Сонетът бе възхвала на лейди Розамунд Варли. От „лейди“ и Роуз поетът беше изплел очарователна игра на думи. Нямаше сила, която да спре самотния ловец Лоръс Файърторн, щом хукнеше след плячката си! За тази цел бе готов да използва целия свят. Ето, Худ му беше написал сонета, сега трябва да намери своя пратеник-вестител!
— Отивам да потърся Никълъс Брейсуел.
„Завесата“ се намираше в южния край на Холиуел Лайн, оттатък Шордич, в местност, която някога е била притежание на монасите от Холиуел. За пуританите, които се бяха обявили срещу безбожието и покварата на театъра, присъствието на „Завесата“ бе истински грях, и то на осветена някога земя. Никълъс Брейсуел, който умееше да гледа философски на нещата, намираше забавно това смешение между възвишено и земно, в което, според него, бе и същината на театъра.
В един от редките си свободни следобеди Никълъс дойде в „Завесата“, за да гледа едно от представленията на трупата на лорд Банбари. Не му бе толкова до играта на артистите, с които бяха непрекъснато в съперничество. Искаше да види новата постановка на „Бог е на страната на флотата“. И тук ставаше дума за славната английска победа, но възхвалата бе що-годе замаскирана, като действието бе пренесено в миналото столетие и се развиваше във Венеция. Никълъс искаше да види как е решена морската битка, дали не може да отнесе някои полезни хрумвания за постановката на „Глориана триумфант“.
Хубавото време доведе много зрители в „Завесата“. Галериите бяха претъпкани, всяко възможно местенце бе заето от правостоящи.
Театърът представляваше голяма кръгла сграда от дърво, напомняща арена за бой с бикове. По цялата окръжност се виеха три реда галерии, покрити със сламени навеси, така че само средата на арената бе под открито небе. Четириъгълната сцена се намираше в центъра й, вдигната високо над партера, и имаше голям отвор на пода, покрит с капак. Над част от сцената бе прострян голям балдахин, поддържан от четири масивни колони. Една права стена отзад скриваше извитата дъга на арената. От двете страни на тази стена имаше врати, през които влизаха и излизаха актьорите. Непосредствено зад нея се намираше гардеробиерната.
На половината от височината на тази задна стена се вдаваше ниша, в която също имаше места за зрители. Тази ниша се закриваше от завеси, така че при нужда също можеше да се присъедини към обема на сцената. Никълъс предположи, че там именно ще е палубата на един от военните кораби. Над гардеробиерната бяха местата за оркестъра, а над тях се издаваше балкон, от който тромпетистите обявяваха началото на представлението. Оттам спускаха и знамето, знак че спектакълът тече.
След „Главата на кралицата“, където всичко трябваше да се строи и приспособява, за Никълъс бе удоволствие да се намира в истински театър. Плати два пенса за стол без тапицерия на втора галерия и се настани удобно, за да се наслади на представлението. Търговците, шумни и пъргави, предлагаха всякакви храни и напитки. Правостоящите зрители започваха вече да нервничат. Целият театър вибрираше от нетърпеливо очакване.
Никълъс видя в залата дук Банбари. Заобиколен от напети придворни и хубавици, той седеше в една от „лордските ложи“, непосредствено до сцената. Банбари бе закоравял стар развратник с розово лицеи пухкава къдрава брада и видът му отговаряше напълно на всеизвестните му навици на сладострастен козел. Облечен като светски денди по последна дума на модата, той бе пристигнал в корсет, с жакет и панталон в крещящи цветове. Високата му шапка бе украсена с пера, забодени с диамантена брошка. Ръката му, облечена в ръкавица, държеше моден бастун със сребърна топка, който лордът капризно размахваше ту нещо да посочи, ту да побутне някого.
„Бог е на страната на флотата“ се оказа незначителна, скучна пиеса. Имаше немалко приемливи идеи, които обаче бяха зле свързани в едно цяло. Човек добиваше чувството за някакво лекомислено разточителство. Трупата на Банбари играеше с полагащата се за случая енергичност, но още преди края на първо действие сред правостоящите се разнесоха подсвирквания. Хората гледаха с интерес само дуелите и танците.
Джайлс Рандолф безспорно владееше сцената. Беше едър и представителен, почти красив, човек с впечатляващо сценично присъствие, който пропрекаляваше с внушителния си глас. Беше облечен така разкошно, че не би трябвало да се опасява от едно сравнение с патрона на трупата. Но като английски морски капитан, плаващ под венециански флаг, някак си не беше особено убедителен.
В държането на Джайлс Рандолф имаше някаква агресивност. Може би се дължеше на тези негови италиански черти или на жестовете му, издаващи лукавство и притворство — във всеки случай не успяваше да внуши героика и величавост. Рандолф беше в стихията си, когато трябваше да представи коварни кардинали или политици-лицемери. В една от последните си пиеси, например, той се бе оказал блестящ в ролята на брадат разбойник, посветил се на отмъщение. Но днес не му вървеше. Уж притежаваше всичко необходимо за един властен и авторитетен морски вълк с гръмлив глас, но изглеждаше склонен по-скоро да покоси с отрова враговете си, отколкото да ги сломи и подчини с огъня на оръдията.
Въпреки това дамите от публиката полудяха от възторг и премалели слушаха дълбокомислените му монолози. Никълъс Брейсуел не беше чак толкова възхитен. Реши, че избирането на Рандолф за тази роля е несполука. Тук липсваше страстното вдъхновение на Лорънс Файърторн, а ролята изискваше точно това.
Виж, затова пък морската битка бе решена чудесно. Под умелото ръководство на техния импресарио цяла армия сценични работници успяваше да извърши невероятното. Джайлс Рандолф стоеше на „горната палуба“ — балкона над сцената, държеше в ръка далекогледната тръба и коментираше бойните действия на своята флота. Самата сцена се бе превърнала в палуба с оръдия, дори бяха докарали истински малък топ.
Сигнали за тревога, ревове, заповеди, писъци — врявата беше наистина страхотна. В това време биеха барабани, тромпети цепеха въздуха, взривове, сигнални ракети, огньове… Моряците по палубата залитаха, подхвърляни от морското вълнение, докато корабът им пореше вълните, търсейки подветрената страна на врага. Зад сцената се разнасяха невероятни шумове — чуваше се плисъкът на морето, бурно и бучащо. Някой чукаше бясно — истински гръмовержец — по ламаринени листове…
Никълъс одобри най-вече три от ефектите. По сцената валяха истински гюлета, изстрелвани сякаш от вражеските оръдия. Малката мачта, която бе придържана изправена от един моряк-исполин, внезапно изскърца и падна, като затисна неколцина моряци под себе си. А накрая — за огромно удоволствие на публиката — дори гръмнаха с топчето, оглушавайки зрителите, за да имат чувството, че действително са на морска битка.
Публиката аплодираше възторжено. Рандолф поведе напред актьорите, за да се поклонят, отново и отново. Но се чуха и подсвирквания откъм правостоящите. Тази смесена реакция съвсем не смути главния изпълнител. Той благодареше с ръка на гърдите, с широки театрални жестове, докато някои от колегите му поглеждаха обезпокоени към зрителите от евтините места. Едно бе ясно: „Бог е на страната на флотата“ надали щеше да се превърне в част от постоянния репертоар на трупата на лорд Банбари.
Хората се източваха бавно. Никълъс поизостана, не му се искаше да се блъска. Докато седеше на освободилата се вече скамейка, той продължаваше да гледа сцената, припомняйки си цялото действие. Отбеляза си няколко трика, като реши, че и той ще трябва да използва дупката с капак в своята версия на битката.
Изведнъж вниманието му бе привлечено от нещо, което го накара моментално да забрави пиесата. Сценичните работници вече разчистваха декорите и започнаха да метат сцената. Един от тях си говореше с някакъв набит човек от публиката. Виждаше се, че са приятели. Никълъс моментално позна човека. Беше Бенджамин Крийч от трупата на лорд Уестфийлд.
Никълъс Брейсуел бе решил да дойде в „Завесата“, защото точно този следобед в „Главата на кралицата“ се правеха пробите на костюмите. Външното великолепие бе нещо твърде важно за всяко представление не се жалеха сили да се направят такива костюми, които да накарат простолюдието да затаи дъх, а и да могат да се мерят с облеклото на елегантните благородници-театрали. В новата ми постановка Крийч трябваше да се появи в три различни костюма, два от които искаха много работа. Точно днес присъствието му в „Главата на кралицата“ бе наложително!…
Затова импресариото бе колкото изненадан, толкова и ядосан, че актьорът не се беше явил на пробата
