръст. Многобройните му положителни качества се засенчваха от буйния му темперамент и неудържимата му склонност към побоища. Никълъс го обичаше заради широтата на духа му, хапливия му език и безкрайната му щедрост. Тъй като ценеше високо Фаулър като актьор, той неведнъж го бе защитавал и постоянно му се притичаше на помощ. Именно Никълъс бе този, който успяваше да обуздае Фаулър, а това още повече укрепваше приятелството им.
— Без вас трупата на лорд Уестфийлд би се разпаднала.
— Съмнявам се в това, Уил — каза Никълъс нехайно.
— Много хора зависят от вас.
— А още повече хора пък ме наричат глупак, задето съм се нагърбил с такъв товар.
— Поискайте повече пари! Един добър работник струва скъпо.
— Аз съм си напълно доволен от заплатата си.
— Само се правите на скромен — подразни го актьорът.
— Боя се, че точно вие не би трябвало да казвате това!
Уил Фаулър избухна в такъв гръмък смях, че минувачите наоколо подскочиха. Той плесна приятеля си по гърба и се обърна ухилен към него:
— Опитах се да скрия талантите под крината, както казва библията — поясни той. — Ама не можех да намеря такава голяма крина!
— Вие сте роден артист, Уил. Не можете без публиката.
— Аплодисментите са и храна, и напитка за мене. Бих пукнал от глад, ако бях втори Никлас Брейсуел, дето се крие в сянка. Публиката трябва да знае, че съм добър актьор и затова им го казвам колкото е възможно по-често и колкото е възможно по-гръмко. Защо да скривам своята неповторимост?
— Да, защо наистина?
Никълъс получи нов удар по гърба.
Стигнаха до моста. Едва си пробиваха път, тъй като тук движението се задръстваше в теснината. Струпаните нагъсто къщи и магазини по Лондонския мост продължаваха, все така една до друга, и надолу, по главната улица на града. Между сградите не оставаше и няколко метра свободен проход. Тежка каруца пълзеше едва-едва сред гъмжилото. Никълъс едва успя да издърпа направо изпод колелата едно хлапе и получи в замяна бледа усмивка на благодарност.
— Ето, виждате ли? Вие просто не можете да се сдържите да не помагате на другите.
