около него. Ричард си знаеше, че долната греда е разкована. Но сега и четирите се бяха стоварили върху леглото му. Вкаменен от ужас, той гледаше и не вярваше на очите си.
— Какво стана, момче!? Случи ли се нещо? Марджъри Файърторн тичаше по нощница нагоре по стълбата. Гласът й вървеше много преди нея самата.
— Тук ли си, Дик! Какво стана?
Само след няколко секунди тя се втурна със свещ в ръка в таванската стаичка. Изписка ужасена и бързо придърпа Ричард към себе си.
— Милостиви боже! Можеше да си мъртъв сега!… Мартин Йоу, Джон Талис и Стийвън Джуд дотичаха да видят какъв е този страхотен шум.
— Какво стана?
— Падна ли нещо?
— Добре ли си, Дик?
Тримата нахлуха в стайчето и замръзнаха. Цъкаха и се вайкаха, какъв ужас само!… И току поглеждаха Дик да видят дали не пострадал.
— Вие ли го направихте? — извърна се гневно към тях Марджъри.
— Не сме, господарке! — отвърна Йоу.
— Тя тази греда си беше пооткъртена… — добави Талис.
— Ще видим тази работа! — заплаши ги тя. — А сега трябва да намеря място за спане на това клето създание. Ела, Дик. Лошото мина.
Разтревожена, тя поведе момчето със себе си.
Щом излязоха, Мартин Йоу се наведе светкавично и махна канапа, вързан към долната греда. Бяха го прекарали през една дупка в дюшемето до тяхната стая — трябваше само да дръпнат силно. Но те искаха да откъртят само долната греда. Като го перне по главата, нямаше и да помисли да играе. Не искаха да се случи нищо по-страшно!…
Стийвън Джуд огледа прозорчето най-внимателно.
— Виж ти! Тия греди си бяха съвсем здрави — каза той. — Някой трябва да ги е разкъртил. Иначе никога нямаше да паднат и те.
— Кой ще седне да прави такова нещо? — ядоса се Талис.
— Зная ли?! — каза Йоу разтревожен. — Но ако Дик беше отдолу, под тая купчина, нямаше да може да играе не само в тази пиеса, ами и в никоя друга. Щеше да е свършено с него…
Трите момчета стояха безкрайно смутени. Напразно се опитваха да намерят някакво обяснение. Дребната злополука, която бяха замислили беше превърната от някого в смъртна опасност!…
Явно някой е знаел за техния заговор.
Съюзън Фаулър тръгна да търси мъжа си в Лондон като разтревожена млада съпруга, а се завърна в Сейнт Олбан като вдовица, чийто живот бе разбит. Времето минаваше, загубата не ставаше по-поносима. Всеки изминал ден носеше още по-голяма болка, сякаш някакъв огромен цирей береше и отравяше душата и тялото й.
Майка й я обкръжаваше с нежност, по-голямата й сестра седеше с часове до нея, съседите преливаха от добронамереност и грижа за нейното деликатно състояние. Но никой и нищо не можеше да смекчи скръбта й. Дори и свещеникът не можеше да я утеши, той само й напомняше още по-болезнено за деня, когато се бяха венчали с Уил Фаулър.
Скръбта й я преследваше и в съня й. Дори през нощта беше още по-страшно. Едно безкрайно мъчение.
— Добро утро, татко!
— За бога, момиче! Що си станала в този ранен час?
— Не мога да спя.
— Връщай се в леглото, Сюзън! Трябва да си почиваш.
— Няма почивка за мене, татко.
— Мисли сега за бебето, момиче!
След една дълга нощ, изпълнена с кошмари и непоносимо страдание, тя реши да слезе долу. Двете със сестра й живееха в малката къща на своите родители. Бащата беше колар, винаги ставаше в тъмни зори за работа. Ето, и предния ден една каруца се бе преобърнала на полето, бе строшила колело и трябваше да се поправи. Той обеща и сега бързаше да се захване рано. Хората си искаха колата, беше жътва.
Бащата хапна набързо хляб и мляко и се опита отново да накара дъщеря си да си легне. Сюзън само поклати глава и приседна на дървения си стол с изправен гръб. Беше в напреднала бременност, усещаше вече как бебето рита в нея.
Баща й мина по неравния дъсчен под и дръпна резето на вратата. Поспря се там, обърна се към Сюзън и й хвърли окуражаващ поглед, който остана без отговор. Не можеше да се бави повече. Колата го чакаше под навеса.
Бащата отвори вратата но нещо препречи пътя му и той се препъна.
— Какви са тия работи! — ядоса се той. Сюзън вдигна вяло очи.
— Боже милостиви!
Той оглеждаше предмета с недоверчивостта на селянина. Знае ли човек? Може да е дар от дявола, а може и да го е донесла някоя добра фея… Трябваше му време да надмогне страха си и да внесе предмета в къщата. Стовари го на масата пред щерка си.
Люлка. Малка, просто скована, от солидно дъбово дърво.
Сюзън Фаулър я погледна слисана, а след това на лицето й се появи усмивка, преливаща от нежност.
— Подарък за бебето — каза тя.
8
Никълъс Брейсуел му поиска обяснение още на следващата сутрин:
— Бъркате нещо — бе краткият отговор.
— Не бъркам, Бен.
— Не съм ходил вчера в „Завесата“.
— Видях ви със собствените си очи.
— Видели сте някой, който прилича на мен.
— Престанете да лъжете!
— Не лъжа — разпали се актьорът. — Вчера следобед дори не съм се приближавал към Шордич.
— И къде бяхте?
Крийч млъкна обиден. Беше стиснал устни, издал брадичка напред. Но Никълъс не го остави.
— Знаете, че трябваше да сте тук вчера.
— Никой не ми е казал — отвърна вече по-меко Бенджамин Крийч.
— Аз ви го казах, има свидетели. Не се преструвайте, че и това не си спомняте. Шивачите ви чакаха, не сте се явили.
— Вчера… не ми беше възможно да дойда.
— Зная. Защото вместо тук бяхте в „Завесата“.
— Не е вярно — отсече Крийч. — Бях… — Той гледаше яростно Никълъс. Най-после скалъпи някаква история: — Бях в „Агнето и знамето“. Отбих с по обяд да пийна една чашка, но срещнах неколцина стари приятели. Заприказвахме се, пихме още малко… Знаете как минава времето. Преди да се усетя, със заспал на стола.
— Не ви вярвам нито думичка! — прекъсна го Никълъс невъзмутимо.
— Ваше право, сър.
— Ще ви наложа глоба, Бен.
— Ами, направете го. — В очите на актьора блесна предизвикателство.
— Един шилинг.
Упорството на Крийч премина в уплаха. Един шилинг бе значителна сума за човек, който припечелва
