седмично само седем пъти по толкова. Натрупал бе достатъчно дългове и не му беше лесно да отпише тези пари. Никълъс просто четеше мислите му, но не изпита никакво съжаление.
— Сърдете се на себе си — продължи строго той. — Кога ще разберете най-сетне! Колко пъти съм си затварял очите, но това вече трябва да престане! Къде е чувството ви за отговорност? Навън чакат десетки безработни актьори, веднага можем да ви сменим с друг. И ако продължавате така, скоро ще го сторим.
— Това не зависи от вас, Никълъс! — процеди през зъби Крийч.
— Предпочитате да обсъдим въпроса с мастър Файърторн?
— Не — отвърна другият, след кратко мълчание.
— Ако беше останало на него, да ви е изхвърлил още преди няколко месеца.
— Тези пари са изработени.
— Ще са изработени, ако присъствате — сряза го Ник. — Но не и като се търкаляте пиян някъде си или като ходите тайно в „Завесата“.
— Не съм бил аз.
— Не съм сляп, Бен.
— Престанете да ме наричате лъжец!
Крийч задиша тежко, раздул ноздри и свил юмруци. Но постепенно се овладя. Импресариото изглеждаше съвсем спокоен, едва ли щеше да го уплаши. Когато се наложеше, Никълъс Брейсуел можеше да се бие не по-зле от всеки друг, имаше великолепно тяло. Крийч нямаше да постигне нищо, ако се нахвърлеше срещу него…
— Един шилинг, Бен.
— Щом казвате.
— И стига вече глупости, сър!
Бенджамин Крийч си позволи още един яростен поглед и се оттегли към другия край на гардеробиерната. Този разговор го накара да изтрезнее напълно.
Семюъл Ръф бе следил репликите от другия край на залата и сега се приближи към импресариото.
— Какво има пак, Никълъс?
— Все същото.
— Попрекалил е с бирата?
— Да, повечко бира и недостатъчно почтеност, Семюъл. Вчера следобед видях този господинчо посред бял ден в „Завесата“. А сега отрича.
— Сигурно има основателна причина за това.
— Какво имате предвид?
— Къде го видяхте?
— Видях го да разговаря с някои от техните хора.
— Ами ето ви и отговора! Не иска да си признае.
— Какво да си признае?
— Нямах намерение да го споменавам, мислех, че знаете. Но явно не е така. — Ръф погледна към Крийч. — Бен Крийч работеше известно време за лорд Банбари.
— Така ли?
— Ами да. Бяхме заедно там.
Докато в гардеробиерната обсъждаха бъдещето на Крийч, в една стая на горния етаж бъдещето на Ръф висеше на косъм. Не минаваше репетиция на трупата, без Барнаби Гил да вдигне скандал. В момента влагаше цялото си актьорско майсторство в поредната свада. Едмънд Худ понасяше всичко стоически, ала Лорънс Файърторн беше побеснял. Той търчеше като луд из стаята, всичко в него вреше и кипеше.
— Той изобщо не е подходящ за трупата.
— Но защо? — попита Худ.
— Защото аз го казвам, сър.
— Но това не е достатъчно, Барнаби.
— Този човек няма никакво отношение към работата.
— Възразявам — каза Худ. — Семюъл Ръф е може би единственият ни служител, който се отнася съзнателно към задълженията си. Сериозен е и чудесно се сработва с трупата.
— Да се маха!
— И защо, моля?
— Защото не мога да го понасям.
— Той ще се зарадва да го чуе — намеси се Файърторн с хитра усмивчица. — Хайде, Барнаби, не си струва да говорим за такива смешни неща!
— Аз настоявам той да бъде уволнен.
— Това е просто някаква глупава приумица!
— Говоря съвсем сериозно, Лорънс. Той се опълчи срещу мене и трябва да си плати.
— Защо не го извикате на дуел? — предложи най-невинно Худ.
Гил изтри усмивките от лицата им, като вдигна един стол и го стовари с все сила на пода. Ноздрите му трепереха, въртеше очи като кон в подпалена конюшня.
— Трябва ли да ви напомням колко много ми е задължена трупата? — започна Гил. — Въпреки всички превъзходни предложения аз останах верен на Уестфийлд. Колко други трупи са ме канили, отказвах всеки път, защото смятах — а ето че съм се лъгал — смятах, че тук съм нужен и ценен…
— Тия приказки вече сме ги чували — прекъсна го Файърторн, разтреперан. — Все едно и също!…
— Говоря сериозно, Лорънс. Той трябва да се махне.
— Но защо, за бога?! Защото ви бодна с онази проклета флорета?
— Защото ме изнервя.
— О, вас всеки ви изнервя, Барнаби! Значи ли това, че всички трябва да напуснем?
— Оставете шегите, сър. Работата е сериозна.
— Тогава и аз ще говоря сериозно — обяви Файърторн и застана мирно, стиснал ръце в юмруци. Очите му фиксираха дребничкия Барнаби. — И двамата знаем какво се крие зад цялата тази работа. Младият Дики Хънидю.
— Мерете си думите, Лорънс!
— Точно това правя, и то заради момчето. — Файърторн вдигна предупредително пръст. — Не съм от хората, които си пъхат носа в личния живот на другите. Живей и остави и другите да живеят, така казвам аз. Но има едно правило в нашето малко общество, което трябва да се спазва, Барнаби, и вие го знаете не по-зле от мене! Разбирате ли ме?
— Да.
— Със стажантите по никакъв начин!…
— Това няма нищо общо със случая, Лорънс.
— Казах, каквото имах да кажа, сър.
— Искам да се присъединя изцяло към неговите думи — обади се Худ. — По въпроса за Семюъл Ръф вие сте абсолютно без подкрепа. Всички останали са доволни от него.
Барнаби Гил беше страшно обиден. Отиде бавно до вратата, отвори я, изправи се в цял ръст и вложи в гласа си цялото презрение, на което бе способен:
— Не желая да споря по този въпрос.
— А досега какво правихте? — подигра го Файърторн. — Спорихте. И то само колкото да се намирате на работа.
— Изборът е съвършено прост, господа — каза Гил.
— Изборът?
— Или той ще си върви, или аз!
И той драматично затръшна вратата след себе си.
Джордж Дарт бе потънал в мрачни мисли за своята жалка участ. Тъй като бе най-младият и най- незначителният сценичен работник, все на него пробутваха най-долната работа, всеки в трупата можеше да го командва. Но най-много мразеше, когато го изпратеха да разлепва афиши из целия град. Отвратителна
